Припирах да градя, защото не беше възможно
да оставя без необходимото убежище илюзии,
изпипвани с такава вяра. Израстваха му стените
с нежната спешност на цимента и на розата.
Славно бе да гледаш свършената работа,
осигуреният мир да вярваш в несъмненото.

  Но оставиха само витрини и стъклени похлупаци
и шкафа, в който държа най-обичната си дреха:
роклята, която носех на последния си рожден ден
и която няма да краси снагата ми като преди.
Да ми я изтръгнат също ще се върнат в мрака.
(Време е да се науча да умирам постепенно.)