Когато размишлява за мястото на Андре Жид (1869 – 1951) във френската култура, Жан-Пол Сартр пише в статията си „Живият Жид“ през 1951 година: „Цялата френска мисъл през последните три десетилетия, независимо от нейните координати – Маркс, Хегел, Киркегор, волю-неволю трябваше да се определи и по отношение на Жид“. Предлагаме ви откъс от „Трактат за Нарцис. Теория на символа“, в който Жид излага схващанията си за изкуството в духа на постсимволистичната естетика.

        Поетът наблюдава. И какво вижда? – Рая.
        Защото Раят е навсякъде – нека не вярваме само на видимостите. Видимостите са несъвършени: те не изговарят ясно истините, които съдържат. Поетът трябва да разбира от половин дума – а сетне да изрича отново тези истини. Нима Ученият прави нещо различно? Той също търси архетипа на нещата и законите на тяхната последователност; изгражда отново в крайна сметка идеално прост свят, в който всичко се подрежда нормално.
        Но Ученият търси тези изначални форми чрез бавна, боязлива индукция, с помощта на безброй примери: защото той се спира пред видимостта и в желанието си за несъмнена увереност не си позволява да гадае.
        Поетът, който осъзнава, че твори, отгатва във всяко нещо – и едно-единствено му е достатъчно – символ, за да разкрие неговия архетип. Той осъзнава, че видимостта е само неговият претекст, наметката, която служи за прикритие и на която се спира окото на непосветения, но ни показва, че Тя е тук¹.
        Поетът съзерцава с благоговение; той се привежда над символите и мълчаливо се спуска в дълбините, в сърцевината на нещата – когато като визионер съзира Идеята, вътрешното хармонично Число на нейното Битие, което поддържа несъвършената форма, той я сграбчва, а сетне, без да го е грижа за преходната форма, която я обгръща във времето, съумява да ѝ върне най-сетне вечната форма, нейната истинска, съдбовна Форма – райска и кристална.

        Защото творбата на изкуството е кристал – частица от Рая, и в нея Идеята разцъфва отново в своята най-висша чистота; в нея, както в изчезналия Едем, нормалният и необходим ред е разположил всичките форми в симетрична взаимозависимост, в нея гордостта на думата не измества Мисълта – в нея ритмичните и уверени фрази, пак символи, но чисти символи, в нея словата стават прозирни и откровенчески.
        Такива творби изкристализират единствено в тишина – но съществува понякога тишина сред тълпата, където творецът на изкуството се прислонява подобно на Мойсей на Синайската планина, усамотява се, откъсва се от нещата, от времето, обгърнат от атмосфера на светлина над забързаното множество. В него бавно се избистря Идеята, а сетне, вече прояснена, се разпростира отвъд часовете. И тъй като тя не е във времето, времето няма никаква власт над нея. Нещо повече: човек се пита дали Раят, сам отвъд времето, не е съществувал винаги там – тоест единствено идеално…

        Същевременно Нарцис съзерцава от брега това видение, което любовното желание преобразява – той мечтае. Самотен и лековерен, Нарцис се влюбва в менливия образ – той се привежда над реката, жаден за ласка, за да утоли любовното си копнение. Привежда се и внезапно тази фантасмагория изчезва – по речната повърхност той вижда вече само две устни срещу своите, които се протягат, две очи – своите, които го гледат. И разбира, че това е самият той – че е сам – и че е влюбен в собствения си образ. А наоколо му – празен лазур, в който проникват бледите му ръце, протегнати с желание през пречупената видимост, и потъват в един непознат елемент.
        Тогава той се приповдига – образът се отдалечава. Водната повърхност отново се изпъстря и видението изниква пак. Ала Нарцис си казва, че целувката е невъзможна – човек не бива да изпитва желание към образ: всеки жест да го обладаеш го раздира. Той е сам. – Какво да прави? Да съзерцава.
        Замислен и изпълнен с вяра, той си връща спокойната нагласа: остава – нарастващ символ – и надвиснал над видимостта на Света, долавя смътно в себе си преминаващите и чезнещи човешки поколения.

        Може би този трактат не е нещо крайно необходимо. Отначало са били достатъчни няколко мита. После хората са потърсили обяснение – гордостта на жреца, който иска да разкрие тайнствата, за да му се кланят, или пък живата симпатия и онази апостолическа любов, която води до разбулването и профанирането на най-тайните съкровища на храма при показването им, защото човек страда, когато се любува сам на себе си, и би искал и други хора да се изпълват с благоговение.

---

Бележки:

¹ Нали разбрахте какво наричам символ – всичко, което се явява? [горе]

^* Изданието е осъществено в рамките на Програмата за възстановяване и развитие на частните културни организации на Национален фонд „Култура“.