Висшата задача на знанието
не е теоретична, а практическа -
изкуството да се живее.
                                                  Сократ

         Към една изповед - интимна или литературна - може да се пристъпи с доверие или с подозрение. Тук не подхождат нито апологетичният тон, нито критичната настървеност.      
         Откровенията на Макс Фриш, събрани за удобство в книга с надслов „Дневници“, въвеждат в един твърде личен, затворен свят, в който рефлексията иде на помощ в подмолната борба за самопознание и оформяне на разчленената самоличност. И този опит да се обективират индивидуалните прозрения за истинските и измамните стойности на нашия живот отправя към известната фраза на Томас Ман: "Човек мисли, че изобразява само себе си, че говори само за себе си, а вижда, че поради дълбоки връзки и неосъзната общност е дал нещо свръхлично." Именно свръхличното, общовалидното, всечовешкото прави изповедите на Макс Фриш необикновена книга - не "интимен журнал", а дневник на човешкия и творческия опит на тази земя.      
         Дневници са публикували не един писател. Ако някой вечерял с братята Гонкур, той ставал известен на обществеността чрез техния "Дневник". Достоевски излага своите политически, естетически и философски възгледи пред читателите на петербургското списание "Нива" в прочутото приложение "Дневник на писателя". Толстой е записвал събитията на живота си, за да ги осмисли и запомни. А в "Дневници" на Томас Ман намираме всички подробности от интимния бит на писателя, бележки за срещите му с хора, за ежедневните му покупки, мисли за здравословното му състояние и пр.      
         За смисъла на своите „Дневници“ Макс Фриш казва: "Ние живеем като на конвейер, без надеждата да настигнем себе си и без възможността да поправим дори един миг от живота си. Ние сме колкото нашето настояще, толкова и нашето минало, пък дори и да не одобряваме това минало... Когато не премълчаваме, а записваме мислите си, ние ги признаваме за свои - верни в най-добрия случай за времето и мястото на възникването им... Държим в ръка перото подобно на игла в сеизмографна станция и всъщност пишем не ние, а пишат нас. Да пишеш, значи да четеш сам себе си."

          "Какво съм аз?"            

         Дневниците на Фриш се занимават преди всичко с въпроса "Какво съм аз?" и дали е възможно нашият живот да протече по друг начин, по други коловози. Следователно това е дневник не на събитията, а на личното отношение към тях. Затова и реалността се схваща тук само като ЕДНА от възможностите, предоставени на Аз-а, за да се самоосъществи. Тя е принципно заменима от други реалности. Затова в книгата на Фриш на голия факт е отредена твърде малка стойност - той не разкрива събитийната същност. Самоизобразяването, равносметката със света, към която спада и собствената биография, се извършват тук преди всичко с помощта на фикцията. "Всяко преживяване в основата си остава неизразимо дотогава, докато се надяваме, че можем да го изразим посредством реалния пример, от който самите сме засегнати. Да ме изрази може само пример, който е толкова далечен за мен, колкото и за слушателя, а именно - съчиненият пример. Само съчиненото, преобразеното, претвореното, сътвореното има свойството да предава." За Фриш е важно именно "неизразимото", бялото поле между думите, защото всички тези думи говорят само за незначителните неща, които всъщност нямаме наум. "Изказваме твърдения, които никога не съдържат действителното ни преживяване, то си остава неизразимо; в състояние сме само да го отграничим, възможно най-близко и точно, а пък същественото, неизразимото, се изявява в най-добрия случай като напрежение между думите ни."      
         В тези разсъждения на Фриш се долавят интонации, характерни за мнозина писатели и теоретици, които поставят под съмнение възможностите на словото да предаде точното значение на нещата. Виенският философ-неопозитивист Лудвиг Витгенщайн се е занимавал с конструирането на изкуствен логически език, който да превъзмогне многозначността и логическата неточност на естествената реч. Той изхожда от убеждението, че светът и нашият живот в този свят разкриват аспекти от извънредно важно значение, които се изплъзват на всякакво рационално описание. Човек може да се приближи до тези аспекти само индиректно - те трябва да прозират през рационалната тъкан на езика.      
         Това е същата онази "прозирна мистика", за която говори Роберт Музил в романа си "Човекът без качества". И Витгенщайн, и Музил, а сега и Фриш поставят въпроса, дали и доколко може да се говори днес за личен, индивидуален характер на отделния човек, за индивидуални преживявания, индивидуални възгледи и пр. В своя прочут роман Музил внушава, че е възникнал "един свят на качества извън човека", един свят на "преживявания без онзи, който ги преживява". Витгенщайн от своя страна проучва в късната си философия проблема, дали може да съществува "език, чиито думи да се отнасят до това, което може да знае единствено говорещият", и стига до извода, че подобен "индивидуален" език е невъзможен дори само по логически причини.      
         Въпреки че е обзет от същата тревога за обезценяването на езика като средство за междучовешко общуване, Макс Фриш тъкмо в своите "Дневници" изразява схващането, че именно писателят трябва "да допринесе за духовното превъзмогвана на света" и се противопоставя на песимистичната идея за принципната неизразимост на живота. "Езикът е като длето, отдялващо всичко, което не представлява тайна, и всяко проговаряне означава отстраняване. Затова не би трябвало да ни плаши, че всичко, изказано веднъж с думи, придобива известна кухота. Ние изричаме онова, което животът не е. Изричаме го в полза на живота. Речта работи, както скулпторът с длетото: тя отделя кухото, изразимото, от тайната, от истинския живот. Винаги съществува опасността да разрушим тайната, а също и другата опасност - да спрем преждевременно, да оставим подире си един безформен къс, да не открием тайната, да не я уловим, да не я освободим от всичко, което би могло още да се изрази, с една дума - да не проникнем до нейната последна обвивка. Тази обвивка на последното Изразимо, която би трябвало да е вече неотделима от обвивката на тайната, оная нематериална повърхност, съществуваща единствено за духа, а не в природата, където няма граница и между земята и небето, може би това е, което се нарича форма? Някаква звънтяща граница..."      
         Фриш споделя съкровеното си убеждение, че животът като тайна е все пак изразим чрез постоянно приближаване към него, чрез постоянното му моделиране от словото. За швейцарския писател езикът от "съсъд на предразсъдъците", по израза на Музил, се превръща в оръдие за постигане на истината. Записаното слово придава на събитията стойността на символ, който стои над случайното и преходното, придава им траен смисъл.      

