ДУШАТА МИ СЕ ВРЪЩА ВЪВ ИТАКА

Ивайло Иванов

Душата ми не е ни стон, ни зов!...
Душата ми - едно момче, което
поради страшна липса на любов,
не си говори даже и с морето!...

 

Но щом ухо до устните ти тя
допре, във раковината им слуша
как с тайнствени вълни шуми скръбта,
събрала тишина от толкоз суши!...

 

А покрай нея, само дрезгав крясък
от гларуси, отлитащи на Юг,
и сол върху ресниците, и блясък
по пясъка, попиващ всеки звук.

 

Душа, кога ще бъдеш примирена,
да чуеш как под южни ветрове
смъртта, като загадъчна сирена,
със песни те опива и зове!...

 

Как, с Одисей, на кораба ти плават
моряците, със влага във гласа.
И всичките Симплигади задминават,
със бдящата Горгона на носа.

 

И как, най-сетне, влезли във Итака,
те вдигат лък след дългия си път.
И виждат Пенелопа как ги чака
на любовта сред девствения кът!...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи