Майкъл Дибдин

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

СМЪРТ В СЕМЕЙСТВОТО

 

Майкъл Дибдин

 

Превод от английски: Веселин Иванчев

 

 

         Докторе, особено съм Ви задължена, че се съгласихте да ме приемете веднага. Всъщност, смятах да се обърна към Вас и преди да се повтори кризата ми. Хората, с които разговарях у дома, горещо Ви препоръчаха. Сигурно знаете, че в Аржентина има повече психиатри на глава от населението отколкото във всяка друга страна. Това е единственото нещо, по което сме първи в света. Черна статистика. Да търся помощ там е немислимо, както ще Ви стане ясно по-нататък. За съжаление, още с пристигането си в Лондон влязох в лош период. Не, в момента не съм на дрога. Не обичам да го правя повече от крайно необходимото. Опиатите, разбира се, не ме лекуват, просто ме превръщат в друг човек, който няма нужда да бъде лекуван. Вероятно това е всичко, което би могло да се направи, не знам. Именно затова искам Вие да ми кажете дали е така. Все пак, първо да ви разкажа какъв е проблемът. Няма да ви отнема много време.
         Аз съм portena, коренячка от Буенос Айрес. Бях отгледана в семейство от върхушката. Баща ми бе морски офицер, а майка ми пряка наследница на Хулио Роса, генералът, натоварен с изчистването на местните племена. Точно когато загубили надежда за потомство и майка ми вече прехвърляла четиридесетте, аз съм се появила на бял свят. Това чудо не се повторило и за да наваксат, на мен не ми бе отказвано нищо. Бях изпратена в едно от най-добрите частни училища, имах кон и няколко кучета, треньорът ми по тенис бе участвал в Уимбълдън и така нататък. Всяка зима се ходеше на ски в Барилоче или Сан Мартин, а летата изкарвахме във вилата ни край Пуента дел Есте в Уругвай.
         Както става с повечето единствени деца в семейството, бях доста интелигентна и с развито въображение. Четях много и най-различна литература, макар и ограничавана донякъде от консервативните възгледи на семейството си за добро и зло. Като сега си спомням гнева на баща ми, когато откри Сартър вкъщи. Бях го намерила в заемната на Хародс по Кале Флорида. Според него Сартър беше комунист и атеист, а книгите му подривна пропаганда. Ако ти се чете съвременна литература, каза той, чети нашия Хорхе Луис Борхес. Той е известен в цял свят, а политическите му възгледи са съвсем разумни.
         Беше като да попаднеш в окото на ураган. Представите ми за история, хора и характери тъкмо бяха започнали да се оформят и изведнъж силата на въображението на Борхес просто ги разтвори, потапяйки ме в странното състояние на блуждаене в свят, където абсолютно всичко е възможно да се случи по всяко време и всекиму. Разбира се, неизбежно се стигна и до задължителното пътешествие на борхесовите поклонници. Тръгнах и аз до светото място - малката книжарница, където старецът прекарваше следобедите си. Постепенно преодолях вълнението си и го помолих да постави автографа си върху „Измислици“.
         Огромното му благо лице се извърна бавно, а очите му бяха втренчени върху някой, който стоеше малко встрани от мен. Разбира се, знаех, че Борхес е сляп, но усещането бе толкова силно, че не се стърпях да се огледам наоколо. Естествено, нямаше никой друг. Попита ме кои от разказите са ми харесали. В бързината се сетих само за един разказ, този, който бях препрочитала най-скоро. По устните му се плъзна странна усмивка, изразяваща някаква ирония, която само той разбираше. След това надраска няколко реда и се подписа. Преди да изляза от книжарницата бях твърде напрегната, за да погледна какво бе написал. Чак като потеглих за вкъщи видях последния ред от „Ема Цунц“, разказът, който бях споменала. „Не отговаряха на истината само обстоятелствата, часът и едно или две имена“. Предполагам, че именно под влиянието на тези думи, той бе допуснал и грешката в посвещението си. Първото ми име беше вярно, но вместо фамилията ми Мартинез, Борхес бе написал „Маркес“.
         Бях много огорчена, но не ми стигна кураж да се върна обратно. Вечерта баща ми ме помоли да му покажа книгата. Като видя какво бе написал Борхес, той се сепна така, все едно някаква невидима ръка го бе зашлевила. После откъсна гневно страницата и я захвърли в огъня. "Акълът на стареца съвсем се е размекнал". Повече този въпрос не се повдигна и когато погледнах книгата няколко дни по-късно, нямаше и следа от откъснатата страница. Някой бе подменил старата книга с нова. Все едно че нищо не се бе случило и цялата история се бе изпарила от живота ми.
