Въпреки че не е сред основателите на Модернизма – може би защото е твърде млад, когато в Сао Пауло се провежда „Седмицата на модерното изкуство“ (през 1922 той е само на двадесет и една години) – Антонио де Алкантара Машадо се присъединява към модернистите, като издава „Списание по антропофагия“. И не от старание да бъде „модерен“ или „футурист“, както понякога наричат представителите на тази „школа“, а защото, воден от свободолюбив дух, е пропит от характерния за времето национализъм, който в Бразилия е вдъхновение за модернистите. Творчеството му изцяло е посветено на града и по този начин вечно е насочено към нарицателни образи – към полу-пролетариата и народа от неговия град. Роден в традиционно семейство от Сао Пауло, португалци по име и произход, Антонио де Алкантара Машадо е също и политик, социал-демократ. Дори е избран за федерален депутат, но умира (на тридесет и пет години), преди да заеме поста в Камарата. Най-известните му книги „Брас, Бешига и Бара Фунда“ (1927) – имена на три квартала в Сао Пауло, където преобладават италиански емигранти с бразилско потомство – и „Китайски портокал“ – лишен от смисъл израз, използван закачливо и безобидно, когато се тананика началото на националния химн – обрисуват, чрез събитията и езика, скромната прослойка в паулистката столица, с „поиталианчената“ реч. Разказът „Бразилски аполог без помен от алегория“ е публикуван след смъртта на автора в „Избрани съчинения“, през 1936 г. Този бразилски „аполог без помен от алегория“ в действителност е една съвсем бразилска алегория с универсално звучене. Във вида, в който присъства тук, текстът е взет от събраната проза на Антонио де Алкантара Машадо, издадена със заглавие „Паулистански новели“, през седемдесетте години на миналия век.

         Работниците от кланицата се качиха на влака в Магуари и той потегли за Белейн. Вече беше нощ. Усещаше се само сладникавата миризма на кръв. Никой не виждаше петната по дрехите на пътниците, тъй като нямаше осветление. От време на време прелиташе по някоя изхвърлена от комина на локомотива искра. Но вагоните тънеха в мрак.
         Загадъчен влак. Навън нощ, вътре нощ. Кондукторът, с цигара в уста, идваше да вземе билетите. Доближаваше ги съвсем близо до запаления край и си дръпваше, за да се видят по-добре. Хвърляше по един бегъл поглед на датата и ги прибираше в джоба. Винаги се намираше някой, който да се провикне:
         – Да идеш в ада дано!
         Той се извиняваше (или не се извиняваше) и продължаваше по пътя си. Вагоните се друсаха.
         Влакът напредваше към Белейн стремително, тъй като машинистът все още не беше вечерял. Онези, които не спяха, се възползваха от мрака, за да побъбрят. Дори жестикулираха по силата на бразилските привички. Или пееха, подсвиркваха си. Само жените се свиваха – от страх, да не би някой да прояви неуважение към тях.
         Нощ без луна, без нищо. Кибритените клечки осветяваха за миг изморените лица. После отново се спускаше грозната тъма. На никого не му се струваше необичайно. Точно така беше всеки ден. Работниците от кланицата вече бяха свикнали. Влакът от Магуари приличаше на товарен.

         Обаче на 6-ти май се случи така, че на предпоследната седалка от дясната страна на втория вагон пътуваше един слепец със сини очила. Слепец от Баия, от бреговете на Верде де Байшо. Флейтист по професия, беше ходил за концертно участие в Браганса. Спрял в Магуари. Пътуваше обратно към Белейн със седемдесет хиляди и четиристотин в джоба. Метисът-водач прекъсваше прозявките си, единствено за да се изхрачи.
         Старият от Баия беше доволен. Първо сръчка с лакът секретаря си и подхвана разговор. Ръгна го напразно, понеже нищо не последва. Тогава започна да си подсвирква. Засвири валс (от ония, които се извиват нагоре, нагоре, а после – надолу, надолу), полка, мелодия от „Трубадур“. За известно време остана спокоен. Внезапно го прихвана друго. Попита младежа:
         – Във вестника нищо ли не пише за смяната на президента.
         Момчето отговори:
         – Не знам. На тъмно сме.
         – На тъмно ли?
         – Да.
         Замисли се мълчаливо. Беше съвсем ясно, че не разбира добре.
         Отново попита:
         – Няма ли светлина?
         Прозявка.
         – Няма.
         Храчене.
         Помисли още малко. Отново попита:
         – Във вагона тъмно ли е?
         – Да.
         От възмущение удари с тоягата си по пода. И започна да вика:
         – Не може да бъде! Нехайство по пътя! Какво правят, та не светват? Без светлина не може да се живее! Светлината е необходима! Светлината е най-големият дар на природата! Светлина! Светлина! Светлина!
         Но не включиха осветлението. Продължи да крещи:
         – Светлина! Светлина! Светлина!
         Единствено мракът му отвръщаше.
         Старият от Баия бе пребледнял от гняв. Крещеше. Гласове питаха в нощта:
         – Какво става?
         Старият от Баия прогърмя:
         – Няма светлина!
         Гласовете се съгласиха:
         – Точно така, няма светлина.

