Докато човек не се предаде,
той е по-силен от своята съдба.
                  Ремарк

         Има писатели, които бавно и систематично изграждат стъпалата на своето творчество, достигат замайващи висоти, постепенно се превръщат в живи класици и си завоюват респект, литературни награди, несекващ критически възторг и място в христоматиите. За тези писатели често говорят, но обикновено рядко ги четат.      
         Но има и други писатели, които блясват с някоя творба, грабват сърцата на читателите - особено на младите - и макар да не постигат изключителни върхове, книгите им се предават от ръка на ръка и се четат, докато се прокъсат. Това не са непременно лековати автори или незначителни художници, които подклаждат дребни страсти и приспиват мисълта. Но без да са "титани на перото", те успяват да внушават идеи и така да възпитават. Неочаквано и парадоксално те предоставят съдбовни естетически преживявания и се превръщат в наставници на не едно читателско поколение.
         Сред тези невелики, но любими и въздействащи писатели на XX век свое трайно място заема Ерих Мария Ремарк - автор на четиринадесет романа, една драма, няколко есета, скици и разкази.      

         Стремежи към нов свят            

         Ерих Паул Ремарк - както гласи истинското му име - е роден през 1898 година в Оснабрюк, Северна Германия. Роден е в една година с Бертолт Брехт и Курцио Малапарте. Негови връстници са Ерих Кестнер, Ана Зегерс, Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей, Сент Екзюпери и Гарсия Лорка. За своето детство Ремарк казва: "Израснах в малък вестфалски град, в дребнобуржоазна среда. Родителите ми бяха католици, самият аз често пеех в момчешкия хор на църквата. Нито у дома, нито в църквата срещнах разбиране за моите стремежи към един друг свят извън моето обкръжение, никой не ме напъти при опитите ми да се оправя сред книгите. Не можех да си представя друго бъдеще освен да стана началник на пощата, учител или аптекар..." В Оснабрюк момчето се учи в католически семинар, но в разгара на Първата световна война полага извънреден изпит и е пратен като обикновен войник на Западния фронт. На няколко пъти е раняван, но Ерих пак се връща на предната линия. В края на войната е ранен тежко и после дълги години страда от получените увреждания. Докато е в болницата, умира майка му. Години по-късно той ще приеме нейното второ име, Мария, като свой артистичен псевдоним.            
         След войната Ремарк мечтае да стане музикант, после - художник. Но за да изкара насъщния си, сменя различни професии: закратко е прогимназиален учител, после счетоводител, кореспондент, амбулантен търговец, посредник на фирма за надгробни паметници, в същото време свири на орган в една църква. Оттогава датират и първите му литературни опити. В сп. "Ди Шьонхайт" излиза през 1918 година "мирогледното" му стихотворение "Аз и ти", а също прозаичните скици "Жената със златните очи" и "На младини". Както отбелязва един негов биограф, тези ранни творби издават "голяма мирова скръб и малко талант".      