         Това необичайно развитие на нещата, липсата на всякакво обяснение, тогава изглеждаше само като още едно доказателство за разширяващата се пропаст между мен и родителите ми. Все повече ми ставаше ясно, че семейството ми бе просто фасада, зад която нямаше нищо. Никога не се бях замисляла, че може да е просто пубертетска фрустрация, през която преминаваха и всичките ми приятели. Приемах го като част от съзряването си, като усилие да разкъсам родителските окови. Бях горда с тъмните коси и смугла си кожа, защото те сякаш бяха знак, че съм създадена за едно необичайно и ярко бъдеще, контрастиращо с бледата „идеална“ двойка на моите родители. Харесваше ми да си представям, че съм еврейка, защото това като че обобщаваше всичко различно, което родителите ми не бяха, всичко, което отхвърляха или пренебрегваха. Въпреки всичко, никога не поставях под съмнение версията на родителите си, че моят вид е просто едно разместване гените, което отново е извело на бял сват мулатската хубост на баба ми. Портретът й, който висеше над камината винаги бе цитиран, в случай, че се повдигне този въпрос.
         Продължението на историята дойде в един уикенд, в началото на лятото, когато аз и баща ми тръгнахме към Пуента дел Есте. Майка ми си остана вкъщи. От известно време, тя имаше проблеми със сърцето, а освен това беше променила отношението си към вилата след един неприятен обир у наш съсед и приятел, който бе прострелян и сериозно ранен. Тъй като тя нямаше да идва, баща ми бе поканил един от колегите си от Военноморското училище. Полетът ни беше рано сутринта. Както обикновено, взехме такси. Аз седях отзад между двамата мъже. Бях в онова особено състояние между сън и будуване, в което реалността още не е настъпила с присъщата си самоуверена тираничност. Улиците бяха почти празни. Таксито се движеше бързо, без да обръща внимание на червените светлини и стоповете. Тъмнината преливаше през отворените прозорци.
         Изведнъж ме обзе усещането, че всичко това се бе случило и преди, но не на мен. Макар и кратко, обзелото ме състояние дълбоко ме изплаши и предизвика почти физическо гадене. Наклоних се с цялата си тежест напред, напълно потопена в мътните потоци и въртопите на едно чуждо аз. Усещането постепенно премина, но чувството на ужас и паника, на пълна безпомощност и прилепчив страх се запази през цялата следваща седмица, а и за доста по-дълго.
         Същото лято изкарах изпитите си с отличие. За награда родителите ми ме изпратиха в Европа да уча английски в Оксфорд. Един следобед, когато бях в центъра на града, внезапно заваля. Скрих се под навеса на една книжарница, а когато стана ясно, че скоро няма да спре, влязох вътре да се поровя. По принцип обичам книгите, но тогава се чувствах самотна, завладяна от носталгия и безкрайните редове от книги сякаш заплашваха да ме задушат под грубата тежест на англо-саксонската култура. Именно затова, когато видях едно заглавие на собствения си език, имах усещането, че съм намерила стар приятел сред тълпа от непознати.
         Заглавието на книгата бе „Nunca mas“, което значи „Никога пак“ и ми напомни стиховете на По за гарвана. За съжаление испанско се оказа само заглавието, а текстът бе твърде труден за мен. Въпреки това го прелистих и за моя изненада и удоволствие открих вътре подробен план и описание на Военноморското училище, където работеше баща ми. Имаше също и глава със снимки на някакви семпли сгради в столицата и различни провинциални градове като Тукуман и Формоза. Не разбирах кому е било нужно да заснема подобни сгради като в Аржентина има един куп привлекателни места. Въпреки това купих книгата като носталгичен жест, талисман от родината.
         Следващите няколко дни прекарах часове в мъчителна борба с текста като непрекъснато използвах речник. Постепенно разбрах, че книгата, която бях взела, представлява официален доклад на нарочно назначена комисия за разследване съдбата на безследно изчезналите по време на „мръсната война“. Става дума за период от историята на страната ми, в който тя е била изправена пред ужаса на анархията от подривните действия на комунистическите терористи, обучени в чужбина. Дълга и нелека е била борбата на въоръжените сили, докато отново възвърнат цивилизованите западни, християнски ценности.
         Това бяха истините, с която бях израсла. В книгата се разказваше съвсем друга история. В ужасяващи детайли се описваше един безкраен кошмар, в който мъже, жени и деца на най-различна възраст, в по-голямата си част нямащи нищо общо с партизанското движение са били извличани от домовете им под насочените дула на главорезите и са били отвеждани в секретни центрове, където, след като ги измъчвали до смърт в продължение на седмици и месеци, ги разстрелвали и изгаряли, за да може прахта им да бъде хвърлена в безименните масови гробове или да бъде разпиляна в морето. Ако се случело пък някоя жена да роди в това време, децата били давани на семейства на военни, които да ги отгледат като свои, а жените били убивани. Един от най-главните центрове на тези зверства се оказа Военноморското училище, тази елегантна черно-бяла сграда на „Авенида дел Либерадор“, в която толкова често бях влизала, за да търся баща си по най-различни поводи.

