В един от късните си разкази "Среща на път" Ана Зегерс описва въображаема среща в Прага между трима сродни по дух творци, живели в различни страни и различни епохи, но неотделими в културното съзнание на поколенията. Това са майсторите на фантастичната проза Ернст Теодор Амадеус Хофман, Николай Гогол и Франц Кафка. В старото и достолепно кафене, едно измежду многото в Златния град, Кафка се обръща към първоучителя си Хофман с думите: "Бих искал да имам вашата смелост в живота и вашата смелост в творчеството!" А на пристигналия от Италия Гогол, спрял за малко в Прага, Хофман от своя страна казва: "И на мен също често са искали да пречат. Онова, което хората считат за чиста фантазия, може понякога да съдържа и зрънце здрава истина. Отровиха последните години от живота ми, защото в приказката ''Майстор Бълха'' осмивах министъра на вътрешните работи и неговите помощници. Моят издател бе принуден да изхвърли съответните пасажи..."                                                

         Срещу „пошлата разсъдъчност“            

           Именно тук, при срещата с прочутите си следовници, немският романтик - според възгледа на Ана Зегерс за романтизма - излага социалните подбуди на своето творчество. "Всъщност тъкмо аз - казва Хофман, - считан измежду трима ни за най-безумния мечтател, издигнал се уж високо над реалното, съм страдал може би най-много от събитията на времето, от тези проклети агенти на Метерних, които се пъхаха навсякъде." И обяснява на събратята си по перо, а с това и на читателите: "Символичните или фантастични изображения, приказките и легендите се коренят все пак в действителността. Също като осезаемите предмети. Всяка истинска гора принадлежи към действителността така, както и сънят за тази гора. Та не се ли роди приказката за Хензел и Гретел и къщичката на вещицата тъкмо от тази действителност? И ще ви кажа: от най-горчивата действителност, когато през Тридесетгодишната война родителите са изпращали собствените си деца в непроходимите гори, за да не умират от глад пред очите им."      
           Така характерна черта на Хофмановото творчество става неговата двуизмерност. По думите на литературния историк Франц Шилер то се състои сякаш от "два етажа" - реален свят и свят на фантастиката. При това за изобразяването на фантастичния свят Хофман с особена охота използва реалистични похвати, а за изобразяването на реалния - фантастични похвати. По този начин двата плана сякаш постоянно се разместват и разбъркват, и в резултат възникват изключителни по своята странност произведения.            
           А в книгата си „Психология на литературното творчество“ българският литературен историк Михаил Арнаудов продължава тази мисъл по следния начин: "Хофман изхожда винаги от неща, дадени в ежедневния опит - той нахвърля най-напред картини, които отговарят на точно наблюдение. Нагледността на образите подкупва въображението на читателя дотолкова, че поетът може нататък да напусне почвата на действителността и да влезе в царството на духовете... Той скоро ни кара да следим с притаен дъх и с опънати нерви невероятните приключения."            
           Но като че най-точно е определил характера на тази художествена двойнственост тъкмо критикът и наставникът на Гогол - Висарион Белински. Още през 1840 година той отбелязва, че в разказите на Хофман, на вид необуздани, страшни и нелепи, винаги прозира най-дълбока осмисленост. В своите духове Хофман олицетворява тайнствените сили на природата, а в добрите си и зли гении, чудаци и вълшебници въплъщава светлите или тъмни чувства, желанията и стремежите, които невидимо обитават глъбините на човешката душа. На Хофмановите фантастични видения Белински противопоставя "пошлата разсъдъчност" и грубото, потребителско отношение към живота. Затова той намира произведенията на Хофман полезни за децата, дори го нарича "възпитател на юноши", макар и да предупреждава за опасността творбите му да увличат читателя в света на призраците и мечтите, да го откъсват от живата действителност.            
           Самият Хофман споделя, че цялата природа се превръща за него в някакво разкривено огледало, замайващо с неочаквано красивите си или зловещо грозните си деформации. В новелата си "Пясъчния човек" той възкликва: "Няма нищо по-поразително и по-безумно от реалността!"                                                

         Между музика, рисуване и литература            

            Роден през 1776 година в Кьонигсберг, града на Кант, Хофман е още дете, когато родителите му се разделят. Бъдещият писател израства при роднини, без свой дом и семейство. Голямата му страст е музиката, но той трябва да продължи адвокатската кариера на баща си, ето защо завършва юридически науки. Наред с това рисува, а вече като държавен чиновник започва да пише. Навлизането на Наполеоновите войски в Прусия му донася уволнение от службата, която му е давала прехрана. Вследствие на голямото напрежение жена му се разболява, а и малката му дъщеря умира. Хофман претърпява тежка нервна криза, той тръгва от град на град да търси работа. За няколко години става капелмайстор на театъра в Бамберг, но и рисува декори, композира музика, предава уроци и пише музикални статии. Изпод перото му излиза и първият завършен разказ "Рицарят Глук", с който ще започне знаменитият му цикъл "Фантазии по маниера на Кало". В Бамберг Хофман създава и операта "Ундина" - все пак той се чувства повече композитор отколкото писател. В знак на преклонение пред гения на Моцарт, чиято опера "Дон Жуан" поставя над всяка друга музика, Ернст Теодор Хофман приема трето малко име Амадеус. И въпреки че след победата на Свещения съюз отново е на пруска служба, той е вече изгубен за чиновническото поприще.                                                

