Понякога я виждам в съня си,
как бавно минава по моята улица,
с всичките бивши любовници, влачещи се
в редица след нея с влажни очи,
вятърът се навива около глезените й,
луната я залива със светла завист.
Цялото й същество тихо се бори
с мразещите обичта и поезията,
тъй както Медуза със своето проклятие.
Нейното тяло не е езеро,
но то нежно е издигало любовниците й,
както би го направило и езерото
с тялото на удавено дете –
нейните искащи очи, луната над тях –
докато падне нощта и започнат мистериите.

Ти, която обичам, поезията, която живеем,
небето, което е миналото ни, бирата – кръвта ни,
ако тази вечер не четеш и не пишеш
на бъдещата ти пишеща машина,
ако никой не те целува – смъртта е истинска.
После идвам аз.

върни се | „Излизане от тъмното“ | продължи