 

 

         През последната седмица от моето пребиваване в Англия се разболях тежко. Температурата ми застрашително се покачи, имах треска и бях изпратена в болница за изследвания. Без да знам, от училището се бяха обадили на баща ми в Буенос Айрес. Една вечер, събуждайки се от трескав сън, видях как той седи до леглото ми. „Милата ми Ева“ - каза той, изтривайки челото ми. - „Нося ти ужасна новина. Майка ти...“, той замълча и тежко въздъхна. Много ми бе трудно да срещна погледа му. „Майка ми е мъртва“ - казах аз.
         Вълна от ужас и учудване преминаха по лицето му. После бавно поклати глава. Оттогава нататък всичките ми съмнения се стопиха. Знаех цялата история както се бе случила, все едно че бях присъствала на всеки момент. И наистина, аз вече съм била там. Била съм, когато майка ми са я измъкнали от къщи рано сутринта. Била съм, докато колата се е движела бързо по почти напълно празните улици и тъмнината е прониквала през отворените прозорци. Съществувала съм вътре в ужаса й, паническия страх, агонията й. Околоплодната вода е чудесен проводник на електричество. Загърната в утробата на майка си, на мен не ми е било спестено нищо, освен смъртта й. След като са ме откъснали от тялото й, разтърсвано от родилни мъки и приковано към родилното легло, съм била предадена на един от офицерите, надзиравали изтезанията й, мъж, чиято съпруга за жалост не е можела да има деца.
         Сега тя също бе мъртва. Баща ми обясни, че е починала от масиран инфаркт, нещо като изстрел в упор. Няколко дни по-късно се завърнахме у дома, за да отидем на погребението. Приятелите ми ме намираха много променена, но го преписваха на шока от смъртта на майка ми. Престанах да ям месо, а това в Аржентина е нещо като държавна измяна. Прекъснах всичките си връзки с мъжете, които се бореха за вниманието ми. Откакто научих за една от особено гнусните гаври с жените в лагерите, имах чувството, че всеки мъж носи между краката си жив плъх, кръвожаден и подивял, готов да разкъса вътрешностите ми.
         Изминаха няколко месеца и моят „наставник“, както вече бях свикнала да го възприемам, съвсем изгуби търпение да наблюдава това, което считаше за прекомерна скръб и още веднъж реши да наложи авторитета си. След като напразно се бе опитвал да ме убеждава, примамва или заплашва, той най-накрая постави ръцете си върху ми, жест, който не можех да възприема като напълно бащински - вече бях добре развита млада жена, съпругата му бе мъртва, опасност от кръвосмешение нямаше, защото аз бях негова дъщеря само по име. Разбира се, той очакваше да му се подчиня. В мен той виждаше жертва, скована от покорство и привързаност.
         Вместо това, цялата ми сдържана досега омраза избухна с невероятна злост, което учуди дори и мен. Изгубих всякакъв контрол над себе си, нарекох го похотлив старец, изнасилвач, убиец. Шокиран от преображението на милото си момиченце в ангел-отмъстител, той отстъпи, мънкайки неправдоподобни извинения и отричайки всичко. Можех да настъпя още, да разкрия всичко, за което се бях досетила и да настоявам да знам цялата истина, но все пак у мен бе останал малко здрав разум, за да разбера, че неочакваната ми победа се дължеше на изненадата, предимство, което после никога нямаше да имам. Оттам нататък, реших да бъда съвсем хладнокръвна и да планирам всеки следващ ход.
         Той имаше обичая да взема такси на връщане от работа, но никога не слизаше пред къщи. Живеехме в Сан Исидоро, усамотено тихо предградие, чиито зелени улици бяха обърнати към реката. Наставникът ми спираше таксито на отбивката от главния път, защото смяташе, че десетминутната разходка до дома го очиства от всички ежедневни грижи и по този начин му дава възможност да се наслаждава напълно на радостите на семейния живот. Като си помислех само как е прекарвал работния си ден и какво са представлявали тези ежедневни „грижи“, цялата изтръпвах при спомена как бързах да го посрещна, за да ме вдигне, целуне и нагъделичка до смърт.