         Човешката реалност            

         Затова и "Дневници" на Макс Фриш като литературна форма изразяват борбата на писателя за саморазграничаване от всичко онова, което не е същност на живота. Дневникът, както го разбира Фриш, представлява свободен израз на "човешката реалност". Като литературна творба, като мозайка от скици, фрагменти и размишления, той има посока, но няма край; той изразява полемиката на твореца с един свят, било то външен или вътрешен, който си струва да бъде описан само доколкото е необходимо за равносметката с него. А творба, която полемизира, е вече "късната реколта на епоса" - това е костюмираната есеистика на Томас Ман. За да артикулира духовния си опит, Макс Фриш е избрал "костюма" на дневника.      
         Но какъв е този духовен опит, какви са неговите културни измерения?      
         Макс Фриш е представител на една хуманистична традиция, която е оплодила пиетистичната лирика на Албрехт фон Халер, просветителските пориви на "гражданина на Женева" Жан Жак Русо, педагогическия патос на Йохан Хайнрих Песталоци, дидактическите съчинения на Йеремия Готхелф, образователната романистика на Готфрид Келер, културно-историческото дело на Якоб Буркхарт, психологическата школа на Карл Густав Юнг, архитектурните идеи на Льо Корбюзие, симфонизма на Артур Онегер.      
         Швейцария като "вечно неутрална страна" - съгласно решението на Виенския конгрес от 1814 година - се превръща обаче тъкмо по тази причина в главен център на европейската революционна и демократична емиграция. Това е страна на световното банково дело и международния туризъм; страна, която произвежда часовници, синтетични бои, турбини и медикаменти - скъпи изделия, изискващи малко суровини и висококвалифициран труд; страна, прочута с психиатричните си клиники и високопланински санаториуми за гръдоболни; страна на Шильонския замък и ементалското сирене. От Швейцария извират множество реки, които обаче имат своето стопанско значение в други страни - Рейн, Ин, Тичино, Рона. Това е страна, в която - по думите на Макс Фриш - "чужденецът се наслаждава от липсата на история", в която дори националният герой Вилхелм Тел е заемка от стара скандинавска легенда.      

         Илюзиите            

         Всичко това предоставя на швейцарския писател гледната точка на независим наблюдател, "пощаден", за добро или за зло, от прякото участие в големите социални и исторически стълкновения на епохата. Тази гледна точка предразполага към резигнация, но и към вдълбочаване в насъщната човешка проблематика, за да се стигне до извода, че смисъл може да придаде на нашето съществование единствено радостта - схващана като органично състояние на душевна пълнота, окриленост, любов.      
         Макс Фриш отхвърля празните надежди, наивните илюзии, които крепят човека до следващия ден, до поредната лъжа, възправя се срещу вечното отлагане, срещу измамното упование, "че нещо ще се случи след работния ден или в края на седмицата", срещу фалшивата утеха на задгробния живот. "Достатъчно би било да се издуха тази надежда от главите на стотиците хиляди заробени души - ужасът би бил огромен, огромна и реална би била промяната", отбелязва писателят.      
         И тук той поставя главния въпрос, въпроса за задачата на изкуството в съвременния свят. Макс Фриш се разграничава от "естетическата култура", която има за зрим отличителен белег своята необвързаност, грижливото странене от политиката, разлъчването между талант и характер, между четенето и живота, концерта и улицата. Това е култура, която придирчиво се извисява над "изискванията на деня", посвещава се изцяло "в служба на вечността", но не се възпротивява на най-ниското и бруталното, дори се превръща в негова своеобразна украса. На "изкуството като нравствена шизофрения" Макс Фриш противопоставя културата на гражданското поведение. Той не си поставя като Брехт целта да промени света чрез изкуството, а да промени нашето отношение към света.      

         Насладата от четенето            

         Макс Фриш може да бъде наречен един от големите хуманисти в съвременната европейска литература. Когато пише, че "изглежда съществува определен човешки мащаб, който ние не сме в състояние да променим, а само да загубим", швейцарският писател се интересува преди всичко от това, как отново да се сдобием с изгубената хармония, пълнота и жизненост в междучовешкото общуване. Може би неговият светъл монтеновски скептицизъм да не е особено мъжествен и да не допада на тези, които отдават значение на подобни неща, но той е човешки в най-честния, най-прекия смисъл на думата и тъкмо затова носи отпечатъка на такова лично обаяние.      
         Защото "понякога най-силно увличат книгите, които будят възражения или поне желанието да направиш към тях свои добавки - хрумват ти стотици неща, за които авторът дори не споменава, макар че те постоянно се налагат на ума ти и може би поначало насладата от четенето се заключава в това, читателят да открива най-вече богатствата на собствената си мисъл."

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!