I

         Когато част от френската войска завладяла в началото на този век историческия Толедо¹, началниците й, които не пренебрегвали опасността, на която се излагали в испанските поселища, ако се разпръсват в отделени квартири, започнали да приспособяват за казарми най-големите и хубави постройки на града.
         След като била заета пищната дворцова крепост на Карл V, се сложила ръка на кметството, а когато тя не можела да побере повече хора, започнали да завземат приюта на религиозните общини, като в края на краищата завършили с превръщане в конюшни дори на църквите, посветени на култа. Така стояли нещата в селището, където се случило събитието, което ще разкажа, когато една нощ, в доста напреднал вече час, загърнати в тъмните си военни наметала и огласяйки тесните пусти улици, които водят от Пуерта дел Сол към площад Сокодовер, със звека на оръжията си и гръмкото чаткане с копита на жребците си, изтръгващи искри от калдъръма, влезли в града стотина драгуни от онези - снажни, напети и силни, за които още говорят с възхита нашите баби.
         Командувал кавалерийската част доста млад офицер, който яздел на тридесетина крачки от хората си, говорейки полугласно с друг, също военен, както можело да се заключи от облеклото му.
         Този, който вървял пеша пред събеседника си, носейки в ръка малък фенер, изглежда му служел за водач сред онзи лабиринт от тъмни, заплетени и криволичещи улици.
         - Наистина - говорел конникът на своя придружител - ако настаняването, което ни е приготвено, е такова, каквото ми го рисуваш, кажи-речи ще е за предпочитане да лагеруваме насред полето или на някой площад.
         - И какво искате, мой капитане? - отговорил водачът, който в действителност бил сержант квартирмайстор. - В дворцовата крепост не се побира вече и житно зрънце, камо ли човек. За манастира Сан Хуан де лос Рейес² да не говорим, защото има монашески килии, в които спят по петнадесет хусари. Манастирът, накъдето ви водя, не е лошо място; но преди три-четири дни ни падна тук като от небето една от специалните части, които обикалят провинцията, и добре че успяхме да сместим хората по галериите на вътрешните дворове, та да оставим свободна самата църква.
         - В края на краищата - въздъхнал офицерът след кратко мълчание, като да се примирявал със странното разквартируване, което случайността му предоставяла, - по-добре неудобен подслон, отколкото никакъв. Във всички случаи, ако вали, което няма да е чудно според както се трупат облаците, ще бъдем под покрив, все е нещо.
         На това място разговорът прекъснал и конниците, предшествани от водача, продължили мълчаливо напред, докато стигнали до едно площадче, в чийто край изпъквал черният силует на манастира с мавританската си кула, църковната камбанария, готическият купол и покривите с назъбени тъмни гребени³.
         - Ето вашата обител - възкликнал квартирмайсторът като го съзрял, обръщайки се към капитана, който заповядал на войската да спре, спуснал крак на земята, взел фенера от ръцете на водача и се отправил към мястото, което им посочвал.
         Тъй като църквата на манастира била напълно разграбена, войниците, които заемали останалата част от постройките, сметнали че вратите са є вече едва ли не излишни, и днес една дъска, утре друга, ги изтръгвали парче по парче, за да си стъкват клади, на които да се греят по нощите.
         Така че на нашия млад офицер не се наложило да превърта ключове, нито да издърпва резета, за да проникне във вътрешността на храма.
         На колебливата светлина на фенера, която се губела сред гъстите тъми навътре в църквата и хвърляла върху стената гигантската сянка на фантастичния силует на сержанта квартирмайстор, който го предвождал, капитанът обиколил църквата отгоре додолу и изследвал един по един всичките пустеещи параклиси, докато, приел веднъж мястото, заповядал на хората си да се спешат и, хора и коне накуп, се заел да ги устройва възможно най-добре.
         Както вече казахме, църквата била напълно разграбена: на главния олтар висели още от високите корнизи окъсаните парцали от покривалото, с което го били закрили монасите, когато се наложило да напуснат онези предели; разпръснати из средната част на църквата се виждали няколко олтарни украси, смъкнати до стената, без светите изображения в нишите им; в галерията за църковния хор се рисували в отсвета странните профили на тъмната редица столове; на плочника, изпокъртен тук-там, се различавали още широки надгробни плочи, с изсечени девизи, гербове и дълги готически надписи, а там далече, в глъбината на смълчаните параклиси, където се пресичали галериите, се очертавали неясно сред тъмнината, подобни на белеещи се неподвижни привидения, каменните статуи, които, изправени или коленичили върху мраморните си надгробия, като да били единствените обитатели на порутената постройка.