         Наех колата в Авеланеда, едно от южните предградия с лоша слава, където се намират кланиците. Взех метрото до последната спирка и после се отправих към бара, който търсех. Веднага щом го видях, разбрах, че това е мястото. Представляваше малка, сбутана постройка на ъгъла на две напълно незабележими улици, която сякаш не съществуваше сред плетеницата на предградията в Буенос Айрес. Никога преди това не бях идвала тук и никога сигурно не бих могла да го намеря отново. Беше място без минало и без бъдеще. То съществуваше само в този момент, просто една фалшива фасада, която трябваше да послужи на плана ми.
         Вътре имаше петима мъже, които играеха карти. Приближих се до бара, поръчах си кафе и казах на собственика, че ми трябва кола за няколко часа. Казах, че плащам добре. Очаквах да прехвърли поръчката на някой приятел, примерно някой от седящите на бара, който да излезе и да открадне нечия кола. Очаквах да откраднат парите ми или да бъда изнасилена като част от сделката. Предполагах дори, че ще трябва да се върна отново в този квартал и да търся друг бар, където ще ми се наложи да премина повторно през тези изпитания. Бях готова на всичко, дори и на много повече. За моя изненада, собственикът просто вдигна рамене и ми подаде връзка с ключове. „Можете да вземете моята“ - каза той. Колата се оказа Форд Фалкон, от онези стари чудовища с крилца отстрани. Всъщност, това беше моделът, най-често използван от военните за отвличане на хора по време на мръсната война.
         По средата на пътя към къщи, настойникът ми тръгна да пресича и тогава стана катастрофата. Бях паркирала близо до мястото, където го оставяше таксито и просто кръжах наоколо. Когато го видях, намалих и направих жест да мине. Носех кърпа на главата си и тъмни очила. Той махна да благодари и стъпи на платното. Целех се в краката му, ала го отнесох почти целия. Докато върна колата и стигна болницата, вече бяха приключили с рентгеновите изследвания. Ключицата, три ребра, хълбока и двата му крака бяха счупени, единият на три места. Всичко това лекарите считаха за по-малката беда. Истински ги безпокоеше деликатната фрактура на гръбначния стълб, която заплашваше да го остави неподвижен завинаги. Само времето щеше да покаже. Като отмина времето на успокоителните думи, стана ясно, че пациентът е "в доста сложна ситуация", както се изрази сестрата. Полицията бе известена за катастрофата, но за жалост моят наставник не успя да си спомни нищо за шофьора или колата.
         След шест седмици той най-сетне успя да се прибере вкъщи, но в инвалидна количка. Лекарите изразиха надежда, че постепенно ще може да извършва някои самостоятелни движения, но в близкото бъдеще щеше да се нуждае от постоянна грижа. Поех всичко върху себе си. Хранех го, къпех го, събличах го и го обличах, четях му, водех го до тоалетната. Това ми себеотрицание бе постоянно възхвалявано от приятели и роднини и бях сочена за пример на по-небрежните синове и дъщери. Един от свещениците в местната църква ме превърна в обект на вдъхновена проповед, а някакъв перонист определи поведението ми като „вълнуващо доказателство, че идеалите, направили велика тази република, идеалите извиращи от почитта към Църквата, държавата и семейството не са загинали под натиска на либералната демокрация“.