         Дни и нощи            

             Хофман води сложен двойнствен живот. Денем е акуратен служител, а останалото време прекарва в артистични кръчми между сродни по дух хора, най-вече художници и живописци, на които дава прозвището "Серапионови братя". Злоупотребата с алкохола, безкрайните нощни бдения и нервните сътресения разклащат и без това слабото му здраве. Хофман умира в Берлин едва четиридесет и шест годишен, като оставя двадесет тома литературно наследство - приказки, разкази, новели и няколко големи романа. Сред най-значителните му творби, които и до днес се четат с трепет, се нареждат "Дон Жуан", "Златната делва", "Малкият Цахес, наречен Цинобър", "Принцеса Брамбила", "Лешникотрошачката" и "Царската годеница". Особено силно въздействат с мрачния си хумор и острата ирония приказният роман "Еликсирът на дявола", а най-вече знаменитата и блестяща от духовитост прадоксална история "Житейските възгледи на котарака Мур".                                                

         Напразният търсач            

         Характерен, любим герой на Хофман е напразният търсач, обреченият на трагически край ентусиаст-несретник, възвишеният страдалец, който се задъхва сред благополучието на заобикалящите го еснафи. В един от най-ранните си разкази "Златната делва" той описва как бедният студент Анселмус наблюдава в храсталаците край брега на река Елба танците и игрите на три златистозелени змии - едната от тях, с тъмносини очи, особено му харесва. Като вещ в краснописа и рисуването студентът попада в дома на архивариуса Линдхорст, за да преписва неговите редки манускрипти. Разбира се, архивариусът не е обикновен човек, а цар на саламандрите, прогонен от своето приказно владение в Индия. Най-малката от трите му дъщери, Серпентина, е омагьосана - тя е прекрасната гъвкава змия с небесносините очи. Човешкият й образ може да бъде зърнат само от любовта на някой юноша. А като дар за силното чувство влюбеният ще получи златна делва, открадната от царството на Фосфорус. Този щастливец, естествено, е студентът Анселмус. След множество приключения, едно от друго по-необикновени, накрая той се оженва за красивата Серпентина и двамата заживяват в едно лъчезарно имение сред фантастичното царство Атлантида.            
           С какви възвишени и прочувствени слова е описано това утопично царство, където далеч от буржоазната "полезност" човек разкрива чувствата си в цялата им пълнота! "Не се ли поклащат с лек шепот смарагдовите листа на палмите, погалени сякаш от полъха на утринния ветрец? Събудени от съня си, те вдигат листни корони и се раздвижват, нашепвайки тайнствено за чудесата, за които носят вест от безкрайни далечини дивните звуци на арфа! Лазурът се отделя от стените и като благоуханна мъгла ту се издига, ту се спуска, но ослепителни лъчи пронизват неговото ухание и той с детска, ликуваща радост започва да трепти, да се кълби и да се издига на неизмерима височина над палмите в бездънния небосвод."                                                

         Смъртта и красотата            

            Цялото приказно изкуство на Хофман, подобно на музиката на Рихард Вагнер, разкрива пред вътрешния взор на читателя един многобагрен и фантастичен свят: според Томас Ман това е "влюбеният в смъртта и красотата свят на зрялата и вече късна западна романтика, свят на свръхизтънчената чувствителност, който екзалтирано се опива от всякакви спекулации, основаващи се на разнородни естетически въздействия, на съответствието между цветове, звуци и аромати".            
           Сатиричният и ироничен следовник на Хофман - Хайнрих Хайне - вижда в него магьосник, който превръща хората в диви животни, а дивите животни - в кралски пруски придворни съветници, вълшебник, който може да призовава мъртвите от гробовете им, но самият живот го отблъсква като някакво смътно привидение. Поетът - а Хофман е преди всичко поет - чувства, че сам е станал призрак и цялата природа се превръща за него в някакво разкривено огледало, замайващо с неочаквано красивите си или зловещо-грозните си деформации.                                                

         Почитатели и последователи            

         Ернст Теодор Амадеус Хофман подготвя разрушаването на романтизма отвътре, макар че в своето многостранно артистично дарование тъкмо той е истинско олицетворение на романтическия идеал за универсалното изкуство и за универсалната творческа личност.            
           Създателят на "Котарака Мур" и "Крайслериана" е упражнил неизмерно влияние върху световната литература през XIX век, а и до днес неговото въздействие е живо. От Хофман се учат на гротескна поетичност Виктор Юго, Алфред дьо Мюсе и Балзак, Байрон, Уолтър Скот, Дикенс и Оскар Уайлд, Едгар По, Пушкин, Гогол и Достоевски. А в по-ново време "хофмановата сетивност" се проявява в творчеството на Франц Кафка.            
           И тук важат отново думите на Томас Ман: "Романтиците не бяха непременно най-големите художници, но те са се замисляли най-проникновено върху остроумните дълбини на изкуството, върху непостижимите тайни на отражението; ироничното разлагане на формата беше тъй опасно примамливо за тях, тъкмо защото бяха художници - едновременно изкусни, и стоящи над изкуството."

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!