Оставям го на коня, в онзи час вечерен,
когато свойта смърт потърсил бе, нелека;
от всички часове на участта му нека
остане този, побеждаващ и горчиво верен.
Напредва през полето бойно белотата
на коня и на пончото. Невъзмутима
смъртта го дебне в цевите. Неутешимо
върви Франсиско Борхес в равнината.
Това, което го обгражда, град картечен,
това, което вижда – пампа необгледна,
е същото, което цял живот го следва.
Сред свойто ежедневие е, в битка вечна.
Възвишен го оставям сред епичната вселена
и сякаш недокоснат от стихотворението.

върни се | продължи