Когато Яков Барух умря, небето се помести. Беше нощ и в миг разположението на съзвездията се смени, сякаш сводът над нас бе огромна карта, която някой, незнайно как, бе заменил с друга. Шивачът каза, че и той го забелязал и че в същия момент на витрината на ателието му една от декоративните свещи се запалила от само себе си. Веднага след това, след изместването на небето, ковачът чу наковалнята да отеква, макар в работилницата да нямаше никого. Пощальонът внезапно се сепна в съня си и видя, че пръстите му са изцапани с червен восък. Поетът откри на възглавницата си, защото чак в този час бе тръгнал да си ляга, лист хартия със стихотворение, написано от непозната ръка. Само Матилда, вдовицата на Яков, нищо не забеляза. Събуди се едва когато слънчевите лъчи проникнаха през прозореца, усети хладината от ръката на Яков и разбра, още преди да зърне зейналата му уста, че Яков е мъртъв. Това й бе достатъчно. За небето бездруго не знаеше нищо.

---

^* Разказът е включен в книгата на Давид Албахари „Кравата е самотно животно“, която е на книжния пазар с марката на Издателство „Жанет-45“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Жанет-45“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!