Йордан Ефтимов

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

БЕЗСТРАШИЕ

 

Йордан Ефтимов

 

 

         При излизането му наджипканото с 6 милиарда потенциални нютоновци, джаули и леонардовци балонче остана безвъзвратно в нея. След няколко месеца тя може би щеше да се надуе, да придобие онази окръгленост и цялостност на битието, към която се беше стремила през всичките тези години, представляващи всъщност по-голямата част от краткия й (поне по нейно мнение) живот до този момент. Без съмнение така тя би се издигнала над купищата омазани с дзифт и курешки покриви на градчето. Над улиците с цвят на тахан и Парка на загиналите във войните, чийто вкус на луга изпълваше при всеки празник и дори само бегло споменаване колонките на местния вестник, излизащ два пъти седмично - в пазарните дни, понеделник и четвъртък. Би се извисила над стадиона, чиито запалени трибуни светеха в пролетните привечери, а в края на този месец щяха да посрещнат и нахранят цялото градче с обичайната радост, съсипала майките на абитуриентите, и през септември (последните години не бяха променили нищо) - с горчивата гордост на изпращащите децата си в казармата вуйчовци и съседи. Би се издигнала, би се извисила, би литнала над миризливия си край, високо-високо, над всички досадни ограничения, условности и кудкудякащи заяждания на роднини.
         Отдавна беше премислила всичко. Бе стигнала до решението си след дълги часове на медитация между 21 и 22 и 30, когато в лотусова поза приемаше светлина от мрака и, преработвайки я като теменуга, я излъчваше под формата на изпълваща с уханието си целия околен свят всепоглъщаща любов; след размисъл, проточил се толкова дълго време - в течение на толкова километри самота джогинг; след търпеливото изстрадване на вярата си, за което беше подготвена още от самото начало: още преди да премине седемте нива, преди да се научи да диша без дробове, преди да влезе в свещен съюз с Бог, припокривайки дланта си с Неговата, преди да вкуси от астралната Му течност и да получи озарението, че е само един от хрущялите на Вселената - при това съвсем незначителен и глупав на вид.
         Миналата година беше посетила Учителя в една обител край Атина. Беше имала милостта да Го види, да чуе със собствените си уши бистрия ромон на словото му - чисто като хладните камъчета в планински поток, макар и проломотено на френглиш с гасконска упоритост и плебейски синтаксис. Това не я беше учудило ни за миг. Напротив, беше усетила в думите му тъкмо простотата, присъща на чистите, възвишени натури. Беше разпознала в него несъмнения бодхисатва, който разговаряше с нея без да пести минутите си - та те не означаваха нищо за него: ето, може би само след миг спиралата на кармата му щеше да се извие за последен път и той щеше да се превъплъти в последната си форма! Щеше да се превърне в нещо, което тя си представяше като лъчение, като лъч неподвижна светлина. Но сега той беше изцяло заслушан в речта й без думи, в безкръвната история на танцуващата й, себевглъбена душа. Леко навел глава на една страна, с лице, огряно от скриващото се за нощен покой косо гръцко слънце.
         Свами Брамапутра имаше здравословен, астеничен строеж на тялото. То не изглеждаше в никакъв случай изтънчено, по-скоро крехко и силно. Мургав и усмихнат, Свами беше роден в Оронес, недалеч от Памплона, в семейството на многовековни ковачи. Една от фамилните шеги, които той с тих, но сигурен глас разказваше често, като притчи, за да обясни нагледно един или друг елемент от учението си, гласеше, че тенът им идва от онзи праотец, наричал се Годфри или Вилям (име, намекващо за норманска кръв и честолюбивост), който първи се е захванал с този занаят. Свами беше изоставил дълга си към предците в името на своята вяра, придобита след прочитането на няколко книги на Кришнамурти и най-вече на Ошо, прегледани в читалня в Сарагоса. Още по-важна беше срещата му с някой си Мартин Хофман, улегнал журналист от Die Zeit и личен приятел на Ошо, след интервю, с което двамата разтърсиха през 1978 г. западното полукълбо. Свами, който тогава е носел съвсем друго име, забравено постепенно по пътя, бил впечатлен от думите на Хофман за необходимостта да се освободим от оковите на съшитите от самите нас покривала и да се върнем към дълбините на майката природа, лоното на живия пламък в нас - матрипадма.