         Изминаха месеци преди състоянието на наставника ми да се подобри достатъчно, за да предложа да посетим вилата ни в Уругвай. Тя бе разположена в едно откъснато от света място, намиращо се на хребета на хълм, от едната страна на който имаше изоставен плаж, а от другата блатиста лагуна, където скитаха фламинга. Той бе купил вилата като убежище от напрежението на ежедневието и винаги я бе свързвал със щастливи спомени и свободен начин на живот. В Буенос Айрес имахме много голяма прислуга, която поддържаше къщата и повечето време прекарвахме във веселба и непрекъснати визити, докато за Пуента дел Есте се грижехме само ние и не се виждахме почти с никого, освен с малкото близки приятели. Аз настоявах, че психологическият ефект от престоя ни там ще бъде особено благоприятен. Що се отнася до практическата страна, не беше ли се превърнала вече моята способност да се грижа предано за баща си в национална легенда?
         Специалисти и консултанти дадоха съгласието си в един глас. Както обикновено отлетяхме право към вилата с малък самолет, собственост на приятел на семейството. Овце и добитък пасяха из ширналите се пампаси около вилата. Минахме над „еstancia“, най-близкото населено място, намиращо се на около петдесет километра по черния път, спуснахме се надолу в полукръг, за да изпъдим животните от полосата за кацане, и после, връщайки се обратно, се приземихме. След десет минути самолетът излетя отново и ни остави сами.
         Знаех съвсем точно какво ще се случи. Не бях мислила почти за нищо друго през дългите печални дни и нощи, посветени на нуждите на моя пациент, през които подавах неща през единия отвор и чистех другия, мъкнех безжизнената тежест на тялото му из цялата къща. Опознах това тяло твърде добре и имах предоволно много време да обмисля съдбата му. Въпреки всичко, сега, когато бе настъпил моментът за действие, никак не ми беше лесно. Тази нощ превърна вилата в истинска Гетсиманска градина. Всеки път, когато усещах, че много ми се искаше горчивата чаша да ме отмине, припомнях си съдбата на истинския си баща и волята ми се възвръщаше. Уискито, което не преставах да пия, също ми помагаше. Хората говорят за личността като постоянен атрибут, нещо като цвета на очите или отпечатъка на палеца. Всички поддържаме подобна фикция, именно защото знаем, че трябва личността да е една, а подобно знание ни е непоносимо.
         Когато зората най-сетне проби над самотните мочурища и пясъчните дюни, аз се бях превърнала в друг човек, човек способен на всичко. Влязох в стаята, където спеше моят настойник и нахлузих на главата му една кожена чанта, която ми бе подарил за единадесетия рожден ден. Той се опита да махне чантата и аз го претъркулих на пода. Счупванията му не бяха още напълно зараснали и съдейки по стенанията, явно се намираше в "доста сложна ситуация". Естествено, той не можа да окаже особена съпротива, докато завързвах китките му с въже за пране. После съблякох пижамата му, ударих още една глътка и се заех с работата. Всичките ми похвати бяха копие на онези, които най-вероятно той самият бе прилагал върху родителите ми. Измъкнах прахусмукачката от килера и развъртях капака с клещи. Оголих краищата на проводниците с няколко сантиметра, и после включих щепсела в контакта. За да подобря проводимостта, залях проснатото на пода тяло с вода. Всичко се оказа много по-лесно, отколкото си бях представяла. Веднага оцених предимството жертвата да е с качулка. Това не само увеличава чувството й за безпомощност и дезориентация, но и много помага да продължиш с изтезанията. Виждаш не човек, а тяло, една жалка и смешна фигура.
