Като културен парадокс новият немски роман преживява разцвет във време, когато отвсякъде се чуват гласове, че литературата е мъртва, понеже е изчерпала възможностите си да обрисува социалния пейзаж и да изрази душевността на съвременния човек. Тези възгледи са възникнали в периода, когато нацисткият Райх вече е военно ликвидиран, но немският народ - политически и морално - се намира в най-окаяното си състояние може би в цялата своя история.                  

         Изкуството на меча и ралото      

         През дванадесетте години на националсоциализма немският книжовен живот - или това, което е останало от него - е затънал в провинциализъм и се е превърнал в придатък на официалната културна пропаганда. Тогава в Германия е наложено претенциозно-фалшивото "изкуство на меча и ралото", което величае политическия режим с достъпни за него средства, възхвалява предаността към фюрера и войнишката доблест, верността към родната твърд и към кръвта на предците. Най-добрата част от немската литература, най-видните й представители биват прокудени от страната, а останалите са унифицирани или потъват във "вътрешна емиграция" и потърсват спасение в мълчанието и самоизолацията.      
         Така за младата западногерманска литература биват прекъснати връзките с традицията. Културният пейзаж в Германия е опустошен, а книжовността изглежда завинаги опорочена, лишена от нравствена сила и смисъл. По думите на Гюнтер Грас, немските писатели, които не са паднали по фронтовете, се озовават пред една литературна "tabula rasa", пред "сечище". Думите "сечище" и "литература на развалините" за дълго ще характеризират състоянието на един духовен живот, устремен към нравствено обновление и вътрешно самоопределение.      
         В този етап на наченки писателите в Западна Германия виждат човека захвърлен в пустотата на неговото случайно и мъчително съществуване. Настъпилият след войната културен вакуум се запълва от идеите на френския екзистенциализъм, от възгледите на Жан-Пол Сартр и Албер Камю, предлагащи ясни формули за морално-политически ангажимент, който спомага за развитието на антиконформизма в литературата.      
         През този период разправата с политическото минало на страната се извършва преди всичко на етическа основа. Ето защо за интелектуалците на създадената през 1949 година Федерална република Германия остава само полето на литературата за анализи и за издаване на морални присъди. В тази обстановка схващането на Камю за абсурда на съществуването и определението на Сартр за ангажираността на литературата оформят полюсите, между които младите западногермански писатели могат да намерят обща позиция в критическото преосмисляне на нацизма и войната - екзистенциализмът им дава речника за техните дискусии.                  

         Разправа с политическото минало      

         От значение за този процес е възникването на свободното литературно сдружение "Група 47", чийто ръководител става писателят Ханс Вернер Рихтер. Тя допринася за изграждането на едно ново морално самосъзнание, което определя облика на културния живот в страната до края на шестдесетте години, когато групата прекратява съществуването си. Освен Ханс Вернер Рихтер и Хайнрих Бьол, в нея членуват най-важните представители от средното поколение писатели като Алфред Андерш, Паул Целан, Гюнтер Айх, Волфганг Хилдесхаймер, Валтер Колбенхоф и Волфганг Вайраух.      
         "Група 47" се е сформирала като приятелски и дискусионен кръг без определена политическа и естетическа платформа. Но въпреки това тя избира своите членове по неписан морално-политически принцип - на заседанията й не се канят писатели, заподозрени в милитаристични, нацистки или крайно консервативни убеждения. В художествено отношение "Група 47" проявява толерантност към всички стилистични направления. Все пак в началото повечето писатели се стремят към един прост, но изразителен реализъм, пример за който са разказите и романите на Хайнрих Бьол. Едва с течение на годините се установяват по-големи различия в творческите методи - през петдесетте години с наградата на "Група 47" биват отличени разказите на Мартин Валзер, силно повлияни от стила на Франц Кафка, а също изтънчената проза на Илзе Айхингер, херметичните стихове на Ингеборг Бахман, както и една глава от романа на Гюнтер Грас "Тенекиеният барабан".      
         Така между 1955 и 1965 година на литературната сцена излиза ново поколение, което само отчасти подхваща характерните за петдесетте години теми и скоро придобива своя творческа и критическа самоувереност. Това е периодът, когато преди всичко прозата преживява истински възход и дава основание да се оформи мнението, че петнадесет години след края на войната и националсоциализма немската литература отново се е издигнала на висотата на своето време.                  