         Бианка беше живяла с него шест дни, за да може на седмия да отпътува обратно назад, но с един безценен дар от него - уокмен "Филипс", от който вечер я облъхваха не макамите на пошлите български кючеци, а безкрайните вълни на Неговото слово. Беше разговаряла с марут джива - и разговорът им продължава - безплътен, без посока, без материална цел, извън мравешките размери на човешкото време - във вечността. Просветлението, което я беше настигнало отново, в автобуса, край военната база до Маратон, малко след входа или изхода на Атина, я беше променило из основи, като къща, изградена на същото място, но отначало, от самия крайъгълен камък. Бъркайки в раницата си за кутията с уокмена, беше издърпала някакъв смачкан плик. Оказа се писмото, получено от леля й, когато Бианка е била само на седем годинки. Беше й го предала едва в деня преди тръгването за Атина с думите: "Каза ми, че е за теб, но че трябва да го получиш, когато станеш на осемнайсет." Горката й леля, беше объркала деня, така че тя държеше в шепите си писмото цели две седмици по-рано. Повъртя го малко, навлажни го по краищата от възбуда, но се закле да има търпение. След това, съсредоточена изцяло върху пътуването и бъдещата си среща с Учителя, забрави напълно за него. Но ето че самият случай й го поднасяше сега, точно в часа на раждането й, около два следобяд, но на 760 километра встрани и надолу от дома.
         Чете го дълго, прекъсна само за миг, когато й поискаха документите на границата - тогава припряно като сомнамбул попълни някакви формуляри и пак се наведе, за да гледа сякаш в празното. Наистина, писмото беше объркано като море, в него като останки от разбит сал се люшкаха толкова непознати факти от миналото й. Буквите тичаха напред-назад, наведени ту на едната, ту на другата страна. Цели пасажи бяха написани "печатно". Но най-важното - бързо й се зави свят и редовете потекоха като отприщени талази, вливащи се накрая в две големи русла - тя вече знаеше кой е човекът, комуто дължеше живота си - останалият толкова години анонимен неин родител, знаеше и защо съдбата е подредила така картите и кой се е опитал да оплете правите нишки на битието им. Сълзите й се сляха в този невидим въртоп и тя се свести от режещия вятър едва на крайната спирка до новотел Е в р о п а. Наоколо кафеникави или прежълтели парчета от стари вестници се подмятаха между дърветата и след това се завираха в краката й.
         Сега всичко онова, което я тревожеше, добиваше яснота и логика. Защо живееше с майка си, която не разбираше изобщо стремежите й, кой беше онзи, представящ се за лекар в Правителствена болница в столицата, неин "бивш съпруг", когото тя никога не успя да нарече "татко" (а и нито майка й, нито дори той настояваха особено на това - бяха еманципирани, съвременни, либерални хора). Всеки път, когато полагаше кански усилия да го стори, невидима длан запушваше устата й, а очите й виждаха един чужд мъж, който я гледа безизразно. Майка й, клето същество, работило, откак се помни, като учителка по френски, говореше рядко за него, но тъй или иначе покрай издръжката се налагаше двете да изтърпяват и наглите му половинчасови посещения, свързани с кършене на пръсти от тяхна страна и невероятна скорострелна бъбривост от негова.
         Сега си беше обяснила цялата му кариера до завеждащ отделение в болницата за избраните, както и чина му полковник. Едва ли беше оцеляло пълното му досие в Държавна сигурност, където беше работил през 50-те и 60-те, защото службите априорно знаят как да се грижат за собствената си безопасност, но пред нея стоеше едно многократно по-подробно досие, написано от другия, истинския й баща.
         Беше чела някъде неговата мисъл за Балканите като черния дроб на Европа, който пречиства всичките отпадъци от усилената й икономика и без когото тя на секундата би получила отравяне на кръвта. В писмото той използваше почти същите думи, наричаше "Полковника" лешояд, който го е преследвал на всяка стъпка и който му е отнел единствената жена, предизвиквала неизразима нежност у него. Виждането й събуждало всичките му сетива и единствено гюлето в диафрагмата му напомняло за земните вериги. "Знам, че няма да мога да те видя, затова искам само да ти кажа, разделен от теб завинаги - щом разбрах, че Мария има дете от мен, аз бях изумен... и щастлив повече от всекиго. Та ние не се бяхме и докосвали. Ти си плод на една свещена връзка."
         Беше изчезнал като облак от лъчи. Пред очите на Бианка се мярна картата с черепите, символизиращи местата, където комунистическият режим е пращал "неудобните". Сети се и за онзи политик от Демократическата партия, убит с чук от изпратения в килията му в Хасковския затвор доносник. Както и за онзи, удушен в друга килия от дългогодишния си съпартиец. През 60-те "Разведряването" закри всички лагери, затова започнаха да ги изпращат по лудниците, а там да ги лекуват от самите тях с електрошокове и толкова модните тогава наркотици. Така те изчезваха един по един, като диви животни, невключени в Червената книга на забранените видове.
         Никой не знаеше как се е отправил към отвъдното наследникът на Беинса Дуно, Христо Кралев. Истинският й баща.
