Марио Бенедети

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

СЪБОТА С ГЛОРИЯ

 

Марио Бенедети

 

Превод от испански: Емилия Юлзари

 

 

 

         Още преди да се събудя, чух дъжда. Първо си помислих, че сигурно е шест и четвърт сутринта и трябва да отивам на работа, но съм оставил у майка ми обувките с гумена подметка и ще трябва да пъхна вестници в другите обувки, обикновените, защото се вбесявам, когато от влагата стъпалата и глезените ми изстиват. После помислих, че е неделя и мога да остана още малко под завивките. Това - увереността, че е почивен ден - винаги ме е изпълвало с детинска радост. Да знам, че мога да разполагам с времето, все едно че съм свободен, че не трябва да тичам по две преки всеки ден, за да изпреваря часовника, който отбелязва пристигането ми на работа. Да знам, че мога да стана сериозен и да се замисля по важни въпроси, като живота, смъртта, футбола и войната. През седмицата нямам време. В канцеларията ме чакат петдесет-шейсет преписки, които трябва да осчетоводя, да им сложа печата на "осчетоводено на…" и моите инициали със зелено мастило. Към дванайсет обикновено приключвам половината и тичам четири преки, за да успея да се вмъкна в автобуса. Ако не тичам, трябва да вися на вратите, а ми се гади, когато минавам толкова близо до трамваите. Всъщност не е гадене, а страх, ужасен страх.
         Това не означава, че мисля за смъртта, а че ми е противно да си се представя със счупена глава или с изтърбушен корем между двеста загрижени любопитни, които ще се повдигнат на пръсти, за да ме видят и да разкажат всичко подробно на другия ден, докато се наслаждават на десерта по време на семейния обяд. Обяд, подобен на тоя, който поглъщам за двайсет и пет минути, съвсем сам, защото Глория излиза половин час по-рано за магазина и ми оставя всичко приготвено в четири котелки на примуса на тих огън, така че трябва само да си измия ръцете и да изгълтам супата, шницела, омлета и компота, да хвърля поглед на вестника и да се втурна отново в гонитбата на автобуса. Когато пристигам в два, извършвам останалите двайсет-трийсет операции и към пет се отзовавам с бележник в ръка на точното позвъняване на заместник-председателя, който ми диктува традиционните пет-шест писма, които трябва да предам преди седем часа, преведени на английски или немски.
         Два пъти в седмицата Глория ме чака след работа, за да се поразвлечем и влизаме в някое кино, където тя плаче обилно, а аз си мачкам шапката или дъвча програмата. През другите дни тя отива да навести майка си, а аз водя счетоводството за две хлебарници, чиито собственици - двама галицийци и един от Майорка - печелят достатъчно, като правят бисквити с развалени яйца, но от наем получават повече от най-посещаваните мебелирани стаи в южния район на града. Така че когато се прибера вкъщи, тя спи или - когато се прибираме заедно - вечеряме и си лягаме веднага, уморени като добичета. Рядко ни остават сили за консумиране на брака, и така, без да прочетем нито една книга, без дори да побъбрим за караниците между колегите ми или за грубостите на шефа й, който нарича себе си божа кравичка, а те го наричат бодлива крава, понякога дори без да си кажем лека нощ, заспиваме на запалена лампа, защото тя е искала да прочете хрониката, а аз - спортната страница.
         Разговорите остават за някоя събота като тази. (Защото всъщност беше събота, краят на един съботен следобеден сън.) Ставам в три и половина и приготвям чай с мляко, занасям го в леглото, тогава тя се събужда, прави преглед на седмичното еднообразие и на чорапите ми, преди да стане в пет без четвърт, за да чуе музикалното предаване по радиото. Тази събота обаче нямаше да има разговори, защото снощи, след киното, прекалих с похвалите по адрес на Маргарет Съливан, и Глория без колебание започна да ме щипе, но тъй като останах невъзмутим, тя ме нападна с нещо много по-страшно и подло, каквото е описанието на някакъв симпатичен колега от магазина, а това естествено е клопка, защото актрисата е просто образ, а оня тип е нахалник от плът и кръв. Заради тая глупост си легнахме, без да си продумаме, и чакахме към половин час на загасена лампа да видим дали другият ще направи опит за сдобряване. Нямах нищо против да бъда първи, както толкова други пъти, но сънят надделя, преди да свърши престорената омраза, и мирът бе отложен за днес, за празното пространство на тази следобедна почивка.
         Затова като видях, че вали, помислих си, че така е по-добре, защото лошото време навън автоматично щеше да подсили близостта ни и никой от двама ни нямаше да бъде такъв идиот, че да прекара нацупен и мълчалив един дъждовен съботен следобед, който неизбежно трябваше да споделим в двустаен апартамент, а в него самотата практически е неосъществима и трябва да живеем лице в лице. Тя се събуди с охкане, но не си помислих нещо лошо. Винаги охка, като се събужда.
