Емил Мишел Чоран

есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

 

ИЗ „СЪЛЗИ И СВЕТЦИ“

 

Емил Мишел Чоран

 

Подбор и превод: Огнян Стамболиев

 

 

         ЕМИЛ МИШЕЛ ЧОРАН (1911 - 1995) - един от блестящите представители на румънската диаспора в Париж (Йонеско, Бранкузи, Елиаде, Фондан, Виня, Анна дьо Ноай) беше и сред най-интересните мислители на ХХ век. Краят на нашето столетие бе и времето на Чоран и на неговата философия. Ние се нуждаем докато не е станало късно, да разберем парадоксите на неговата горчивина и ожесточеност спрямо света и особено към самия себе си.

(Огнян Стамболиев)

 

 

 

         КАКВО Е ТОВА МОРАЛИСТ?

 

 

         Моралистът е човек, който се занимава с морала. Той по-скоро размишлява върху съдбата и е обзет единствено от мисълта за нас, хората. Френските моралисти (Ларошфуко, Шамфор, Жубер) са се вълнували от проблема за „за спасението на пропадналите души“. На млади години и аз изучавах сериозно философията, за да не се разочаровам по-късно от нея. Никога не намерих отговорите, които търсех - дадоха ми го само моралистите. Те имаха огромното предимство, че пишеха стегнато и кратко. Нещо като математически формули. Всъщност онова, което остава от едно пространно размишление, са няколко кратки формули, заради които е написано. Винаги съм бил за лаконизма. Но на румънски не е възможно да се изразиш лаконично, защото този език е доста гъвкав, флексивен и е напълно лишен от строгост. В този смисъл френският е напълно противоположен - това е като рицарска ризница, която те стяга, тъй като си длъжен да спазваш определени правила, докато на румънски можеш да пишеш както си искаш, разполагаш с пълна свобода. Ще призная, че френският беше за мен едно от най-големите изпитания в живота ми.

 

 

 

         НА ВЪРХА НА ОТЧАЯНИЕТО

 

         Първата книга, която написах - бях на двадесет и две години - носеше глупавото заглавие „На върха на отчаянието“. Да, доста неприятно заглавие. Не го избрах аз, защото когато в Румъния станеше някакво самоубийство, вестниците пишеха: „Еди кой си стигна върха на отчаянието и се самоуби...“ (!). Просто взех този тъп и банален израз, без много да се замислям, защото кореспондираше напълно със състоянието, в което се намирах. Когато се появи книгата, всички помислиха, че скоро ще се самоубия! А за мен тя бе нещо като терапия, отреагиране. Мисля, че всеки млад човек трябва да мине през подобна екзистенциална криза. И сега, след толкова години, тази книга ме притеснява, но все пак не съжалявам, че я написах, защото всичко, което трябваше да кажа тогава, е събрано в нея. Да, можех да спра до тази книга. Всичко, което направих след това, беше да дам друг изказ на същото отношение към живота, на същото отчаяние от ужаса на битието. Не, не постигнах никакъв прогрес, нито в мисленето си, още по-малко в действието. Само следвах интуицията, с която бях надарен от Бога. Не направих нищо друго, освен да усъвършенствам доколкото можех собствената си персона. Като преминах към френския, промених своя изказ - стана по-изискан, по-горделив. Не бих казал, че напреднах особено като мислител - просто станах по-добър стилист.

 

 

 

         ДА СЕ СМЕЕШ, КОГАТО ТИ Е ТЪЖНО

 

 

         Един от моите най-скъпи приятели - вече наближава осемдесетте - ми писа тези дни: скоро щял да си отиде от света и трябвало да ми поиска нещо като съгласие. „Без съмнение, ще ти го дам, отговорих му аз, но ти препоръчвам: доколкото имам време - смей се! Смехът спасява живота и го прави поносим. А ако не можеш да се смееш, лесно можеш да умреш.“ Трябва да призная, че и аз притежавам този дар - да се смея - ползвах се от него всеки божи ден дори когато преживявах трудни моменти. Няма да забравя, но когато бях дете, баща ми ми разказа доста странна история. Бил на погребението на дъщерята на негова позната - пет-шестгодишно дете. Когато спуснали ковчега в гроба, майката избухнала в смях, който я държал доста дълго. Явно е било нервна криза, момент на безумие. И все пак аз не съм напълно сигурен. Всяко погребение е нещо тъй странно! Присъствах на изпращането на мой приятел и се насилих да не се засмея, не да заплача, въпреки че го обичах - поради абсурдността на ситуацията. Само преди двадесет и четири часа разговарях с него смяхме се дори, а сега го спускаха в ямата, като нещо ненужно...

