Аз която не обичам
дрезгавия глас на самотата
и острия й нож
не гоня гълъбите от терасата
кацнали на дървото ми от облаци

Когато мисля за него
се изменя тайнствената геометрия
на набразденото море а слънцето пее
и не мога да изкажа най-хубавите думи

Чувствам се жена
в началото и в края
на всяко негово докосване
завършва ме и ме отдалечава
докато разстоянието не стане
планина в която се блъскам

И не знам какво ще се случи
щом дъждът се увие
по горещия стълб на тялото ми
паля цигара а пепелникът
е издраскано сърце с неясен фокус
разядена реликва от друго време
и стоя със скръстени ръце
а после махам на вятъра защото
знам че не съм живяла прекалено дълго

върни се | съдържание | продължи