         На който и да е друг, по-малко изтерзан от офицера на драгуните, носещ умората на преход от четиринадесет левги в тялото си, или по-непривикнал да гледа на тези кощунства като на най-естественото нещо на света, щели да му стигнат две щипки въображение, за да не затвори очи през цялата нощ в онази тъмна внушителна обител, където богохулствата на войниците, оплакващи се нависоко от импровизираната казарма, металическият звек на шпорите им, отекващи върху широките надгробни плочи на пода; шумът на конете, които чаткали нетърпеливи в пода с предни копита, полюлявайки и раздрънквайки веригите, с които били завързани за колоните, всичко това се сплавяло в странен плашещ ропот, който се разнасял из цялото пространство на църквата и се възпроизвеждал все по-неясен, повторен от ехо на ехо сред високите й сводове.
         Но нашият герой, макар и млад, бил вече толкова свикнал с тези премеждия на походния живот, че едва настанил хората си, заповядал да сложат торба с фураж в подножието на стълбата към клироса и, загръщайки се колкото може по-добре в наметалото си, отпуснал глава върху стъпалото и след пет минути хъркал по-спокойно от самия крал Жозеф⁴ в двореца си в Мадрид.
         Войниците, правейки си възглавници от седлата, последвали примера му и малко по малко шепотът на гласовете им затихвал.
         След половин час се чували само задавените стенания на вятъра, влизащ през счупените стъкла на готическите витражи на храма, стреснатото кръжене на нощните птици, които гнездели по каменния балдахин на скулптурите от стените и отмереният шум от стъпките на часовоя, който се разхождал загърнат в широките гънки на своето наметало из колонадата отвън.

II

         По времето, в което се връща тази толкова достоверна, колкото и изключителна история, както и в настоящето, за онези, които не умеели да оценяват съкровищата на изкуството, затворени сред стените му, град Толедо бил само схлупено селище, старо, порутено и тягостно.
         Офицерите от френската войска, сред които - ако се съди по вандалските действия, оставили в града тъжен и траен спомен от окупацията им - най-малко от всичко имало хора на изкуството или археолози, няма защо да споменаваме, че се отегчавали извънмерно в стародавния град на цезарите⁵.
         В това състояние на духа най-незначителната новост, която успявала да разчупи монотонното спокойствие на безкрайните еднообразни дни, била приемана жадно от безделничащите; така че повишението в по-горен чин на някой от другарите им, новината за стратегическото придвижване на някоя специална част, отпътуването на вестоносец към щаба или пристигането на каквато и да е военна сила в града, се превръщали в благодатна тема за разговор и предмет на всякакъв вид коментари, докато дойдел друг случай да го замести, послужвайки за основа на нови оплаквания, критики и предположения.
         Както можело да се очаква, сред офецерите, които както обикновено се запътили на следващия ден да се погреят на слънце и да побъбрят на площада Сокодовер, не се отворило дума за друго, освен за пристигането на драгуните, чийто командир оставихме в предходната глава да спи безгрижно и да отпочива от тегобите на пътуването си.
         Близо час разговорът се въртял около тази тема и вече започвало да се тълкува по различни начини отсъствието на новопристигналия, комуто един от присъстващите, някогашен негов съученик, бил определил среща на Сокодовер, когато на една от вливащите се в площада улици се появил най-накрая нашият дръзновен капитан, вече без широкия си воински плащ, нагизден с блестящ метален шлем с кичур бели пера, с модна турскосиня куртка с червени маншети и великолепна двуостра шпага в стоманена ножница, която прозвънвала в такт с войнствените му крачки и със сухия и остър звън на златните му шпори.
         Щом го видял, неговият приятел се спуснал насреща му да го поздрави и към него се присъединили почти всички офицери, които по това време се били събрали там, с разбудено любопитство и желание да го опознаят с подробностите, които били чули вече да се разправят за своеобразния му и странен характер.