         Джуджето не иска да порасне      

         В тази литературна и политическа атмосфера през 1959 година се появява романът на Гюнтер Грас "Тенекиеният барабан" - първа белетристична творба на тогава тридесет и две годишния писател. Книгата бързо се превръща в литературна сензация и бива преведена на много световни езици. Причината за този необикновен успех е както темата, така и необичайната стилистика на романа. Гюнтер Грас демонстрира умението си да съчетава богати исторически познания с художествена фикция, като за това е разработил свой собствен, неповторим литературен метод. Днес вече може да се каже, че "Тенекиеният барабан" поставя нови мащаби в модерната немскоезична проза.      
         Гюнтер Грас е роден в Данциг (днес Гданск) през 1927 година в немско-полско семейство. След края на войната и пленничеството той сменя различни професии и получава образование като график и скулптор. Литературното си поприще започва като поет - през 1956 година излиза първата му стихосбирка, в която вече са набелязани мотивите на "Тенекиеният барабан". През това време Грас живее в Париж и там написва няколко театрални пиеси, в които се долавя влиянието на театъра на абсурда. В тях ясно се открояват съществените белези на художествения метод, който определя своеобразието и на романа - стремежът да се излезе от сетивния свят, от предметите и събитията на всекидневието, да им се придадат възможно най-ясни контури, да бъдат "освободени от всякаква идеология" и да се подредят без никакво осмисляне и оценка.      
         По думите на самия Грас, този метод е почерпан от френския "нов роман", особено що се отнася до предметността на описанието. Но в основата му стои пикарескният роман, възникнал в Испания през XVI век и стигнал в Германия един век по-късно чрез книгата на Гримелсхаузен "Симплицисимус".      
         Оскар Мацерат - протагонистът на "Тенекиеният барабан" - притежава всички основни белези на пикарескния герой. Поради своята външна недоразвитост той остава изолиран от света и рано се сблъсква с жестокостите на живота. Недораслекът Оскар се разделя със своето семейство и започва лутането си по света, като непрекъснато обогатява житейския си опит. Той скоро опознава разликата между нравствените изисквания и практическия житейски морал, изгубва първоначалните си илюзии и усвоява техниката на оцеляването, която превръща дните му в поредица от несвързани и лишени от цел епизоди. Накрая героят на Грас става типичен представител на социалния порядък, който в младостта си е отхвърлил.      
         Връзката с пикарескния роман обаче се проявява и в модела на повествованието. Оскар Мацерат описва преживяванията си без дистанция спрямо тях, без да ги преценява, като ги подчинява на силата на обстоятелствата. В своята одисея той наблюдава различни форми на общуване, различни социални класи, професии, човешки типове, градове и народности - така той се движи хоризонтално в пространството и вертикално в обществото. В последна сметка всичките му приключения водят към единственото значително негово изживяване - осъзнаването на безсмислието и абсурда на съществуването. Оскар схваща света като необозрим и хаотичен и това е неговото КРАЙНО ПОЗНАНИЕ.      
         "Тенекиеният барабан" се превръща в пародия на пикарескния роман - описваната действителност и междучовешките отношения стават гротескни, възприемат се като карикатура. Оскар Мацерат е приключил интелектуалното си развитие още със своето раждане. А на три години решава да престане да расте, за да се освободи от света на възрастните. И през целия си останал живот - в края на романа той е тридесетгодишен - Оскар НАБЛЮДАВА всекидневието на заобикалящия го свят: вижда разрастването на нацизма, нападението на Полша и избухването на Втората световна война, накрая преживява и навлизането на съветските войски в Германия. Героят на Грас е избрал за себе си ролята на шут, който отрича дребнобуржоазната стихия, движена от неизкореними демонични импулси.                  