 

 

 

         ФИЛОСОФИЯТА Е НЕПОНОСИМА

 

 

         Най-истинските хора на този свят са поетите и писателите. Достоевски е над всеки философ. Ще ви призная, че аз отдавна се разведох с философията. Тя е непоносима, скучна, направо досадна! Освен това е и твърде плитка, при все че непрекъснато претендира за дълбочина. Не, не ми е приятно да мисля под влияние на която и да е философия без да следвам своите мисли и акценти. Понякога предпочитам глупавото дърдорене пред дълбокомислените и изискани съждения.

 

 

 

         НЕПРЕДВИДИМАТА СЪДБА НА КНИГИТЕ

 

 

         Моята втора книга,написана на френски, „Силогизмите на горчивината“ (1952), беше истински провал. За двадесет години - до 1972 - мисля, че се продадоха няколкостотин екземпляра. Много хора ми казваха, че е „доста слаба книга, докато аз се гордеех с нея. Често ме питаха как съм могъл да напиша подобно изкуствено съчинение“ и дори твърдяха, че съм бил свършил като писател. Моят немски издател заяви, че повече няма да ме публикува. Подобна беше и реакцията във Франция. Наистина голям провал! И ето: след двадесет и пет години „Силогизмите“ бяха преиздадени в голям тираж от „Пош“ в Париж и станаха книга на младите. Студентите и сега я четат. Тази книга, написана в момент на крайно отчаяние, според мен звучи доста цинично. Да, младите са по-сериозни от нас. Те я разбилат по-добре от възрастните. В Германия, в Берлин, младежта се кълнеше пред тази книга. Но в един вестник ме представиха чрез интересна рисунка - защо да не кажа сега нещета, каквито са? - изобразявайки море от ...локум, в центъра на което, моля ви се, аз потъвам! Не, това не беше някаква глупава шега или подигравка. Тук се говореше за едно философско потъване...
         Накратко казано: човек не бива да се отчайва, когато публикува подобна книга. Според мен е твърде трудно да се предвиди съдбата на книгите - това е много по-трудно за предвиждане от съдбата на хората. И може би това е единствената причина, която може да ни накара да пишем.

 

 

 

         ПОЧТЕНИЯТ ФРЕНСКИ ЕЗИК

 

 

         Към края на XVIII век Берлинската академия поставила интересен въпрос: „Защо френският език е универсален?" Отговорът на Риварол бил доста оригинален. Той употребил една дума, която намирам за дълбока: почтен. Тя е свързана с гения на френския език. Може да се лъже на вички езици, в т. ч. и на френски. Но мисля, че този език притежава особена строгост. На румънски би могло да се каже всичко и това няма да има особени последици. Но на френски съвсем не е така. Най-напред, защото един текст трябва да е разбираем, приятен. За френския език неясността е признак на... дебилност или поне на крайна, неприятна дълбочина (терминът „почтеност“, според Риварол, не определя никакво морално качество, а тъкмо разбираемостта, която е нещо много важно. Да, на френски можеш да си играеш с думите, докато на немски, а също и на английски, имаш усещането за произвол, особено в прозата. Да, за белетриста френският език е превъзходен инструмент.