         След обичайните дружески прегръдки и възклицанията, поздравленията и подразбиращите се въпроси при такиви срещи; след като поговорили надълго и широко за разнасяните из Мадрид новини, за променливия късмет на война и за мъртвите или отсъстващи приятели, превъртайки една тема след друга, разговорът спрял на неминуемата, тоест, на тегобите на службата, липсата на развлечения в града и неудобствата при настаняването.
         Като стигнали до това място, един от събралите се, който видимо имал новини за лошото настроение на младия офицер, с което се бил примирил да настани хората си в изоставената църква, му казал нас-мешливо:
         - А за разквартируването: как прекарахте нощта там, където сте настанени?
         - Имаше от всичко - отвърнал запитаният, - защото ако наистина е вярно, че не съм спал много, поводът за будуването ми си струва усилието на бдението. Безсънието край хубава жена не е сигурно най-лошата от злините.
         - Една жена! - повторил събеседникът му, като да се удивлявал на добрия късмет на новодошлия. - Ето на това се вика веднага да постигнеш желаното.
         - Трябва да е някоя стара любов от двора, която го следва в Толедо, за да му направи по-поносим остракизма⁶ - добавил друг от групата.
         - О, не - казал тогава капитанът. - Ни най-малко. Кълна се в доброто си име, че не съм я познавал и че никога не съм мислел, че ще намеря толкова красива домакиня в тъй неуютен подслон. На това му се вика истинско приключение.
         - Разкажете за него! Разкажете го! - подканили го в хор офицерите, които наобикаляли капитана.
         И тъй като той се приготвил да направи така, всички се заслушали в думите му, докато той започнал историята:
         - Спях миналата нощ, както спи човек, който носи в тялото си умората на тринадесет левги път, когато ето че в най-хубавата част на съня ме накара да се събудя стреснат и да се привдигна на лакът една ужасна шумотевица, такава шумотевица, че ме оглуши за миг, за да остави после ушите ми да бръмчат около минута, сякаш щръклица ми пееше в ухото. Както сте се досетили, причината за моя страх беше първият удар, който чух от онази омагьосана огромна камбана, нещо като тлъст солист от бронз, която свещенослужителите от Толедо са окачили на катедралата си с похвалното намерение да уморят, без да го искат, нуждаещите се от почивка. Проклинайки през зъби камбаната и звънаря, който я бие, се готвех като стихне накрая необичайният плашещ шум, да хвана отново нишката на прекъснатия сън, когато нещо изключително се представи пред очите ми и успя да порази въображението ми. На колебливата светлина на луната, която влизаше в храма през тесния венециански прозорец в стената на главния параклис, видях една жена, коленичила до олтара.
         Офицерите се спогледнали с израз на изненада и недоверие. Капитанът, без да се съобразява с ефекта, произвеждан от разказаното, продължил:
         - Не можете да си представите нищо подобно на онази фантастична нощна гледка, която се рисуваше неясно в полумрака на параклиса, като онези деви, рисувани по цветните стъкла, които сте виждали понякога да се открояват надалече, белеещи и сияйни, върху тъмния фон в катедралите. Овалното й лице, където личеше отпечатъкът на лека одухотворена изнеженост; хармоничните черти на лицето й, изпълнени с ласкава меланхолична сладост; наситената й бледност, съвършено чистите линии на стройната й фигура, улегналата є благородна осанка, ефирната й бяла дреха извикваха в паметта ми онези жени, за които мечтаех още като дете. Целомъдрени небесни образи, призрачен обект на смътната юношеска любов! Мислех, че съм играчка на халюцинация и, без да снемам очи от нея нито за миг, не смеех дори да дишам, страхувайки се дори дъх да не разпръсне вълшебството. Тя оставаше неподвижна. Струваше ми се, като я гледах толкова прозрачна и блестяща, че не е земно създание, а дух, приел за миг човешки облик и слязъл по лъча на луната, оставяйки във въздуха и след себе си синкавата диря, която от високия венециански прозорец се спускаше отвесно до основата на срещуположната стена, разкъсвайки тъмната сянка на онези мрачни тайнствени предели.
         - Но… - възкликнал, прекъсвайки го неговият съученик от колежа, който започнал с насмешки над историята, но постепенно се заинтересувал от разказа му.- Как се е намерила там онази жена? Не й ли каза нищо? Не ти ли обясни присъствието си на онова място?
