Улових огромна риба.
Изтеглих я до лодката
наполовина извън водата, куката
впита дълбоко в ъгъла на устата.
Не се дърпаше.
Не се беше дърпала изобщо.
Висеше, хрипаща тежест,
немощна и достолепна,
и грозновата. Тук-там
кафявата й кожа падаше на ленти
като овехтял тапет,
с тъмнокафяви шарки
като на тапет:
силуети на разцъфнали рози,
зацапани и избледнели от времето.
Беше изпъстрена с морски жълъди,
изящни варовикови розетки,
и пълна
с миниатюрни бели морски въшки,
а отдолу висяха няколко
парцаливи зелени водорасли.
Докато хрилете вдишваха
страшния кислород
- ужасяващите хриле,
свежи и хрупкави от кръвта,
които така болезнено порязват -
си представих суровата бяла плът,
натъпкана като пера,
големите кости и малките кости,
поразителното червено и черно
на лъскавите вътрешности,
и розовия плавателен мехур
като голям божур.
Вгледах се в очите й,
които бяха много по-големи от моите,
но по-плоски и пожълтели,
ирисите подплатени и опаковани
в изхабен станиол,
като видени през лещи
от стара издраскана слюда.
Мърдаха едва-едва, но не
отвърнаха на погледа ми.
- По-скоро следваха
посоката на светлината.
Любувах се на унилия й лик,
на механизма на челюстта,
и тогава забелязах,
че от долната устна
- ако може да се нарече устна -
грозни, мокри, подобно оръжия,
висяха пет стари влакна,
или четири и стоманен водач
с вирбела все още прикачен,
с петте големи куки,
враснали се в устата й.
Едно зелено влакно, разнищено
в скъсания край, две по-дебели влакна,
и фина черна корда,
все още накъдрена от внезапния напън,
преди да се е скъсала и уловът да е избягал.
Като ордени с ленти,
оръфани и развени -
брада на мъдростта от пет косъма,
разстлана под болната челюст.
Взирах се и се взирах,
и тържество изпълни
малката лодка, взета под наем,
от локвата вода на дъното й,
където маслото бе разсипало дъга
около ръждясалия мотор,
до оранжево-ръждивата водна помпа,
напуканите от слънцето скамейки,
въжените ключове за гребла,
планширите - докато всичко
се превърна в дъга, дъга, дъга!
И пуснах рибата на свобода.

върни се | съдържание | продължи