В овала на стария телевизор за миг се мярнаха матово червени калеври, високи до глезените. През отворения прозорец се прокрадна аромат на липа, който се примеси с миризмата на обработена с химикали кожа, каучук, лепило и хартия, провокирана от рекламата. Внезапно си спомни аромата на пластмасата на акордеона, който пазеше в гардероба. Така и не се научи да свири. Беше достатъчно само съчетанието от мириси на кожа и нови клавиши, витаещо из пространството на прегърбения куфар, в който прибираше дишащия инструмент, след като известно време го разглеждаше с интерес и с уважение.
         Може би и на акордеона му харесваше този аромат на ново, щом така кротко си стоеше в куфара. Ако беше опушен от цигарения дим на нощните клубове, сигурно щеше да иска да е навън и да прави упражнения за прочистване на дробовете – вдишване-издишване и пак: вдишване и издишване и отново... Нищо подобно! Беше прекалено самовглъбен и доволен от това да общува сам със себе си. Неслучайно често сбърчваше чело между едрите и ситните клавиши. Сигурно изкуството го провокираше към нови хоризонти на мисълта. Затова вместо да свири, като всеки един нормален акордеон, реши да изневери на природата си и започна да мисли. Внуши си, че е компютър, но с по-специална клавиатура – за говорене, а не за писане.