         - Не се реших да я заговоря, защото бях сигурен, че нямаше да ми отговори, нито да ме види, нито да ме чуе.
         - Глуха ли беше?
         - Сляпа ли беше?
         - Няма ли беше? - заразпитвали едновременно трима-четирима от слушащите разказа.
         - Всичко наведнъж - отвърнал накрай капитанът след кратка пауза, - защото беше… от мрамор.
         Като чули изумителната развръзка на толкова странно приключение, всички присъстващи хорово избухнали в бурен смях, а един от тях се обърнал към разказвача на необикновената история, който единствен оставал мълчалив и със сериозно изражение:
         - Това ли било! От този род имам над хиляда, истински харем, в Сан Хуан де лос Рейес. Харем, който отсега давам на ваше разположение, щом като, както се вижда, ви е все едно дали една жена е от плът или от камък.
         - О, не! - продължил капитанът, без да се разстройва ни най-малко от гръмкия смях на другарите си. - Сигурен съм, че не могат да бъдат като моята. Моята е истинска кастилска дама, която, благодарение на чудото на скулптурата, сякаш не са я погребали в гробницата й, а още стои от плът и кръв на колене върху надгробната плоча, която я покрива, неподвижна, със събрани в молитвен жест ръце, потънала в екстаз на мистична любов.
         - По такъв начин се изразяваш, че накрая ще ни докажеш правдоподобността на мита за Галатея⁷.
         - От своя страна мога да ви кажа, че винаги съм го смятал за небивалица; но от снощи започвам да разбирам страстта на гръцкия скулптор.
         - Като се има предвид специалното положение на твоята нова дама, мисля, че няма да имаш нищо против да ни представиш на нея. За себе си мога да кажа, че вече не мога да живея, без да видя онова чудо. Но… какво ти става, дявол да го вземе?… Ще рече, че отклоняваш запознанството. Ха, ха, ха! Това оставаше вече и да ревнуваш.
         - Да ревнувам - побързал да отрече капитанът, - ревност… От хората, не… Но вижте, въпреки това, докъде стига моята чудатост. До статуята на онази жена, също от мрамор, сериозен и на вид жив като нея, стои един воин… Мъжът й, няма съмнение… Е, добре: ще разкажа всичко, макар да се надсмеете над моята глупост… Ако не се страхувах, че ще ме вземат за луд, мисля, че вече сто пъти щях да съм го направил на парчета.
         Нов и още по-бурен смях на офицерите приветствал това оригинално откровение на чудноватия влюбен в дамата от камък.
         - Хайде, стига; трябва да я видим - казали едните.
         - Да, да; трябва да разберем дали обектът отговаря на толкова силна страст - добавили други.
         - Кога ще се съберем да пийнем по глътка в църквата, където сте настанени? - възкликнали останалите.
         - Когато ви се струва най-добре. Тази същата нощ, ако искате - отговорил младият капитан, възвръщайки обичайната си усмивка, разсеяла се за миг от онази светкавица на ревност. - Между впрочем: с обоза съм донесъл около две дузини бутилки champagne^*; истинско champagne, останало от подареното на нашия бригаден генерал, който, както знаете, ми е малко роднина.
         - Браво! Браво! - въодушевили се офицерите в един глас, избухвайки във весели възклицания.
         - Ще се пие вино от родината!
         - И ще изпеем някоя песен от Ронсар!⁸
         - И ще говорим за жени, по повод дамата на домакина.
         - И тъй… до довечера!
         - До довечера!

III

         Отдавна вече мирните граждани на Толедо били залостили здраво тежките порти на старинните си къщи; голямата камбана на катедралата известявала комендантския час и от високото на дворцовата крепост, превърната в казарма, тръбите отсвирвали отбой за последно, когато десет-дванадесет офицери, събрали се малко по малко на площад Сокодовер, поели пътя, водещ оттам към манастира, където квартирувал капитанът, въодушевени повече от надеждата да пресушат обещаните бутилки, отколкото от желанието да опознаят чудноватата скулптура.
         Нощта била настъпила тъмна и заплашителна. Небето било покрито с оловни облаци. Вятърът, който свирел затворен в тесните криволичещи улици, полюлявал чезнещата светлина от малките фенери на нишите със светини или карал да се въртят с остро скърцане железните ветропоказатели на кулите.
