Сещам се за стар еврейски виц. Една старица търчи ужасена по брега
на морето и крещи: „Помощ! Моят син е лекар и се дави!“. Забавното е,
че нейната гордост е по-голяма от любовта й. Мога ли да започна с виц?
Защо да не мога? Хуморът, а не сексът или течните наркотици, е лекарство
срещу депресията. Въпреки това сега емоционално съм празен като кофа,
забравена в пустинята. Никакви надежди за дъжд в близко време. При
някои хора той идва много лесно, но не и при мен. Освен това станах на
четиресет. Успях да се довлача до четиресет. Какво ми оставиха
тези години? Нищо друго, освен това число - мога да възкликна като
един пиян Байрон, но няма да го направя. Иначе искам да направя едно
четене през нощта, в античния театър в Пловдив. Само аз и нощта. Тогава,
освен моите неща, бих чел Байрон. И Шели. Както и някой от самоубийците.
Дьо Нервал, Маяковски, Павезе. Това не съм сигурен защо ти го споделих.
Знам само, че човек трябва да пътува в посока на страховете си. Ницше
беше казал, че всички се раждаме с въже на шията. Наскоро се видях
с една танцьорка на пилон, която може да прави такива неща с краката си,
каквито аз не мога с ръцете, а и имаше глас, който караше пубисните
ми косми да настръхнат и слабините ми да изръмжат. Ето, отново хумор.
Виждаш ли, опитвам се да изплувам от дълбокото. Само за да се удавя
отново в тази чаша, или в нечии лъжливи очи. Удоволствията дават и
отнемат, но ти много добре знаеш това. Може би тези писма ще ме спасят
някой ден. Може би някога ще ги прочета отново. Сега ги пиша до теб и
виждам себе си в бъдещето, как мисля за настоящето, опитвайки да си
спомня моето име. Миналото е бяло като пощенски плик. И ако някой
насочва дясната ми ръка, тогава аз го изваждам от себе си, посочвам към
сбръчканото огледало с нея и продължавам да пиша с лявата. Точно така.

върни се | „Писма до Цветаева“ | продължи