 

 

 

         ЛЕНОСТТА НА АФОРИЗМА

 

 

         Писах афоризми от леност и защото си мислех, че като пиша кратко, непременно казвам нещо дълбоко... Не можех да си позволя да озаглавя книгите си с афоризми „Максими“, защото максимимите имат толкова стара и богата традиция, че би било доста претенциозно от моя страна. Щяха да кажат: „Виж го този метек - натиска се да пише максими, като че ли е Ларошфуко...?“
         „Силогизмите на горчивината“ - това не звучи чак толкова лошо, нали? Ако кажех „Максими“, бих се вмъкнал без разрешение във великата френска традиция. Не, трябва да бъда по-скромен! Повярвах, че „Силогизмите на горчивината“ е най-подходящото заглавие и освен това - звучи малко крайно, за разлика от повечето френски заглавия.
         Французите по принцип са по-фини, притежават чувство за такт, за мярка. Само когато идваш от Балканите или от Южна Европа, липсата на чувство за такт може да се извини...

 

 

 

         КАК ДА ПОЛУЧИШ ОТ ФИЛОСОФ?

 

 

         Пристигнах в Париж през 1937 година със стипендия, за да напиша дисертация, която така й не написах. Директорът на Френския институт в Букурещ ме упрекна: „Платихме целия Ви престой, а Вие не направихте нищо!" Отговорих му: „Много съжалявам, но не успях да намеря подходяща тема, затова пък обиколих Франция, като никой друг!“ Наистина обиколих тази прекрасна страна с велосипед. Тогава директорът, който беше много сърдечен човек, се засмя и каза: „Да, по-добре е да опознаеш страна като Франция, отколкото да се заробиш с дисертация“. И ми прости затова, че го измамих със стипендията. В края на годината ми поискаха две препоръки от директори във Факултета по философия. Но аз не познавах нито един. В Париж водех доста безреден живот и общувах с долните слоеве на обществото. И ето, че се наложи да изпратя в Букурещ препоръки от двама професори от Сорбоната или от Колеж дьо Франс... Беше спешно, исках да продължат стипендията ми. Какво да направя? Телефонирах на един румънски студент дали познава някого. „Познаваш ли Луи Лавел...“, ми каза той. Беше един много честен философ, бях чел съвсем малко от него. И все пак аз се срещнах с моя сънародник и отидохме при Лавел. Беше единадесет и тридесет сутринта. Започнахме да разговаряме и аз се държах доста нахално. Предварително бях информиран, че той не познава достатъчно добре немската философия. Заговорих за нея и забелязах, че започна да си води бележки. Към обяд съпругата му ни покани на масата. Той ме попита: „Всъщност Вие какво искате от мен?"; „Изпратиха ме със стипендия от Букурещ тук в Париж и имам нужда да остана още една година.“; „Добре, но аз не Ви познавам.“; „Но нали сега се запознахме?“. Луи Лавел беше много добър и достоен мъж, който водеше философската рубрика на „Льо Тан“, но като писател беше малко скучен писател. Направих отчаяна физиономия. „Как се казвате?“ Написах името си на едно листче и отидох в съседната стая. След това намерих още една препоръка от друг професор. Вече не беше толкова трудно. Казвам това, за да подчертая колко далече съм бил тогава от официалните културни среди...

 

 

 

         ОМРАЗА КЪМ САМИЯ СЕБЕ СИ

 

 

         Омразата към самия себе си е доста разпространено чувство, тя може да те нападне най-неочаквано и за кратко време да те обземе постепенно и за дълго. Написах за това две страници текст, който предизвика истински скандал в Румъния - беше цяла трагедия! През 1956 г. в „Изпитанието да съществуваш" включих глава под надслов „Малка теория за съдбата“, където в момент на лудост! - говорих с омраза за своя собствен произход, а също така и за румънския народ, поробен от руския комунизъм. Това беше доста сериозна работа. Целият официален печат в Букурещ скочи срещу мен. Всички ме атакуваха, а баща ми изпрати писмо: „На крачка съм от смъртта и те заклевам сега да се откажеш от този текст!“. Да, мисля, че този случай - струвал ми толкова много - може да бъде пример за крайностите, до които може да стигне човек, ако се поддаде на чувството на омраза към себе си...