         Едва зърнали офицерите площада, на който се намирала квартирата на новия им приятел, и той, очакващ ги нетърпелив, излязъл да ги посрещне; след като разменили полугласно няколко думи, всички вкупом се запътили към църквата, в чиито мрачни предели оскъдната светлина на фенер се борела мъчително с тъмните гъсти сенки.
         - Кълна се в доброто си име - възкликнал един от гостите, хвърляйки поглед наоколо си, - че мястото е от най-неподходящите на света за една веселба!
         - Точно така - додал друг. - Водиш ни да ни запознаеш с една дама, а едва можем да си видим пръстите на ръката.
         - И отгоре на всичко толкова е студено, като да сме в Сибир - добавил трети, загръщайки се в плаща си.
         - Спокойствие, господа, спокойствие - намесил се домакинът. - Спокойствие, всичко ще се достави. Ей, момче! - продължил, обръщайки се към един от ординарците си, - потърси там малко дърва и ни запали хубав огън в главния параклис.
         Ординарецът, подчинявайки се на заповедите на своя капитан, започнал да стоварва удари върху столовете от галерията за църковния хор, и след като събрал доста дърва, натрупани в основата на стъпалата на клироса, взел фенера и се приготвил да стъкне клада от онези парчетии с най-фина резба, сред които се виждали тук част от вита колонка, там образът на канонизиран свещеник, женска фигура или уродливата глава на грифон, надникнал сред гъст листак.
         Не след дълго ярка светлина, разляла се внезапно из цялата църква, известила на офицерите, че е дошъл часът да започнат веселбата.
         Капитанът, който приемал гостите си със същите почести, с които би го правил в собствения си дом, се обърнал към тях въодушевено:
         - Ако нямате нищо против, да минем към нашия buffet^**.
         Другарите му, придавайки си най-голяма важност, приветствали поканата с комична сериозност и се отправили към главния параклис, предшествани от героя на веселбата, който, като стигнал до стълбището, спрял за момент и, посочвайки мястото, приютило гробницата⁹, изрекъл с най-изискана вежливост:
         - Имам удоволствието да ви представя на дамата на моето сърце. Вярвам, че ще се съгласите с мене, че не съм преувеличил красотата й.
         Офицерите обърнали очи към мястото, което им показвал техният приятел, и от устните им неволно се изплъзнал възглас на изумление.
         В дъното на надгробна арка, облицована с черни мрамори, коленичила пред молитвено столче, със събрани длани и обърнато към олтара лице, видели, действително, образа на една толкова красива жена, каквато никога не е излизала изпод ръцете на скулптор, нито желанието е можело да я обрисува във фантазията по-ненагледна.
         - Наистина е ангел - възкликнал един от тях.
         - Жалко, че е от мрамор! - добавил друг.
         - Няма съмнение, макар да е чиста самозаблуда, че се намираш край жена от този калибър, това е достатъчно, за да не мигнеш цялата нощ.
         - И не знаете ли коя е тя? - попитали някои от съзерцаващите статуята капитана, усмихващ се доволен от триумфа си.
         - Припомняйки си малко от латинския, който учих в детството си, успях с големи усилия да разчета надписа на гробницата - отговорил запитаният - и, както можах да заключа, тя е на титулована особа от Кастиля, прочут воин, който участвал в похода в Италия с Великия Капитан¹⁰. Забравил съм името му; но съпругата му, тази тук, която виждате, се нарича доня Елвира де Кастанеда и, честна дума, ако копието прилича на оригинала, трябва да е била най-забележителната жена на своето време.
         След тези кратки обяснения гостите, които не изпускали от поглед главния предмет на събирането, пристъпили към отварянето на няколко от бутилките и, седнали около огъня, виното тръгнало от ръка на ръка.
         Според както сръбванията ставали по-многобройни и чести, а изпаренията на пенливото champagne започвали да размътват главите, нараствали оживлението, шумотевицата и гълчавата на младите люде, някои от които хвърляли празните бутилки по фигурите на монасите от гранит, опрени на колоните, а други пеели с пълно гърло пиянски и скандални песни, докато най-отдалечените избухвали в бурни смехове, пляскали с ръце в знак на одобрение или се препирали с богохулства и ругатни.
         Капитанът пиел мълчаливо, някак отчаян и без да отделя очи от статуята на доня Елвира.