         Но когато се разбуди напълно и се вгледах в лицето й, разбрах, че наистина не е добре - страданието бе очертало сенки под очите й. Забравих, че не си говорим и я попитах какво й е. Боляло я нещо в страната. Боляло я много силно и се уплашила.
         Казах й, че ще повикам лекарката и тя се съгласи, нека я повикам веднага. Мъчеше се да се усмихне, но очите й бяха толкова хлътнали, че се колебаех дали да остана при нея, или да ида да се обадя по телефона. Тогава си помислих, че ако не ида, ще се уплаши още повече, затова слязох и телефонирах на лекарката.
         Обади се някакъв мъж и каза, че я няма вкъщи. Не знам защо ми хрумна, че лъже и казах, че не е вярно, защото съм я видял да влиза. Тогава ми каза да почакам малко и след пет минути се върна и измисли, че съм имал късмет, защото тъкмо влизала. Казах му, че това е прекрасно и му продиктувах адреса и че е спешно.
         Когато се върнах, Глория беше замаяна и болката се беше усилила. Не знаех какво да правя. Сложих й термофор с топла вода, после с лед. Не я успокои и й дадох аспирин. В шест лекарката още не беше дошла, а аз бях твърде нервен, за да окуражавам когото и да било. Разказах й три-четири вица, които трябваше да бъдат смешни, но когато тя се усмихваше с гримаса, само се ядосвах, защото разбирах, че не иска да ме обезкуражи. Изпих само чаша мляко, защото усещах някаква топка в стомаха си. В шест и половина най-после лекарката дойде. Тя е огромна крава, прекалено едра за нашия апартамент. Изхихика няколко пъти за кураж и започна да я натиска по корема. Забиваше пръсти и отпускаше изведнъж. Глория хапеше устни и казваше, че там я боли, там малко повече, а там още повече. Болеше я все повече.
         Оная крава продължаваше да си забива пръстите и да отпуска рязко. Когато се изправи, и нейните очи бяха изплашени и ми поиска спирт, за да се дезинфекцира. В коридора ми каза, че е перитонит и че трябва незабавно да се оперира. Признах й, че сме членове на взаимоспомагателно дружество за осигуровки и тя обеща, че ще поговори с хирурга.
         Слязох с нея и се обадих за такси на майка й. Качих се по стълбите, защото на шестия етаж бяха оставили асансьора отворен. Глория се беше свила на кълбо и въпреки че очите й бяха сухи, знаех, че плаче. Накарах я да си сложи моя балтон и шала ми и това ми напомни една неделя, когато облече панталони и яке и се смяхме на изхвръкналия й задник, на твърде женствените й бедра.
         Но сега с дрехите ми тя беше само пародия на онзи следобед и трябваше да тръгнем веднага и да не мислим. Тъкмо като излизахме, пристигна майка й, каза "горкичката, загърни се, за бога". Тогава тя, изглежда, разбра, че трябва да е силна и се примири с тази сила. В таксито се пошегува как ще трябва да й дадат отпуск в магазина и че няма да имам чорапи за понеделник, и тъй като майка й лееше сълзи буквално като фонтан, тя я попита да не би да мисли, че това е епизод от радиотеатъра. Знаех, че я боли все повече, тя знаеше, че аз знам и се притискаше до мене.
         Когато я свалихме в санаториума, не можа да не изохка. Оставихме я в едно салонче и след малко дойде хирургът. Беше висок мъж, с разсеян добродушен поглед. Престилката му беше разкопчана и доста мръсна. Нареди да излезем и затвори вратата. Майката седна на едно ниско столче и продължи още повече да плаче. Аз се загледах към улицата - вече не валеше. Не можех да се утеша дори с пушене. Още в гимназията бях единственият от всички тридесет и осем души, който не беше опитал цигара. Още като гимназист се запознах с Глория, тя имаше черни плитки и не можеше да изкара по астрономия. Имаше два начина да се установи връзка с нея - да й покажа астрономията, или да я изучим заедно. Последното беше най-подходящо и естествено ни скъсаха и двамата.
         Тогава излезе лекарят и ме попита аз брат ли съм или съпруг. Казах, че съм съпругът и той се покашля като астматик. "Не е перитонит - каза той, - тая лекарка е глупачка." "А-а!" "Друго нещо е. Утре ще разберем." Утре. Значи… "Ще разберем, ако изкара тази нощ. Ако я оперираме, ще свърши. Доста е зле, но ако изкара днес, мисля, че ще живее." Поблагодарих му - не знам за какво - и той добави: "Правилникът не позволява, но тази нощ можете да останете при нея."
         Първо мина една сестра с палтото и шала ми. После мина тя в носилка, със затворени очи, в безсъзнание.