         Тя не можеше да повярва, когато преди осем месеца, в една къкреща привечер собствената й майка я беше заключила в банята, за да изгори на терасата една по една всичките й книги - на Щайнер, Блаватска, Дънов, Свами... Беше заявила, че повече не може да търпи маниите й, че е напълно полудяла от тези книги, че ще си съсипе окончателно живота, ако продължава в този дух, че без месо никой не може да се засити и да живее, че говори пълни глупости, когато твърди, че витамин С се разпада и изчезва във вода, когато той всъщност само се разтваря, че ще я изгонят от офиса на задграничната банка, в която се беше опитала да започне работа след завършването на филологията. Бианка, бледна, със стичащи се струйки ледена вода по коленете, се беше навела над мъртвата купчина, беше взела един черен лист със светли очертания на бившите букви върху него и го беше сложила в устата си. Оттогава не й говореше.
         Няколко месеца живя в нитя, дълбок сън без сънища. Дори на Никола, момчето, с което се харесваха и което специализираше електроника в Щутгарт, не се удаде да разбие ледовете. На въпросите, съставляващи телефонните му грижи, тя отвръщаше само с "да" и "не". Беше тежко измръзнала.
         Сега, с последните абзаци на писмото, й прости всичко.
         Още с влизането вкъщи започна да набира дългия номер, започващ с 02, докато накрая поръча междуградски в пощата и звънна на "Полковника". "Татко - устните й потрепераха, а преди "к"-то направи такава пауза, че от другата страна на жицата едва ли се усети какво точно казва и дали това изобщо е една дума, - върнах се от Гърция." Поиска му отново онова рядко издание на Тайната книга на богомилите, което беше издадено от назареите в 1919 г. и тези, които го притежаваха освен "Полковника", вероятно се брояха на пръстите на едната ръка. После се уговориха на другия ден да му разказва - нали беше видяла толкова заливи и хора.
         На сутринта небето беше сиво, валеше ситен дъжд, сякаш сезоните бяха сменили своя ход и следване. "Небето сякаш е разчертано от безбройни змии", помисли си, а след това облече една къса рокля от розов крепдешин - наследство от абсолвентските дни. Стигна с електричката до гара Връбница за рекордните 17 минути, после автоматично смени още два автобуса.
         Той я чакаше зад плътните завеси на вилата си в Симеоново. Отвори с твърдо движение ореховата врата и тя се озова на място, където беше стъпвала може би веднъж, а може би никога, но всеки предмет й беше познат, мястото на всяко парче от интериора й беше някак предизвестено. Подхвърлиха си като при тениса, който той играеше през ден на кортовете срещу резиденцията на датския посланик в Бояна, няколко пъти топката и в момент, когато тя отново беше в него, Бианка го помоли да направи кафе. Причака го като в старинен фарс или може би ням филм и когато той се зададе с димящия поднос с инкрустации в стил ар нуво, затръшна отгоре му един порцеланов слон, донесен след някоя от разходките му на изток преди десетилетия. Беше превеждала наскоро някакъв криминален разказ от автор, чиято известност се дължеше на роман с нелепото екзотично име "Кабал", за едно от местните рехави литературни списания, тъй че сега получи възможност да упражни натрупаните знания по предназначение. С ножчето, което предвидливо носеше в чантичката си, отряза кабела на прахосмукачката и оголи жиците му. Пречистващият Павака премина безшумно през полетялото върху килима тяло. Всичко продължи по-кратко от сбогуване с непознат.
         Както в онзи роман - пембяното, или по-скоро, както тя си представи, черно "а" се беше отделило като лико и както безмълвната душа на пищящото като дете агне беше отлетяло към онзи свят, където всеки получаваше своето. Свят със сигурност по-добър и логичен, където думите завършват винаги звучно, с отворени като ангелски хор срички.
         След развода баща й беше подновил ергенския си живот (никоя още не беше успяла да го върже за втори път, а и той изведнъж усети, че не е узрял достатъчно, за да бъде пак баща). Щяха да го намерят едва на по-другия ден. Но за това тя, разбира се, не си и правеше труд да мисли.
         На майка си разказа всичко, с изключение на две-три подробности. Спести си думите за тайното знание, което беше добила за истинския си баща, за чудесата край Атина и някои детайли около удара, застигнал "Полковника", докато намествал щепсела на касетофона.
         След това взе влак за Брюксел, за да слезе с вълнение в гласа в Щутгарт, където първо се разрева от щастие, а след това ослепи Никола с вестта за бъдещото им дете. Заповтаря, че няма никого другиго освен него. Беше живяла в истинска абхая, откакто го познаваше. Беше преплувала тази твърд заради него. Смяташе да посвети отсега нататък всичко на живота си с него в Щутгарт.
         Той й повярва, въпреки тоталното й отсъствие всеки път, когато бяха заедно досега. Всяка нейна дума отговаряше на истината, различни бяха само обстоятелствата и едно или две имена.

 

 

 

 

 

---

 

Прочети също:

 

Веселин Иванчев, „Благодаря за безсмъртието“
Майкъл Дибдин, „Смърт в семейството“

 

 

Електронна публикация на 23. октомври 2003 г.
Публикация в сп. „Летература“, кн. 17, 1997 г.
©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]