         През смътното було, което опиянението поставяло пред погледа му, осветен от червеникавия блясък на огъня, на моменти му се струвало, че мраморният образ се превръщал в действителна жена: струвало му се, че открехва устни като да шепне молитва, че гръдта й се привдига под напора на ридания, че притиска длани по-силно, че бузите й се зачервяват накрая, сякаш пламва от срам пред онова светотатствено и отвратително зрелище.
         Офицерите, забелязали безмълвната тъга на приятеля си, го извадили от унеса, в който бил потънал, и, подавайки му чаша, го подканили в хор:
         - Хайде, вдигнете Вие наздравица, защото сте единственият, който не го е правил цялата нощ!
         Младият човек взел чашата и, ставайки на крака и вдигайки я високо, извикал, втренчен в статуята на воина, коленичил до доня Елвира:
         - Вдигам тост за императора и вдигам тост за сполуката на неговите оръжия, благодарение на които можахме да стигнем до сърцевината на Кастиля и да ухажваме съпругата на един победител от Сериньола върху самата им гробница!
         Военните посрещнали наздравицата със залп от ръкопляскания, а капитанът, клатушкайки се, направил няколко крачки към надгробния паметник.
         - Недей… - продължил той, обръщайки се все към статуята на воина и с глуповатата усмивка, свойствена на напиването, - не мисли, че тая злост към тебе, защото те смятам за съперник. Напротив, възхищавам ти се като примерен съпруг, образец за дълготърпеливост и смиреност, и на свой ред искам също да бъда щедър. Като всеки войник, ти би пийнал… Не бива да се приказва, че съм те оставил да умреш от жажда, докато ни гледаш как пресушаваме двадесет бутилки… Вземи!
         И казвайки това, поднесъл чашата до устните му, намокрил ги с течността, която съдържала, и плиснал остатъка в лицето му, избухвайки в гръмогласен смях, като видял как виното капе върху гроба, стичайки се по каменната брада на неподвижния воин.
         - Капитане! - възкликнал на това място един от другарите му насмешливо. - Внимавайте какво правите… Имайте предвид, че тези шеги с хората от камък обикновено излизат солени. Спомнете си за това, което се случи на хусарите новобранци в манастира Поблет¹¹… Воините от галерията, опасваща двора, казват, че сложили ръка една нощ на мечовете си от гранит и дали да се разберат на тези, които се забавлявали да им рисуват мустаци с въглен.
         Младите люде посрещнали с бурен смях това подмятане; но капитанът, без да обръща внимание на техните смехове, продължил, завладян от все същата си идея:
         - Смятате ли, че щях да му дам вино, без да знам дали ще глътне поне онова, което му попадне в устата?… О, не!… Аз не смятам, като вас, че тези статуи са парче мрамор, толкова безжизнено, както през деня, когато са го изтръгнали от каменната кариера. Несъмнено художникът, който е почти бог, придава на своята творба животворен дъх, който не стига да я накара да ходи и да се движи, но є вдъхва непонятен и странен живот, живот, което аз не си обяснявам добре, но го чувствам, особено като подпийна малко.
         - Чудесно! - одобрили приятелите му. - Пийни и продължи.
         Офицерът отпил и, впивайки очи в статуята на доня Елвира, продължил с нарастващо въодушевление.
         - Погледнете я!… Погледнете я!… Не виждате ли избиващата руменина по нейната изнежена прозрачна плът?… Не ви ли се струва, че под лекия синкав и нежен епидермис от алабастър текат потоци от розова светлина?… Повече живот ли искате?… Повече правдивост ли искате?…
         - О, да, точно така! - съгласил се един от слушащите. - Иска ни се да беше от плът и кръв.
         - Плът и кръв!… Нищета, гнилост!… - възроптал капитанът. - Усещал съм при пиршество как горят устните ми и главата. Чувствал съм този огън, който тече по вените, кипнал като лавата на вулкан, чиито душни изпарения помътват и разстройват мозъка и извикват странни видения. Тогава целувката на истинските жени ме изгаряше като нажежено желязо и ги отблъсквах от себе си с неудоволствие, с ужас, дори с отвращение, защото тогава, както и сега, се нуждаех от полъх на морския бриз за моето знойно чело, да пия лед и да целувам сняг… Сняг, обагрен от нежна светлина, сняг, оцветен от позлатен слънчев лъч… Една бяла, красива и студена жена, като тази жена от камък, която сякаш ме подтиква с фантастичната си красота, сякаш се полюлява в такт с пламъка и ме предизвиква, открехвайки устните си и предлагайки ми съкровище от любов… О, да!… Една целувка…, само една твоя целувка ще може да успокои жарта, която ме изпепелява.
