1.

Докато сбирах кравите на паметта,
разкъсани от вълците на времето,
разбутах сладкия си селски корен –
разбутах ресторантите и сервитьорите,
провинциалното опушено площадче
с фонтана и разкрясканите цигани,
безсмислието на сезоните, реката,
плача на кукумявките и гаргите.
Прашасалите изгреви и залези
на пеньоарни домакини и работници
от фабриките – селяни с москвичи,
ядачи на месо, псувачи, музиканти.
Аз зная, моята страна не съществува
отвъд провинциалната мътилка на нещата,
но има го световното по футбол
и сладкото пищене на комарите
в градините на любовта, в бълвоча
на хаотичното, пихтиесто зелено.
В кафяви угари, в житата на речта
дървото от пчели все още расне,
облепва сладкия ни корен и мълчи.

2.

До Техникума отивах по едни дебели и обвити в дунапрен тръби,
прехвърлени през реката – мост нямаше и тя течеше кафява, мъртва:
фабричните работници и селяните я препълваха с боклуци.
Оттатък започваше Квартала – сиви къщи, кочини, пристройки,
гаражи от бетон и ламарина, колове с домати, зеленчукови лехи...
Вървях покрай дворове и врати и сякаш виждах рестото на Времето –
дебели хитреци по потници обсъждаха цените на продуктите
с чевръсто забрадени бабички, нахлузили античните си маски;
говореха за времето, за яденето, за пари и после стигах
полето – дивия, престърган, сух и жълт, полуизтрит от ветровете кър,
сред който се издигаше постройката на Техникума –
физкултурният салон оставаше вляво,
а зад главната, масивна сграда бяха работилниците –
там струговах, заварявах, блъсках с чук нагорещеното желязо...

3.

Над скръбната, ужасна равнина валеше дъжд.
От класната ни стая виждах кравите, зад тях – комините, небето...
Като машини – бавни, топли, превърнали геометричното пространство
в алегорична фигура на времето – пасяха кравите, пристъпваха
и корпусите им лъщяха от дъжда. И неусетно пак
полето почерняваше – комините димяха и пластяха прах,
валеше черен прах от въглища и думи,
прекрасни бяха кравите, обичах ги,
но кротостта им, доверчивата им кротост
ме ужасяваше (в кафяви угари, в житата на речта).

4.

Вали над моята страна,
но моята страна не съществува.
Вали над мръсните квартали
и нивите с найлонови торбички –
над сивите панелки пада дъжд,
какъвто никога не е валял.
Умряха всички симпатяги тук,
убиха Наско Бога, Дуда се удави,
а старата ревнива циганка Калуда
запали своя мъж, докато сладко спеше.
Дъждът не ги покри, заровиха ги бързо,
годините не ги забравиха съвсем.
Тук всички са умрели, но изглеждат живи
и също като живите ядат, вървят, говорят...
Над моята любов дъждът не съществува,
над моята страна дъждът не е валял.

5.

(На връщане от Техникума закопнявах за пожар,
за изличаване на този град, държава, полуостров –
отново крачех покрай черните дворове с черни кочини,
в които се гояха черните свине на отчаянието,
наоколо се диплеха заоблените черни хълмове
и черни бабички кълняха пийналите синове и внуци.
Минавах покрай същите безсмислени гаражи
и докато говорех с моите съученици,
стигах до тръбите, където се разделяхме.)
--------------------------------------------------------------------
--------------------------------------------------------------------
--------------------------------------------------------------------

6.

На осми май две хиляди и осма
трупът на неизвестен мъж потъна в Сена.
Той беше българин, селяк от Юга, безумец, пешеходец, лунатик.
Какво ще му дадеш, Историйо, от пожълтелите си страници?
Той беше никой, който никъде и никога не се превърна в нищо.
Той бе роден да спи и да дълбае безсмислената сивота на дните,
да вярва в коленете си, да наблюдава, да мрази, да мълчи и да се храни.
Той сядаше край черни езера, връхлитани от черен прашен вятър,
и гледаше мазутената, неподвижна, безплодна, черна, лъскава вода.
Изкачваше се по чакълестите сипеи и слизаше – пресичаше полето
и тъпчеше излъсканата твърд от шлака, сгур и вулканична пепел.
Той бе потомък на свинари – баща му бе орач и хубавец,
а майка му четеше своя Пушкин, работеше в градината, плетеше...
Той крачеше по улиците на Виена, на Лондон, Базел, Цюрих и Париж
и бе извън Историята, Паметта, Епохата, Вселената, Съдбата –
реката, пълна с мъртъвци, прие и него в уютните си жълти дълбини.
И никой нищо не узна, Историйо – единствено дървото от пчели
(в кафяви угари, в житата на речта) говореше:

7.

„Това е разрушеното ти време,
годините на страх и на учение,
на нощни лампи и цигарен дим
в квартирите зелени на дъжда –
душата ти, просмукана от влага,
тъй рано оскърбена и далечна,
дъхът на сметки в пошлия език.
Това е орехът ти, шипката, луната
и топлия надой на овчото ти мляко,
дървото, тръгнало срещу гората
и спусъкът на мозъка ти, пръснал хули –
възпитаната прах на градовете,
в които не живя и не крещя,
стадата ти от мравки, риби, врани,
звездите речни, звярът срамежлив.”

8.

Имаше двама близнаци от горните класове –
по цял ден те форсираха раздрънканото си жигули,
в чийто багажник носеха велосипедни вериги за бой,
и плашеха селяците по улиците. Посред бял ден
те влизаха в класната стая и въпреки протестите на учителите
измъкваха от час красавицата на класа, Албена,
и усърдно я тъпчеха с любов в разкапаното комби.
Албена беше пищна, смугла и всичко в нея освен гърдите
бе малко и изящно. Тя цъфтеше сладко и потайно,
подозрително като животно –
боеше се някой да не развали щастието й.
Мислех, че това, което близнаците вършат с нея,
е все пак нещо лошо – на връщане от Техникума дълго
размишлявах върху тази точка и не разбирах нищо.
Ако не ми се прибираше, се отбивах на гарата
и сядах на някоя пейка отвън –
по линията преминаваха товарни влакове,
пристигаха и заминаваха автобуси от селата...
Смрачаваше се, излизаше вятър. Вдясно от мен стърчаха
силозите за зърно – високи и прашни цилиндри от бетон.
Зад тях на хълма, окъпана от залеза, клечеше болницата,
а над мен невидимо и ласкаво помръдваше, кръжеше
дървото от пчели – в кафяви угари, в житата на речта.
Гледах всичко това, слушах тихото жужене на пчелите
и бях щастлив.

върни се | съдържание | продължи