СЛЪНЦЕ И МОМЧЕ

Ивайло Иванов

Едно дете във парка се люлее
и слънчевия сноп така пресича,
че листът, върху който нещо пиша,
ту грейва, ту във смъртна сянка гасне.

Досущ като планетата на Принца Малък,
където ден и нощ в една минута
четирсет пъти празнично се сменят.
И дразнят ме лъчите, и не мога
докрай аз мисълта си да запиша,
но ето че детето мигом спира,
и грейва вечен ден!...

                                                      Макар и вечен,
аз мисълта си бързам да запиша,
дори я продължавам със това, че
планетата ни – чернова на Бога –
и тя така във мрака си космичен
от ден и нощ е винаги огряна.

Навярно Бог – едно дете невръстно –
сред люлка, окачена о звездите,
в пространството отвъдно се люлее
и слънчев сноп пресича!...

                                                      Ала ето,
детето пак играта своя почва,
и ден и нощ и ден и нощ и ден
връз листа ми пулсиращо се сменят

И дразнят ме с това, и пак не мога
докрай аз мисълта си да запиша,
но колкото в духа си да се взирам,
не виждам вече смисъл да се сърдя,
а имам само сили да се радвам
на слънцето зад русата глава:

Какво че стиховете ми ограбват?
Бог и детето имат право на това!

върни се | продължи