         - Капитане! - извикали неколцина от офицерите, като го видели да се отправя към статуята сякаш вън от себе си, с блуждаещ поглед и с несигурни крачки. - Какви ги вършите? Стига шеги и оставете на мира мъртвите!
         Младият човек дори не чул думите на своите приятели и, олюлявайки се, както могъл, стигнал до надгробието и се приближил до статуята; но като протегнал ръце към нея, отекнал вик на ужас в храма. Пръскайки кръв от очите, устата и носа си, капитанът се свлякъл с разкривено лице до гробницата.
         Онемели и ужасени, офицерите не се осмелявали да направят и крачка, за да му се притекат на помощ.
         В мига, когато техният приятел се опитал да доближи пламтящите си устни до тези на доня Елвира, видели как неподвижният воин вдигнал ръка и го повалил с ужасяващ замах на своята каменна ръкавица.

---

Бележки:

¹ Французите окупират Толедо три пъти - през април 1808 г., под командването на Дюпон, през декември същата година, под командването на маршал Виктор, тогава опожаряват Сан Хуан де лос Рейес, и през 1813 г., когато опожаряват дворцовата крепост. Както и при други случаи Бекер не се занимава много с историческите детайли. [горе]
² Манастирът Сан Хуан де лос Рейес е издигнат от Католическите Крале - Фернандо V Арагонски и Исабела І Кастилска, отвоювали след династическия си брак Гранада и основали единната испанска държава в края на ХV век. [горе]
³ В действителност Бекер описва въображаемо място, идеален синтез на артистичните му предпочитания, постигнат с детайли, взети от различни сгради в Толедо. [горе]
⁴ Жозеф Бонапарт (1768-1844) - крал на Неапол (1806) и на Испания (1808-1813), най-големият брат на Наполеон Бонапарт. [горе]
⁵ Бекер перифразира израза „цезаров град", но няма предвид римските императори, а император Карл V (крал Карлос І на Испания). [горе]
⁶ Остракизъм - изгнание по политически причини. Книжна дума, употребена тук в ироничен смисъл, офицерът се виждал като изгнан в Толедо, далече от Мадридския двор. [горе]
⁷ Митът за Пигмалион и Галатея от Метаморфозите на Овидий разказва как скулпторът направил толкова красива статуя, че се влюбил в нея и помолил Венера да є вдъхне живот, за да се ожени за нея. Не е нимфата Галатея, в която се влюбил гигантът Полифем. [горе]
⁸ Пиер дьо Ронсар (1524-1585) - френски ренесансов поет от групата Плеяда. В поемите си говори и за привличането към гроба на любимата. [горе]
⁹ В действителност гробницата на графовете Фуенсалида, Педро Лопес де Аяла (?-1444) и съпругата му Елвира де Кастанеда, е била в манастира Кармен Калсадо, след разрушаването му е преместена в манастира Сан Педро Мартир. Надгробните надписи са на кастилски, а не на латински, както погрешно пише Бекер по-нататък. [горе]
¹⁰ Великият Капитан е прозвище на испанския генерал Гонсало Фернандес де Кордоба (1453-1515), участвал победоносно в отвоюването на Гранада и в укрепването на испанската власт в Неаполитанското царство. Прочут с битките при Сериньола (1503) и Гареляно над завладелите италианските територии французи. Граф Фуенсалида не би могъл да участва в битката при Сериньола. [горе]
¹¹ Манастирът Поблет в каталонската провинция Тарагона не е пострадал по време на Войната за независимост (1808-1814) срещу наполеоновите войски. Образът на оживялата статуя тук е от библейски произход (Битие, 2:7), а идеята за художника като alter deus, тръгваща от италианския Ренесанс, е преминала в романтическата теория за гения. [горе]

^* Шампанско (фр.). Чуждата дума тук служи за речева характеристика. - Б. пр. [горе]
^** Бюфет - друг галицизъм, широко разпространен още навремето в исп. език. - Б. пр. [горе]