         Освен оголените жици, използвах още два уреда, които бях купила в Буенос Айрес преди да заминем, ротационна полировъчна машина с набор абразивни дискове и бутанова горелка за сваляне на боя. Опитвах се да действам систематично, но с течение на времето все повече обезумявах. Един от ефектите на електрошока е повръщането и изпразването на червата. Писъците, разбира се, също не са за пренебрегване. Трудно е да останеш спокоен и безметежен в такава обстановка, особено с огромната доза изпито уиски, необходимо за да не се издрайфаш и да запазиш самообладание. Въпреки това, както добре са знаели и колегите на баща ми от Военноморското училище, не е необходимо особено внимание и деликатност с жертва, която така или иначе е обречена.
         Също като тях, аз исках имена. Не имената на случайни приятели и познати, които също да бъдат заловени и изтезавани, за да се присъединят и те към списъка от подривни елементи, преследвани от военните. Имена, които да попаднат в нарастващата демонична пирамида от ужас и лъжа. В случая, имената, които аз исках, бяха моето собствено и тези на майка ми и баща ми. Отне ми повече време, отколкото бях предполагала, повече, отколкото изобщо ми се струваше възможно. Часове наред той продължаваше да отрича всичко. Скоро обаче, след като започнах да работя с горелката за втори път, той най-сетне поддаде и призна не само, че не съм му кръвна дъщеря, но и продължи да го твърди с такъв яден тон, сякаш бе горд от това. След това направо му заявих, че съм била родена в секретен център и съм била взета от него и жена му като заместител на тяхното неродено дете. Казах, че името ми всъщност е Маркес, както незрящият зрящ Борхес бе отгатнал, пишейки посвещението си книгата.
         За жалост, гаврата с неговото мачистко самочувствие, и то от някакво си там момиче, го хвърли в истерия. Смеейки се и ридаейки, той се съгласяваше с всичко, което му казвах. Разбира се, това не ме умилостиви, нито намали по-нататъшните му страдания, както е било и с неговите жертви. Напротив, самият факт, че той повече не ми е нужен, просто удвои презрението към нечленоразделните му писъци и отвратителни конвулсии. Продължих да се наливам с уиски, повиших радиото до край и започнах да прилагам още по-груби методи, опитвайки се да съкратя този отблъскващ спектакъл.
         Когато всичко свърши, аз просто почистих мръсотията от тялото си и си смених дрехите. Събрах омърляните си парцали в един голям плик, а в друг сложих всичко златно или сребърно, което успях да открия. Изкарах джипа от гаража и ги натоварих. Избрах обиколен път към града и по пътя ги хвърлих в една канавка. Минах през един супер да купя ядене и после вечерях в някакъв ресторант. На връщане се отбих в съседната вила. Обясних, че отдавна не сме наминавали, първо заради страховете на майка ми от бандата крадци, върлуващи наоколо, а след смъртта й, заради катастрофата на баща ми. Побъбрихме около час и казах, че ми е време да се връщам вкъщи.
         Във вилата нищо не се бе променило. Не беше просто тихо, а най-сетне сякаш бе възцарило пълно спокойствие. От полицията обещаха да пристигнат възможно най-бързо. Докато чаках, премислях съдбата на истинските си родители. Безпардонното нахлуване в дома им, похищението на всички ценности, потока от въпроси, на които нямат отговор, после бавното систематично убийство на духа и тялото. Когато полицията пристигна, аз им разказах какво се бе случило. В мое отсъствие бяха нахлули крадци. Бяха откраднали всичко, което бяха успели да намерят, но са били уверени, че най-ценното е останало скрито. Опитвали са се да принудят баща ми да им издаде скривалищата. Побеснели от отказите му да им се подчини, те са го довършили. Повярваха ми подобно на Борхесовата Ема Цунц, защото историята ми в същността си бе вярна. Не отговаряха на истината само обстоятелствата, часът и едно или две имена.