 

 

 

         ЗА НЕУДОБСТВОТО ДА БЪДЕШ СИН НА ПОП

 

 

         Като син на свещеник трябваше да стана авантюрист. Баща ми беше много хуманен човек и си гледаше много съвестно работата, но за мен неговото положение беше някак унизително. Всеки път, когато започваше молитвата, преди да седнем на масата, аз избягвах в кухнята и изчаквах там, докато свърши. Обиждаше ме фактът, че е поп - на Балканите. Това наистина може да се приеме като нещо обидно. Колкото до майка ми - тя макар да беше щастлива в брака си, все пак и за нея това бе до известна степен унизително, защото произхождаше от аристократично семейство. Баща й беше барон. Дъщаря на барон, омъжена за поп - какво падение! Но имаше обяснение: този барон беше баща на седем дъщери. И макар да беше богат, реши да остави всичко на единствения си син, на осмото дете. И така, без да се церемони, лиши всички момичета от наследството, като ги омъжи за случайни кандидати. Да се освободи от товара! Накрая всичко остана у сина му...

 

 

 

         РУИНИТЕ НА ЗАПАДА

 

 

         Дълбоко съм убеден, че Западът е осъден и че няма да загине вследствие на някакъв политически конфликт - война или нещо подобно, а ще си отиде постепенно, защото е исторически осъден. Няма цивилизация, която да трае вечно. Помислете си: Франция е толкова развита първостепенна цивилизация, която съществува цели хиляда години! Представете си какво означава това. Да, тази страна е може би най-цивилизованата в Европа. Ако се обърнем към историята, ще видим, че тя е най-заплашваната отвън. Тази стара цивилизация е преживяла и дълги периоди на упадък. Подобна е и съдбата на Германия и Англия - това са страни, чиито народи са се хабили доста. Убеден съм, че един народ не може да се съхрани, ако не се изразходва. История можеш да правиш, само ако си убеден, че можеш да плащаш затова. Мисля, че в този аспект Западът е уязвим и обречен. Трябва да бъдем обективни и да гледаме на нещата направо - руснаците са се изразходвали също много, но все пак по-малко от французите. Като се замислим за революциите, които направи досега Франция, ще видм, че се повече от революциите на всеки друг народ, включително и от тези на руснаците. Но това се плаща скъпо: отразява се зле върху гена на нацията. За да разбереш историята, трябва да притежаваш способността за „трагичен поглед" отстрани. В противен случай няма да разберем нищо! Не би трябвало да си правим илюзии. Историята е безпощадна и един историк без „трагичен поглед" не би могъл да я обозре.

 

 

 

         ЧОВЕК ВИНАГИ СВЪРШВА ЗЛЕ

 

 

         Човекът е създание, обречено на провал, което заплаща прескъпо всяка своя авантюра. Достатъчно е да се обърнем към историята: цивилизациите изчезват една след друга, а човекът постепенно запада. Да не споменавам за неговата идиотска идея за атомната бомба... Да, повече от ясно е, че при този бърз ритъм напоследък, човек ще свърши зле. Единственият въпрос, който може да се зададе сега, е: колко време ще продължи всичко това? Аз съм напълно убеден в неизбежността на този упадък. Човек е обречено животно и вече нищо не може да се направи за него. Лично аз не съм вярващ, но съм дълбоко белязан от идеята за първородния грях от Сътворението. Това е изключително виждане за нещата и в същото време философия на Историята, в която е казано всичко за човека. Наистина е изключително да узнаеш, че хилядолетия преди Христа, в една пустиня се е родило онова велико пророчество за края на човека. Всъщност с появата му е бил предречен и неговият край. НЕИЗБЕЖНОСТТА НА ЗЛОТО.

 

 

 

 

 

 

 

 

1985
Атина - Букурещ,
В. „Романиа Литерара“,
Букурещ
Из книгата „СЪЛЗИ И СВЕТЦИ“, подбор и превод Огнян Стамболиев,
Изд. „Захарий Стоянов“, София и „Авангард Принт“, Русе, 2006

 

 

Електронна публикация на 31. март 2006 г.
Публикация в сб. „Сълзи и светци“, Изд. „Захарий Стоянов“, София, „Авангард Принт“, Русе, 2006 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]