На Тихомир Милчев

По принцип сънища ме спохождат ужасно рядко през последните
години, но тази вечер сънувах. Нож. Стоеше си над другите прибори,
голям и ужасно остър, какъвто е наистина, и само леко вибрираше.
Отнякъде звучеше осмия струнен квартет на Шостакович – неговото
епитафно произведение. И само това, нищо друго. Ножът. Понякога
думата е нож. Словото е нож. Поезията е нож. Водката е нож. Нощта
е нож. Курът е нож. Вагината е нож. Анусът е нож. Религията е нож.
Иисус е нож. Буда е нож. Лудостта е нож. Музиката е нож. Луната е
нож. Жената е нож. Любовта е нож. Тишината, излизаща от празната
бутилка, е нож. Цигарата в самотна стая с тиктакащ часовник, е нож.
Димът, забиващ се в дробовете като необратимост, е нож. Метрото,
приближаващо като страшна неизбежност, е нож. Белегът, напомнящ
за реалността на миналото, е нож. Въжето, на което Есенин изтанцува
последния си танц, по-красив от всички на Нижински, е нож. Нож.
Нож. Нож. Нож. Нож. Нож. Нож. Нож. Нож. Нож. Нож. Нож. Нож.
Пролетта, в която всичко се ражда отново, само за да умре, е нож.
Смъртта е нож. Всичко е нож. Миналата година по някое време казах:
„Всяка нощ оставям вратата отключена, в случай, че...“, а малко преди
това написах: „Всяка вечер оставям външната лампа да свети, за да ме
намериш по-лесно“. Кое от двете по-вярното? И двете. И още са.
В момента разгръщам една книга, написана от мой братовчед. Той
не беше писател, но е бил поет. Замина си преди две години. Сърцето
му не издържало. От семейството му намериха тетрадка с неговите
записки и ги издадоха. Тънката книжка завършва с тези три реда:
     Колко тъжно
     Не искам да наранявам този
     Който ме намери

върни се | „Писма до Цветаева“ | продължи