         Погребенията подобно на коледните празници събират роднини, които иначе едва ли биха се виждали. Със сигурност, поне аз и леля Есмералда не се бяхме виждали преди да отидем на гробищата Реколета, без да броя задължителното коледно присъствие веднъж годишно в ужасната й готическа къща в областа Палермо. Тази асоциация, както и тромавата мебелировка, потопена в сумрака на постоянно смъкнатите щори, ме караше да свързвам тази къща с гробището. Месец след погребението на баща ми бях поканена да отида точно там, за да може леля ми пространно да изкаже съчувствията си към мен. „Бедно дете,“ - започна тя докато аз приближавах през мрачния безпорядък на гостната - „бедно, бедно мое дете.“ На върха на езика ми бе да кажа, че последното нещо което бях е да съм бедна. Напротив, току-що бях наследила цяло богатство, от чиито размери дори аз бях учудена. Дори след като направих не малки дарения на организации, занимаващи се с финансовото подпомагане на семейства на "безследно изчезнали", поради увереността си, че просто връщам част от плячкосаното, аз все още бях твърде добре осигурена. Въпреки това, леля Есмералда намираше за уместно да ми съчувства.
         „Бедно дете, остана си ти сам самичко на света! Като си помисля колко щастлива беше бедната ми сестра, след като й съобщиха, че е бременна. Точно, когато вече напълно бе загубила надежда. Не ме гледай така, скъпа. Вече си жена и можем да говорим за тези неща. Раждането също беше ужасно. Бе застанала много лошо вътре, мила. Наричат го напречно засядане. Изкараха те с форцепс. Бях там през цялото време и сега като се замисля не мога да разбера, коя от двете ни страдаше повече. Само ако беше видяла радостта по лицето на баща си! Дори това е достатъчно,за да изкупи всички мъки. Щяха да те задушат от целувки! О, мила, прости! Колко нетактично от моя страна да се разпростирам толкова, когато раните ти са още пресни.“
         Седмици наред се опитвах да мисля, че леля Есмералда е част от някаква чудовищна конспирация, замислена от баща ми, така че и след смъртта му никой да не разбере за зверствата, които е извършвал. Постепенно дойде моментът, когато беше вече невъзможно да продължа да си вярвам. Освен думите на леля ми, открих някои неща в семейния архив. Документи, писма и снимки с моята рожденна дата от централната болница в града, които неоспоримо доказваха, че хората, които ме бяха отгледали, наистина бяха мои кръвни родители.
         Що се отнася до посвещението на Борхес, разбрах от ощетена в завещанието роднина, че една от сестрите на баща ми, на която всъщност съм била и кръстена, е предизвикала на времето си голям скандал като изоставила мъжа си, за да тръгне с някакъв танцьор на танго, наречен Маркес. Стискайки ехидно устни, тя ми обясни, че доста се говорело за това в Буенос Айрес. Старческата грешка на Борхес, предизвикала толкова бурната реакция на баща ми, вероятно е била нещо като последен отглас на ехото от този отдавнашен скандал.
         Що се отнася до работата на баща ми във Военноморското училище, не можах да открия нищо определено. Днес никой не иска да си спомня за онези дни в Аржентина. Говори се така, сякаш е била просто някаква грешка, един неприятен период, който няма нужда да си спомняме. Повярвайте ми, точно това бих искала да направя и аз. Да забравя. Проблемът е, че не знам как. Понякога успявам да се отърся със седмици, но после рано или късно всичко се връща.
         Не искам да се дрогирам вечно, докторе, но какво друго ми остава? Дали ще мога да свикна с реалността? Кажете ми, моля Ви.

 

 

 

 

---

 

 

Прочети също:

 

Йордан Ефтимов, „Безстрашие“
Веселин Иванчев, „Благодаря за безсмъртието“

 

Електронна публикация на 23. октомври 2003 г.
Публикация в сп. „Летература“, кн. 17, 1997 г.

©1998-2023 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]