         Трябваше да се обясни, че това е безочие. Че човекът не е животно. Да се живее в мрак е като да се плюе на човешкия прогрес. Освен това хората са длъжни да реагират срещу експлоататорите на народа. Осветлението влиза в цената на билета. Правителството не взима ли мерки? А? Неграмотните хорица ще отстояват правата си без него. Срещу него, ако е необходимо. Бразилецът е добър човек, обича мира, той е всякакъв, но не и глупав. И идва ден, когато нещата пламват.
         Всички крещяха, спореха разгорещено и псуваха. Някакъв мулат предложи да убият кондуктора. Но Жоао Виргулино напомни:
         – Той е беден като нас.
         Друг предложи да направят голямо шествие в Белейн с оркестър и речи.
         – А фойерверки?
         – И фойерверки.
         – Кра-со-та!
         Но Жоао Виргулино отбеляза:
         – Това струва пари.
         – Тогава какво ще правим?
         Никой не знаеше. По-точно, Жоао Виргулино знаеше. Шефът-касапин от кланицата в Магуари свали ножа от кръста си и започна да реже сламената седалка. По всички правила на занаята. Отряза едно парче, хвърли го през прозореца и каза:
         – Две кила от рибицата!
         Отряза друго парче и каза:
         – Кило и половина сланина!
         Всички пътници, касапи и помощници, сториха като шефа си. Кръвожадните инстинкти бяха напълно задоволени. Възмущението прерасна в радост. Режеха и хвърляха през прозорците. Изглеждаше като добре организирана работа. От всички страни идваха указания. Сред закачки, кикот и смях.
         – Колко говеда, Зе Бенто?
         – На четвъртото съм, Зе Бенто!
         Старият от Баия, когато разбра какво става, заскача от удоволствие. Кондукторът дотича почти разплакан.
         – Какво е това? Какво е това? Заради светлината ли е?
         Старият от Баия отговори:
         – Заради мрака е!
         Кондукторът молеше:
         – Спокойно! Успокойте се! Ще намеря свещи.
         Жоао Виргулино обхождаше вагоните и опипваше седалките.
         – Тук има още три кила мека седалка.
         Кондукторът се прибра в своето купе, заключи се отвътре и започна да се моли. Белейн вече беше близо. От седалките бяха останали единствено железата. Прави, пътниците отчитаха подвизите си. Старият от Баия свиреше марш от своя роден край. Маршът се казваше: „На оръжие, граждани!“ Метисът увиваше във вестник отмъкнатия в суматохата нож.
         Под звуците на камбанката влакът от Магуари влезе в гарата на Белейн. Вагоните мигом се опразниха. Последен слезе силно пребледнелият кондуктор.

         Белейн се разтърси от случката. По вестниците се появиха съобщения. Заглавието на едно беше следното: „ПЪТНИЦИТЕ ВЪВ ВЛАКА ОТ МАГУАРИ СЕ РАЗБУНТУВАХА И ЗАРАЗМЯТАХА РАЗНИ СЕДАЛИЩНИ ЧАСТИ ПО ПЪТЯ.“ Но бе променено, тъй като подлежеше на интерпретации, които пряко накърняваха благоприличието в семействата. Пред „Театъра на Мира“ имаше кървав сблъсък между хора от народа.
         След като бе подадено оплакване в полицията, започна разследване, за да се изясни чия е отговорността. Пред огромен брой адвокати, представители от пресата, любопитни и важни особи, полицейският комисар изслуша мнозина пътници. Всички отричаха освен един, който се обяви за протестант и носеше Библия в джоба си. Комисарят попита:
         – Каква е истинската причина за бунта?
         Човекът отговори:
         – Истинската причина за бунта беше липсата на осветление във вагоните.
         Полицейският комисар погледна строго пътника в очите и продължи:
         – Кой оглави движението?
         Посред напрегнатото очакване на присъстващите човекът разкри:
         – Този, който оглави движението, беше един слепец!
         Искаше да се закълне върху Библията, но веднага го тикнаха в затвора, понеже с властите шега не бива.

---

^*Из „ОЩЕ БРАЗИЛСКИ РАЗКАЗИ“ (Посолство на Бразилия, ИК „Пет плюс“)

Подбор, въведение и представяне:

Жозе Аугусто Линдгрен Алвес (Бивш посланик на Федеративна република Бразилия в България)

Превела от португалски:

ВЕРА КИРКОВА-ЖЕКОВА

Произведението е публикувано с помощта и любезното съдействие на
МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА БРАЗИЛИЯ