ВИСОКИТЕ ВОДИ НА МОИТЕ СПОМЕНИ

Ивайло Иванов

Монети медни в жалката ми шепа,
да бяхте вие вече в автомата,
ако звъна ви в миг не бе ми спомнил
звъна щастлив на слънчевите, нежни
отблясъци във ручея на село!

 

И те така звънят, красноречиви,
и гонят се в проблясващи витражи,
подобно люспи на сребристи риби,
заплували сред бързеи планински,
за да надмогнат прага – и да хвърлят
хайвера си във вирове високи!...

 

Води високи, рукнали в съня ми,
поете ме със струите горчиви,
носете ми вестта от небесата
във купела на капките си обли!...

 

Като пъстърва лутам се сред този
горчив, планински бързей на живота
и само любовта ме призовава
високо, там хайвера си да хвърля!...

 

Но смешна тук е всяка патетичност!
Сега със вас във вестника аз трябва
да звънна за рекламите, които
отблясъци по-други ще разпръскват.

 

И ако в миг слушалката свободна
„Ти-ти!“ – в ухото мое записука,
ще питам в мене юношата: „Ти,
не замени ли слънчевите блясъци
за шепа тенекиени монети?“...

върни се | продължи