Аз тихичко започвам да танцувам,
извивам се, подвиквам и потропвам
и тъй полуизвърнат, с много чувство,
аз чакам вашето красиво одобрение.
Аз обожавам моята тревога
и с възхищение опипвам своя глезен,
разтривам копчетата на палтото си,
крещя и вия, после се почесвам.
В красиво подредени тъмни стаи
привършвам танца си. Светът е друг.
Светът е ваш, приятно отегчени дами
с изваяни от унижения лица:
с прискърбие говорехте за вашите измами
с издайнически междуметия в гласа –
в ухаещия мрак те литваха
като глаголи диви...
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
Да излезем.
И да разтворим нашите чадъри.
Да сложи всеки сребърната маска
на безразличието. Да запалим.
Димът ще ни сближи
с невидимата геометрия на въздуха
и ние ще се спуснем
по широките канали на очите си
в митологичното море от мъки...
И тогава,
понесли свойта веселост като балада,
ще затанцуваме отново! Ще танцуваме!
Ще свирим под окаяните ви прозорци.
Склонени към земята, боси, леки,
надаваме ухо към коленете си.
Какво ще вземеш, питам те щастливо,
и ти отвръщаш: хаоса от форми.
Тогава аз подскачам, сух и зъл,
завъртам се и ритъма зашивам
за тесните си нервни стъпала.
Но ти, изречена от мен, от мен родена,
се стапяш и изчезваш. Есента
прелива от картината като шампанско.
Остават рамката, дъждът и аз.
И някакво антологично чувство ме обзема.
И пак гравирам въздуха с копита,
изсичам устните, ръцете и косите ти.
Започнал съм да кашлям – застудяло е.
Но все така извърнат, с плах въпрос,
аз чакам вашето красиво одобрение.

върни се | съдържание | продължи