В онова необичайно топло време не ми се спеше.
Луната като греещ плод в градината
осветяваше тревата.
Седях отвън на стълбите и слушах.
Трябва да предпазя от изсъхване
спомена за това усещане.

Само с майка сме на тази крайна улица
и щъркел, който преди залеза долита.
Каца върху електрическия стълб, на изток гледа.
„Висок е стълбът!“, казва майка ми,
иначе и птицата ще поиска да нахрани.

Усещам, че тъгуват двамата.
Тя, защото знае, че е вдовец като нея.
Прошепва тихо: „На баба миличкия!“
И само аз преглъщам премълчаното.

върни се | съдържание | продължи