Пътешествията ни трябваше да са такива:
церемониални, достойни за гравюра.
Онези седем чудеса са отегчителни
и предвидими, но безчислените други гледки,
безмълвни в своята печал,
са непознати. Арабинът приклекнал
до няколко араби, които съзаклятничат навярно
срещу християнската ни Империя,
докато встрани един от тях с протегната ръка
сочи към изсечения в скалата Гроб.
Клоните на финиковите палми приличат на пили.
Калдъръменият двор с пресъхналия Кладенец
наподобява диаграма, тухлените вади
са широки и ясно очертани, образът човешки
отдавна е изгубен в историята или теологията
заедно с камилата или верния си кон.
Тишината, жестът, птиците на хоризонта
завинаги са окачени на невидими конци над Сцената,
конци тържествено придърпват пушека нагоре.
Илюстрацията понякога заема цяла страница
или на страница са сместени по няколко такива
в диагонално разположени квадрати,
или в окръжности на фон от сиви точици;
мрачни полумесеци са вплетени
в калиграфията на титулните букви;
но с повече внимание всичко се подрежда.
Окото изнурено следва щрихите
на гравьорския резец, щрихите, които
криволичат като пясъчни бразди
след пустинна буря, божии отпечатъци,
и накрая болезнено избухват
във воднисти, призматични бледосини пламъци.

На път през протока Св. Йоан
нежните триоли на козите достигнаха до кораба.
Зърнахме ги, с ръждивата им козина, върху канарите
между влажните бурени и жълтите лулички.
На Св. Петър вятърът ни брулеше и слънцето прежуряше.
Колежани в черни тоги като мравки целеустременo
маршируваха в редици по широкия площад.
В град Мексико един мъртвец лежеше
под синята аркада; застинали вулкани
блястяха като великденски кринове.
Джубоксът свиреше „Ай, Халиско!“.
Във Волубилис красиви макове
разпукваха мозайките; дебелият стар гид флиртуваше.
В залива на Дингъл зеленото злато на сумрака
полепваше по корабите като мокър плюш.
Заета да сервира чай, англичанката ни каза,
че херцогинята очаква бебе.
А в публичните домове на Маракеш
дребни сипаничави момичета
балансираха подноси с чай върху главите си
и кършеха снаги; после, голи и засмени,
падаха в краката ни и молеха
да им дадем цигари. Там някъде
видях това, от което най-много се страхувах:
свята гробница, наглед почти обикновена,
една от многото подобни под балдахин от камък
с арката във форма на ключалка,
отворена за ветровете на розовата пустош.
Открито, песъчливо, мраморно корито
с изсечени молитви, пожълтели
като разпилени зъби на добитък;
корито, пълно с прах, но едва ли тази прах
принадлежеше на бедния пророк мохамеданин,
който някога е бил положен да почива тук.
Наметнал фин бурнус, екскурзоводът ни Хадур
стоеше отстрани и ни се присмиваше.

Всичко в този свят нанизано е с „и“ и „и“.
Разтвори книгата. (Позлатата по ръбчетата
се оронва отстрани и и опрашва пръстите.)
Разтвори дебелата книга. Защо ли не успяхме
да видим истинското Рождество, докато бяхме там?
- открехнатия мрак, играещите сенки по стените,
спокойния и бездиханен пламък,
безцветен, тих, добре захранен със сено,
и спящото семейство с домашните любимци,
- а ние, младенците, гледахме ли, гледахме встрани.

върни се | съдържание | продължи