         В осем можах да вляза в индивидуалната стаичка, където бяха оставили Глория. Освен леглото, имаше маса и стол. Възседнах стола и се облакътих на облегалката. Изпитвах напрегната болка в клепачите, сякаш очите ми бяха прекалено широко отворени. Не можех да откъсна поглед от нея. Чаршафът се сливаше с бледостта на лицето й, а челото й беше лъскаво, восъчно. Беше цяло удоволствие да я усещам, че диша, дори така, със затворени очи. Въобразявах си, че не ми говори само защото харесвам Маргарет Съливан, а аз не й говоря, защото колегата й е симпатичен. Но дълбоко в себе си знаех истината и се чувствах като без опора, като че ли принудителното бодърстване беше някаква жалка недействителност, която ми налагаше това временно напрежение, напрежение, което щеше да свърши всеки момент.
         През цяла вечност в далечината прозвучаваше часовник, а бе изминал само половин час. По едно време станах, излязох в коридора и направих няколко крачки. Срещу мен се зададе мъж, захапал цигара, и ме запита с разкривено сияещо лице: "Значи и вие чакате?" Отвърнах му, че и аз чакам. "Първото е - добави той, - изглежда, че се опъва." Усетих, че се отпускам и влязох отново в стаичката, за да възседна стола. Започнах да броя плочите и да си играя на суеверие, като сам си поставях уловки. Изчислявах на око броя на плочите в един ред и после си казвах, че ако са тек, тя ще оживее. И бяха тек. Щеше да оживее също, ако прозвучеше звънът на часовника, преди да преброя до десет. И часовникът биеше, докато броях до пет или шест. Изведнъж си помислих: "Ако изкара днес…" и ме обзе паника. Трябваше да си осигуря бъдещето, да си го представя решително. Трябваше да си съчиня някакво бъдеще, за да я измъкна от тази надвиснала смърт. И започнах да си мисля как през годишната отпуска ще идем във Флореста, как идущата неделя - защото трябваше да си съчиня и съвсем близко бъдеще - ще излезем да вечеряме с брат ми и жена му и ще се посмеем заедно с тях на страха на тъща ми, как ще обявя публично скъсването си с Маргарет Съливан, как Глория и аз ще имаме едно дете, две деца, четири деца, и всеки път ще чакам нетърпеливо в коридора.
         Тогава влезе една сестра и ме накара да изляза, за да й постави инжекция. После се върнах и продължих да съчинявам това просто, прозрачно бъдеще. Но тя разтърси глава, прошепна нещо и толкоз. Тогава цялото настояще стана само тя, борбата й за живот, само тя и аз и заплахата на смъртта, само аз, зависещ от ноздрите й, които благословено се разширяваха и свиваха, само тази стаичка и биещият часовник.
         Тогава извадих бележника и започнах да пиша това, за да й го прочета, когато пак се приберем у дома, за да си го прочета, когато пак се приберем у дома. Колко добре звучеше. А изглеждаше далечно, така далечно, както първата жена, когато човек е на единайсет години, както ревматизмът, когато човек е на двайсет, както смъртта, когато беше още вчера. Изведнъж се разсеях и се замислих за днешните мачове, дали не са ги отложили заради дъжда, за английския съдия, който дебютира на стадиона, за осчетоводените преписки днес. Но когато тя отново проникна в очите ми, с лъскавото восъчно чело, със сухата уста, предъвкваща треската, аз се почувствах дълбоко чужд в тази събота, която би могла да бъде моята.
         Беше единадесет и половина и аз си спомних за Бога, за някогашната ми надежда, която може би съществуваше. Не исках да се помоля от строго чувство за почтеност. Човек се моли, когато истински вярва. Аз не вярвам истински в Него. Само се надявам, че съществува. После разбрах, че не се моля само за да видя дали почтеността ми няма да го трогне. И тогава започнах да се моля. Беше смазваща молитва, пълна със скрупули, груба молитва, която не оставя съмнение, че не искам и не мога да Го лаская, молитва с оръжие в ръка. Слушах собственото си мърморене на ум, но чувах само дишането на Глория - тежко, мъчително. Още една вечност и часовникът удари дванайсет. Ако изкара днес. Бе изкарала. Определено бе изкарала и продължаваше да диша. Продължавахме да дишаме и аз заспах. Не сънувах нищо.
         Някой ме разтърси за ръката - беше четири и десет. Нея я нямаше. Тогава влезе лекарят и попита сестрата дали ми е казала. Изкрещях, че да, че ми е казала - макар че не беше вярно - и че той е животно, че е по-тъп и от оная лекарка, защото беше казал, че ако изкара днес, а пък ето на. Крещях, дори мисля, че го заплюх, побеснял, а той ме гледаше добродушно, омразно разбиращо. И знаех, че нямам право, защото виновен бях аз, че бях заспал, че я бях оставил без моя единствен поглед, без бъдещето й, измислено от мен, без моята молитва - язвителна, наказана.
         И тогава попитах къде мога да я видя. Поддържаше ме блудкаво любопитство да я видя как изчезва, как отнася със себе си всичките ми деца, всичките ми почивни дни, цялата ми апатична обич към Бога.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 26. юли 2007 г.
Публикация в сб. „С носталгия и без носталгия“, Марио Бенедети, Изд. „Христо Г. Данов“, Пл., 1983 г.

©1998-2023 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]