         Дългият път към успеха            

         Това са годините, когато Ремарк окончателно се насочва към литературата, много чете и усвоява философията на Ницше и на Шопенхауер - особено модни сред младежта. Ето как Томас Ман си припомня своите ранни увлечения по двамата мислители: "Духовните преживявания, които бяха потресли моите двадесет години, бяха музикалният песимизъм на Шопенхауер и декадентската психология на Ницше. Художникът от Ницшев тип иска да опознава и да изобразява: дълбоко да опознава и красиво да изобразява. Търпеливото и гордо понасяне на мъките, които по неизбежност съпровождат опознаването и изобразяването, придава на живота му нравствено достойнство. Тук, разбира се, си казва думата и онова ''модно влияние'' на Ницше върху ''улицата'', схващано като някакъв опростен ''ренесансизъм'', култ към свръхчовека, и изразявано чрез приказки за ''кръв и красота''." Дълбоко впечатление правят на Ремарк писателите Кнут Хамсун и Джек Лондон с изобразяваните от тях "силни личности", които гордо се противопоставят на заобикалящия ги свят.            
         През 1920 година Ремарк публикува първата си книга - малкия роман „Мансардата на бляновете“. Той разказва, за един „човек на изкуството“, който живее уединено, далеч от шума и суетата на делника. Още тук героите на Ремарк добиват своята най-характерна черта: те се стремят да изживеят себе си така, сякаш съществуват извън реалната действителност. Съпротивляват се на своето обкръжение с наивен, но привлекателен стоицизъм, презират буржоазния порядък и здравия разум и жадуват да вкусят от "истинския живот" - да усетят цялата интензивност на отлитащия миг, да заситят сетивата си със сладостни дразнения, произлезли често от най-случайни обстоятелства. И все пак в героите на Ремарк се долавя някаква особена човечност, отвращение към варварството и бруталността, те са изпълнени с любов към себеподобните, прекарват времето си в сантиментално блуждаене и псевдофилософски размишления върху смисъла на живота и изкуството. Това поведение сякаш ги издига над простолюдието и посредствеността, над "обикновените хора".            
         Три години след „Мансардата на бляновете“, книга, която критиката почти не забелязва, вече двадесет и пет годишният писател приема литературното име Ерих Мария Ремарк и започва да публикува програмни есета: "За размесването на скъпи питиета", "Ръководство за декаденти" и "Химн за коктейла" - в тях призовава към "дионисиевско изживяване на битието" в духа на модната "философия на живота". Като редактор на хановерския рекламен вестник "Ехо континентал" Ремарк пътува из много страни - Италия, Швейцария, България, Турция. А от 1925 година е фоторедактор в берлинския спортен двуседмичник "Шпорт им билд" и пише рекламни статии за автомобилни гуми, леки коли, яхти и мотоциклети. Наред с това чете Флобер и се възхищава на интелигентността му, опитва се да усвои от Стендал силата и яснотата на изображението, вдълбочава се в наскоро излезлия роман на Томас Ман "Вълшебната планина" и в автобиографичната поредица на Марсел Пруст "По следите на изгубеното време", заради когото научава френски и предприема пътуване из Франция.            
         Резултатът е още един "декадентски" роман „Спирка на хоризонта“, в който Ремарк вече поставя под съмнение принципа да се живее без цел и смисъл, с пълно отдаване на мига и мимолетните желания. Героят му разсъждава: "Може би е по-добре да си наложа граници... Иначе се търкаляш като топче от един водовъртеж към друг, докато ти стигне дъхът, жаден единствено да изживееш своето Аз." Подобни "прозрения" имат и героите на една току-що преведена в Германия книга, в която се описва безцелният и безсъдържателен живот на американци и англичани в Париж и Испания в годините след войната - това е романът на Ърнест Хемингуей "И изгрява слънце" ("Фиеста"), който носи като епиграф думите на Гъртруд Стайн "Всички вие сте изгубено поколение" и цитат от Еклисиаст: "Род прехожда и род дохожда, а Земята пребъдва до века".      

         Сянката на войната            

         Ерих Мария Ремарк бавно и неуверено се подготвя за своя голям творчески успех. В едно по-късно интервю той описва душевното си състояние през този период: "Страдах от доста бурни пристъпи на отчаяние. Опитвах се да ги превъзмогна и постепенно започнах съвсем съзнателно и систематично да издирвам причините за своите депресии. В хода на този обмислен анализ се върнах към преживяванията си от войната. При много познати и приятели наблюдавах съвсем сходни прояви. Всички ние бяхме - и често сме още - неспокойни, лишени от цел, ту екзалтирани, ту безразлични, но в дълбините на душата - безрадостни. Сянката на войната тегнеше над нас дори и когато изобщо не мислехме за нея. В същия ден, когато стигнах до тази мисъл, започнах да пиша без много разсъждения..."            
         За няколко седмици през пролетта на 1928 година Ремарк създава роман, който обаче не смее да публикува, защото му се струва прекалено личен и неактуален - от войната е изминало цяло десетилетие. Едва след увещанията на приятели се решава в края на годината да го предложи като подлистник във вестник "Фосише цайтунг". Поради големия интерес на следващата година - вече като книга - излиза в Берлин "На Западния фронт нищо ново".      

