Водопадите са твърде много тук; препълнените ручеи
препускат прекалено бързо към морето,
а надвисналите облаци около планинските била
се разливат плавно, бавно по склоновете
и образуват нови водопади направо пред очите ни.
- Ако тези вадички, тези километрични лъскави петна
                                                                                             от сълзи
все още не са водопади,
след кратък век и нещо, както времето тече тук,
не ще избегнат своята съдба.
Но ако ручеите и облаците продължат да пътуват,
                                                                                             пътуват
планините се превръщат в килове на преобърнати кораби,
слузести и облечени с морски жълъди.

Представи си дългото пътуване към дома.
Не трябваше ли да останем вкъщи и да мечтаем за тук?
Къде би трябвало да сме днес?
Прилично ли е да гледаме непознати в пиеса
в този напълно непознат театър?
Каква е тази детинщина, която ни кара трескаво
                                                                                             да бързаме,
докато има живинка в телата ни, за да видим
слънцето от другата страна?
Най-мъничкото зелено колибри на света?
Да се вгледаме в някаква напонятна древна скулптура,
непонятна и неразгадаема
от всеки един ъгъл,
зърната само за миг, но винаги, винаги очарователна?

О, редно ли е да сънуваме
сънищата си наяве?
И имаме ли място
за още един надиплен, топъл залез?

Но несъмнено щеше да е жалко
да не видим дърветата край пътя,
преувеличени в красотата си,
да не видим как жестикулират
като благородни мимове в розови роби.
- Да не спрем да заредим и да не дочуем
тъжната, двутонна, дървена мелодия
на несъразмерни дървени подметки,
тракащи небрежно
по накапаната с нафта настилка на бензиностанцията.
(В друга държава подметките щяха да са проверени,
всеки чифт би имал сходен тембър.)
- Щеше да е жалко да не чуем
по-примитивната мелодия на тлъстата кафява птица,
чуруликаща под счупена бензинколонка
до бамбукова църква с йезуитски барок:
три кули, пет сребърни кръста.
- Щеше да е жалко да не размишляваме,
хаотично и безрезултатно,
върху онова многовековно сродство
между грубите дървени обуща
и прилежните, изтънчени,
шлифовани фантазии на дървените клетки.
- Никога да не изучаваме история
по фината калиграфия на птичите кафези.
- И никога да не слушаме дъжда,
така наподобяващ политическа реч:
два часа неумолима реторика,
а после - внезапна златна тишина,
в която пътешественикът взема тетрадка, пише:

„Липсата на въображение ли ни кара да кръстостваме
въображаеми места, вместо да останем вкъщи?
Или Паскал не е бил съвсем прав
за тихото седене в собствената стая?

Континент, държава, град, общество:
изборът никога не е голям и никога свободен.
И тук или там... Не. Не трябваше ли да останем у дома,
където и да е това?“

върни се | съдържание | продължи