Когато вечер за разтуха
припалвам своята лула
и мисля си, докато духам
дима във сладостна мъгла,
как таз лула и аз, умника,
сме просто лика и прилика.

Тя също като мен е с тяло,
направено от земна пръст;
аз в пръст ще свържа край с начало,
тя счупи ли се, слага кръст
на своя път тук, на земята –
така и аз си знам съдбата.

Тя чисто бяла засега е,
не е опушена глечта.
Е, щом животът пожелае
и аз ще легна бял в смъртта,
но черен под пръстта ще стана,
както лулата от катрана.

Ако посгреем се с лулата,
хабим от дните си сами –
димът отлита в небесата,
а долу пепелта дими.
Тъй всяка слава отминава
и тялото на пепел става.

А случва се и да пропуснеш
да я затвориш със капаче
и в пламъка й пръст да мушнеш,
и после да ти се доплаче,
но ако пръст в лула тъй страда,
какъв ли огън грее в ада?

Припалвам често и в наслада
дима подръпвам час след час,
поддържам малката си клада
и в мисли се унасям аз.
Тъй вкъщи, по море и суша
аз славя Бога и си пуша.

Оригинално заглавие:
Erbauliche Gedanken eines Tobackrauchers