Разхождах се сам из гробището
и на едно място коленичих да снимам
нарцисите,
когато чух някакви гласове:
„Не са ли красиви?“.
„Аха“.
Бяха две млади момичета,
идващи по пътеката зад мен
с тънки свещи в ръце.
„Красиви са, да“, казах аз
и започнахме да си говорим
от известно разстояние,
както е прието да се прави тук –
един човешки триъгълник
между тежките камъни.
Обсъдихме дърветата,
нарцисите, птиците, небето
и времето.
„Вече не бият камбаната“, по едно време
казах аз.
„Така е“, каза едното момиче.
„Църквата е затворена за ремонт“,
отвърна другото.
Поговорихме си още малко
и те се обърнаха да си тръгват,
когато едната от тях попита:
„Как беше в оная песен на
Ленард Коен за камбаните?“.
Приятелката й само вдигна рамене.
„А, да. Ring the bell that still can ring“,
после млъкна и се замисли.
„There’s a crack in everything,
that’s how the light gets in“,
продължих аз.
Двете момичета ми се усмихнаха.
„Тази ми една от любимите негови”,
казах аз.
„Много готина песен“, отвърна
едното момиче.
След това усмихнати ми помахаха за
довиждане през два гроба,
а аз запалих цигара и продължих
да вървя по алеята, докато късното
следобедно слънце ярко грееше върху
нарцисите,
и за един кратък момент
забравих колко черна е тази пролет.

върни се | „Излизане от тъмното“ | продължи