         Наследството на Оскар      

         Две десетилетия след публикуването на "Тенекиеният барабан" - вече през 1979 година - Гюнтер Грас отбелязва в своите "Статии върху литературата", че за цялата му писателска дейност имат основно значение немските престъпления по време на националсоциализма и техните последици. В спора си с по-младото творческо поколение той формулира позицията си така: "За нас миналото няма да престане да бъде настояще. Ние все още се питаме: Как се стигна дотам?"      
         Като обща задача на своите произведения Грас определя порива да се противопоставим на житейската преходност. И добавя: "Писателят е човек, който пише срещу изтичащото време." Такава задача той възлага и на романа си "Тенекиеният барабан". Оскар Мацерат е преминал през естетическата и нравствената школа на немския романтизъм - дребният му ръст, уродливата му фигура, необикновеното му поведение издават характерния романтичен копнеж по изключителност, но и по социална справедливост. Деформацията на образа внушава преди всичко чувството за обществена нестабилност, за гротескно съществуване и абсурдни междучовешки отношения.      
         Героят на Грас е предизвикателство не само към установените литературни норми; той добива стойността на художествена провокация към читателя, като го изправя пред необходимостта сам да определи смисъла на собствения си живот, да достигне до преценка и присъда над историческите събития и факти, на които е бил свидетел и в които е участвал.      
         Докато пише "Тенекиеният барабан", Гюнтер Грас публикува в литературното списание "Акценте" през 1958 година стихотворението "В яйцето", което изразява основното светоусещане и на романа:

 

Живеем в яйце.                                                            
Вътрешността на черупката                                                            
издраскахме с неприлични рисунки                                                            
и с имената на своите врагове.                                                            
Нас ни мътят.

 

                                                           

Който и да ни мъти,                                                            
ще измъти и нашия молив.                                                            
Ако някой ден се измъкнем,                                                            
веднага ще нарисуваме                                                            
образа на мътещия.

 

                                                           

Допускаме, че ни мътят.                                                            
Представяме си хрисима домашна птица                                                            
и пишем школски съчинения                                                            
за цвета и породата                                                            
на мътещата ни квачка.

 

                                                           

Кога ли ще се измъкнем?                                                            
Нашите пророци в яйцето                                                            
спорят срещу скромно възнаграждение                                                            
върху продължителността на мътенето.                                                            
Допускат съществуването на ден "Х".

 

                                                           

От скука и реална потребност                                                            
измислихме инкубатори.                                                            
Загрижени сме за потомството си в яйцето.                                                            
На драго сърце ще предложим патента                                                            
на онази, която бди над нас.

 

                                                           

Все пак над главите си имаме покрив.                                                            
Застаряващи пиленца,                                                            
ембриони-полиглоти,                                                            
дърдорят по цял ден                                                            
и тълкуват своите сънища.

 

                                                           

Ами ако не ни мътят?                                                            
Ако тази черупка не се пропука никога?                                                            
Ако хоризонтът ни е само хоризонтът                                                            
на нашите драскулки и такъв си остане?                                                            
Живеем с надеждата, че ни мътят.

 

                                                           

Макар да приказваме само за мътене,                                                            
все пак си остава опасността                                                            
някой извън черупката да огладнее,                                                            
да ни хвърли в тигана и ни поръси със сол.                                                            
Какво ще правим тогава, мои братя в яйцето?

         Оскар Мацерат не е само джудже, което упорито не иска да порасне в света на възрастните. Героят на Гюнтер Грас прави своя избор и съзнателно решава да си остане урод в една социална и политическа действителност, която незабележимо, но сигурно обезобразява човека.            

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!