         Литературната сензация            

         Това автобиографично произведение на тридесетгодишния писател става една от най-големите сензации в историята на литературата. Само до края на 1929 година романът е преведен на двадесет и шест езика (също и на български - с три издания) и само в Германия са продадени милион и половина екземпляра. На другата година е екранизиран в Холивуд и филмът печели "Оскар". До 2009 година общият тираж достига двадесет милиона от преводи на повече от петдесет езика.            
         Критиката бързо сравнява романа по значение с "Вълшебната планина" на Томас Ман и „Степният вълк“ на Херман Хесе, смята го за "творба на епохата". Ернст Толер отбелязва в сп. "Ди Литерарише велт": "Един човек е писал вместо всички нас, вместо пехотинките, които лежаха в окопите въшлясали и мръсни, които стреляха и ги застрелваха, които виждаха войната не от перспективата на генералните щабове, не от канцеларии и редакции, а я преживяха като всекидневие, като ужасен и монотонен делник." Валтер фон Моло споделя: "Книгата на Ремарк е паметник на нашия незнаен воин." Бернхард Келерман сравнява романа с "блестящо огледало, което не скрива нищо", а Хърбърт Уелс го нарича "ясна, чудна и безпогрешна книга". Мнозина смятат, че вече нищо значително не може да се предприеме в културата, без да се познава този роман, и препоръчват да се изучава във всяко училище. А норвежкият писател и актьор Бьорн Бьорнсон поисква официално да се присъди на Ремарк Нобеловата награда - все пак наградата получава Томас Ман.      

         Романът            

          Романът започва с изречението: „Тази книга не е нито обвинение, нито изповед. Тя е само опит да се разкаже за едно поколение, унищожено от войната - макар и оцеляло от нейните снаряди.“            
         Фразата „На Западния фронт нищо ново“ е рутинно съобщение за затишие по време на военни действия. Ремарк я използва като заглавие на книгата си в ироничен смисъл, защото тя описва тъкмо обратното - владеещите на фронта „страх и ужас“ от кървавите сражения и безчислените жертви, от мъчителното съзнание за невъзможността да се оцелее в непрестанно обстрелваните или обгазявани окопи. (Само в Битката при Сома загиват повече от един милион немски, британски и френски войници.)            
         За разлика от апологетичните творби по време на Ваймарската република, които оправдават изгубената война и представят съдбата на фронтоваците като проява на „масов героизъм“, Ерих Мария Ремарк обрисува действителните преживявания на група обикновени войници през погледа на един новобранец. Паул Боймер, alter ego на самия автор, и неговите другари си задават въпроса как е било възможно да повярват на патриотичните речи, държани от техния учител, който е успял да убеди целия клас да се запишат доброволци. Бившите съученици се питат какъв е смисълът на тези кръвопролитни битки и на цялата война и кой в последна сметка има полза от нея.            
         Боймер и приятелите му съзнават, че предварителната им подготовка за войната е била лъжлива. Едва тук, в окопите, те научават от старите войници как да се справят с опасностите. Паул научава как да оцелява, като различава връхлитащите ги снаряди още по звука, как да намира "нещо за ядене" и при най-ужасни условия, как да се отбранява срещу истинския враг - Смъртта. Защото след една масирана френска атака от 150 немски бойци се завръщат в лагера само 32.            
         Докато извършва патрулен обход, Боймер е изненадан от вражеско нападение и за да се спаси, пропълзява в един бомбен кратер и там се престорва на мъртъв. Когато в същия кратер скача френски войник, Боймер от страх го пронизва с щика си. През следващите часове той не може да изпълзи, понеже барабанният огън ще го разкъса. Паул обещава на умиращия французин, че ще се погрижи за семейството му, макар да съзнава, че не може да спази обещанието. След като чака цял ден да намалее вражеският обстрел, той успява да допълзи до немските окопи. Там разказва на приятелите си за преживяването с французина и за своите угризения. Но старите войници го успокояват, че "всичко е съвсем нормално".            
         По време на една кратка отпуска Паул Боймер установява колко много са го променили събитията на фронта. Невъзможно му е да сподели със семейството си ужасите в окопите. И разочарован, той се завръща при хората, които са му станали най-близки - фронтовите другари.
         При една атака самият той е ранен и прекарва дълго време в лазарета. Когато се завръща на бойната линия, неговият взвод се разпада. Един след друг другарите му загиват от снаряди, газови атаки или в битките „човек срещу човек“.            
         Паул размисля каква ще бъде съдбата му, след като най-после настъпи мир и как ще се справи с цивилния живот. Но малко преди края на войната той е улучен смъртоносно, "в ден, тъй спокоен и тих, че военното комюнике се ограничава със съобщението "На Западния фронт нищо ново"."      

