толкова време е минало
изглежда сякаш не е било
защото няма и помен от младост
защото няма предмет, алиби и улика
и нейната Добруджа сякаш никога не е минавала граница
а спомените й са отпреди това
когато е била две плитки под слънцето
и надничане към шапката на Дора Габе
докато плава с господина под ръка
и излъскана от дъжд
калдъръмената улица блестяла...

те отдавна са отплавали към теменужено безвремие
а момичето стои до мен с плитки ашладисани със спомени
чака да обеля два аспирина и говори
за литературата в скоропоговорка
и нищо не разбирам
после идват хора от черно-бели снимки и
им свири от София на пианото в Добрич
и страда че не е успяла
в литературата
в раждането
в раждането на литературата

цялото й минало е отплавало към други брегове
тя стои до мен бяла и малка
очите й – два аспирина нагряват стаята със скоропоговорки

искам да ги разбера
не мога
опитвам се да ги скатая за друго време

сега докато към погледа ми напират
жени без шапки и улици без калдъръм
небе и кучета еднакво рошави и облачни
и много малко музика и не повече литература
почти си вярвам
тя е Дора Габе не осъществила се
или е Дора забравила Габе
и широкополата шапка която я прави красива

върни се | съдържание | продължи