Пожълтялата ти вече снимка всеки ден ме гледа от портфейла -
нещо малко, което все още ме свързва с живота, като това да
продължаваш да стоиш на пръсти върху стола. Косите са разпуснати,
усмихваш се и гледаш от нищото в нищото. Точно каквато е моята
водка тази вечер – нищо; такива бяха и годините в Берлин, Прага
и Париж, изпълнени с мизерия, когато малката Аля гладуваше,
а след години я измъчваха и убиха в Москва, заедно с любимия ти Сергей;
и накрая и въжето в Елабуга, висящо над пропастта, пълна с тъма.
Затова тази вечер искам да помисля за клупа на въжето, който е, да,
змия захапала опашката си. Да, клише, но разстоянието от краката
до пода е цял безкрай, който изпълва подивялото ми сърце в тази нощ,
звездите пропадат и цопват като „Кохинор”-и в пълната ми чаша
и аз мисля за теб. За твоята поезия, която в момента, в който си ритнала
стола, е избягала от теб и е дошла при нас, тройно по-тежка и дишаща.
Понякога паля свещ, чета и пия, докато заспя и навляза наполовина
в твоя мрак, от който все някога няма да изляза. Затова казвам, че
миналото и бъдещето са моите деца – те ще се срещнат за пръв път,
когато умра. Но тази вечер гледам теб през прозрачната преградка
в портфейла, как си някъде там, все още изпълнена с любов към
света, към мъжете и жените, към твоите деца, и ровя дълбоко в себе си,
в невъзможността на всичко. Обаче през някой август ще отида в Елабуга,
до онази къща, ще вляза в стаята и ще си представя трясъка на стола
и тежкото въже, което се изпъва до невъзможност, и тогава ще го срежа
с един замах. Животът все някак продължава, пък било то и единствено
в мечтите ни. Смъртта не може да ни отмъкне всичко.

върни се | „Писма до Цветаева“ | продължи