         Протестът            

          В същото време в Германия се надига срещу Ремарк враждебна вълна. Особено гневен е "протестът" на нацистките кръгове - Адолф Хитлер вече е публикувал съчинението си "Моята борба", а идеологът на националсоциализма Алфред Розенберг е написал "Митът на XX век", където пропагандира една нова, арийска "религия на кръвта". Обвиняват Ремарк в "литературно предателство към боеца от Световната война". "Доказват", че той никога не е бил на фронта или пък че не е воювал като обикновен войник, а е бил лейтенант, награден с ордени като човек на висшата аристокрация. Твърдят, че е написал романа по поръка на Антантата или че е откраднал ръкописа от свой убит приятел. Предричат на книгата му, че "след две години никой вече няма да я чете". Провалят прожекциите на филма по романа (например пускат в киносалона голямо количество бели мишки), като акциите се провеждат под личното ръководство на "народния представител д-р Гьобелс". В една "История на немската литература" от 1941 година може да се прочете: "В тази деформирана от личен сантиментализъм сълзлива история на Ерих Мария Ремарк няма и следа от съдбовното прозрение, че войната не е просо някаква тема, заета от действителността, а е плодоносно и животворно начало. Романът ''На западния фронт нищо ново'' се основава върху безжизнения механичен пацифизъм на старата социалдемокрация..."            
         Въпреки враждебното напрежение около него Ремарк се заема да напише продължение на романа си, в което да обрисува съдбата на оцелелите бойни другари след завръщането им в "цивилния живот". Още през есента на 1929 година той споделя в интервю пред датския вестник "Политикен", че новата му книга "се занимава с проблемите на настоящето". Така през 1931 година се появява романът "Обратният път", който има сходна участ с предишния. Преведен е на всички културни езици, но в Германия е обруган, обвиняват го, че допринася за "вътрешното израждане на немската интелигенция". Тогава писателят се преселва в Швейцария, но хулите не престават.      

         "Там, където горят книги, по-късно ще горят и хора" (Хайне)            

            През 1933 година, когато в Германия на власт идва Хитлер, нацистите публично изгарят "На Западния фронт нищо ново" и "Обратният път" заедно с произведения на Хайнрих Хайне, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер и на мнозина други немски писатели, неудобни за нацистката пропаганда. Правят се опити и за физическо унищожение на Ремарк - Томас Ман, самият вече емигрант, отбелязва в дневника си през май 1933 година, че при "злополука" в близост до дома на Ерих Мария Ремарк в Аскона е загинал гостувалият му берлински журналист Феликс Менделсон, когото са взели за самия Ремарк. Накрая отнемат на писателя немското гражданство и той се преселва в Париж, а през 1939 година емигрира в САЩ.      

         В емиграция            

         В емиграция Ерих Мария Ремарк създава още десет романа, сред които особена популярност добиват "Трима другари" (1937), "Триумфалната арка" (1946), "Искрица живот" (1952), "Време да се живее и време да се мре" (1954), "Черният обелиск" (1956), "Нощ в Лисабон" (1962) и "Сенки в рая" (1971). Последната книга излиза след смъртта на писателя през 1970 година в Локарно.            
         Всички тези творби увеличават славата му и го утвърждават като "майстор на лирическия натурализъм". Ремарк си остава и навярно още дълго ще бъде любим писател на всяко младо поколение, което търси своето място под слънцето и се обръща към книгите за съвет. Но Ремарк не е проповедник, нито моралист - неговото нравствено въздействие се засилва от един принцип, който писателят е определил още в началото на своя път: "Не желая нито да убеждавам, нито да увещавам или да възпитавам моите читатели. Описвам онова, което ме вълнува."

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!