Къщата ни харесваше, защото, освен че беше просторна и стара (днес старите къщи не устояват пред изгодната разпродажба на материалите им), пазеше спомена за нашите прадеди, за дядо ни по бащина линия, за родителите ни и за цялото ни детство.

         Ние с Ирене държахме да живеем сами в нея, макар да се беше чиста лудост, защото в тази къща имаше място за осем души, които да не се пречкат един на друг. Сутрин ставахме в седем, за да я почистим, и към единайсет оставях Ирене да мине последните стаи, а аз отивах в кухнята. Обядвахме винаги точно в дванайсет и после оставаше само да измием няколкото чинии. Докато обядваме, ни беше приятно да си мислим за обширната и тиха къща и колко добре се справяхме сами с поддържането на чистотата й. Дори понякога ни минаваше през ум, че самата къща не допусна да се задомим. Без особена причина Ирене отхвърли двама кандидати, а моята Мария Естер почина още преди да се сгодим. Ударихме четиридесетака с неизреченото убеждение, че нашето тихо и простичко семейство на брат и сестра е неизбежният завършек на генеалогията, чието начало дедите ни бяха поставили в нашата къща. В нея щяхме да умрем някой ден; смътни, далечни роднини щяха да я наследят и разрушат, за да се обогатят от терена и тухлите, или пък щеше да е по-редно самите ние да я съборим, преди да е станало прекалено късно.
         Ирене се беше родила с призванието никому да не пречи. След сутрешното шетане прекарваше остатъка от деня на дивана в спалнята си, с плетка в ръка. Не знам защо плетеше толкова, мисля, че жените плетат, защото са открили в това занимание претекст да на вършат нищо друго. Ирене не беше такава, плетеше все полезни неща - пуловери за зимата, чорапи за мен, елеци и жилетки за себе си. Понякога изплиташе някоя жилетка и я разплиташе на мига, защото нещо не й допадаше. Беше забавно да гледам как купчината накъдрена прежда в панера не иска да се откаже от формата, в която бе престояла няколко часа. Всяка събота ходех до центъра, за да й купувам прежда; Ирене се доверяваше на вкуса ми, цветовете я задоволяваха и никога не се наложи да връщам чилетата. Използвах тези излизания, за да наобиколя книжарниците и напразно да питам дали са получили нещо ново от френски автори. От 1939 г. нищо стойностно не пристигаше в Аржентина.
         Но искам да говоря за къщата и за Ирене, защото аз не съм от значение. Чудя се какво ли би правила Ирене без плетенето. Човек може да препрочете някоя книга, но когато пуловерът е завършен, не може да бъде повторен току-така. Веднъж открих, че долното чекмедже на скрина е пълно с триъгълни кърпи за глава - бели, зелени, лилави. Бяха в нафталин, подредени една върху друга като в кинкалерия. Не събрах кураж да попитам Ирене какво се кани да прави с тях. Не се налагаше да си изкарваме прехраната, всеки месец от село пристигаха рентите и парите се трупаха. Но Ирене се развличаше единствено с плетенето, показваше завидна сръчност и аз с часове я гледах как движи ръцете си като сребърни таралежи - куките насам-натам и един или два панера на земята, в които непрекъснато шаваха кълбенцата. Беше красиво.
         Как да не помня разпределението на къщата. Столовата, всекидневната с гоблените, библиотеката и три големи спални се намираха в най-отдалеченото крило, откъм ул. „Родригес Пеня“. Само един коридор с масивна дъбова врата делеше тази част от предната, където имаше баня, кухня, нашите спални и преходен вестибюл към коридора и спалните. В къщата се влизаше през преддверие, декорирано с майолика; решетъчната врата се отваряше направо към вестибюла. Така че човек минаваше през преддверието и решетъчната врата и попадаше във вестибюла, от двете страни бяха вратите на нашите спални, а отпред - коридорът. Ако се продължеше по него, през дъбовата врата се стигаше до най-отдалечената част на къщата, но можеше и да се завие наляво, точно преди вратата, и по един по-тесен коридор да се отиде в банята и кухнята. Когато вратата беше отворена, човек забелязваше колко голяма е къщата, иначе оставяше впечатление за апартаментче, от тези, дето ги строят сега - едвам можеш да се завъртиш. С Ирене живеехме от тази страна, почти не ходехме отвъд дъбовата врата, освен за да почистим. Невероятно е колко прахоляк се събира по мебелите. Може Буенос Айрес и да е чист град, но го дължи единствено на обитателите си и на нищо друго. Много прах има във въздуха, само да духне вятър и може да се пипне прахът по мраморните парапети, по ромбовете на плетените покривки, трудно е да се почисти с метличката от пера, разлетява се във въздуха и миг след това се наслоява отново върху мебелите и пианата.
         Винаги ще си го спомням ясно, защото беше простичко и без излишна обстоятелственост. Ирене плетеше в спалнята си, беше осем часът и изведнъж ми хрумна да си сваря мате. Тръгнах по коридора към открехнатата дъбова врата и тъкмо щях да завия към кухнята, когато чух нещо в столовата или в библиотеката. Беше неясен и глух звук, като съборен на килима стол или приглушен шепот. Едновременно с това или секунда по-късно го чух и в дъното на коридора, зад дъбовата врата. Спуснах се към нея, преди да е станало прекалено късно, блъснах я рязко, като я подпрях с цялото си тяло. За щастие ключът беше откъм нашата страна, а спуснах и резето, за по-голяма сигурност.
         Отидох в кухнята, загрях чайника и на връщане, с таблата в ръка, казах на Ирене:
         - Наложи се да залостя вратата на коридора. Завзели са част от стаите там.
         Тя пусна плетката и ме изгледа със сериозните си уморени очи:
         - Сигурен ли си?
         В отговор кимнах мълчаливо.
         - Тогава - каза тя, докато запарвах матето, но на нея й трябваше известно време, за да се върне към заниманието си. Спомням си, че ми плетеше сива жилетка; на мен тази жилетка ми харесваше. Първите дни ни се стори тежко, защото бяхме оставили в завзетата част много неща, които обичахме. Например всичките ми книги с френска литература бяха в библиотеката. Ирене си спомни за една отлежала бутилка „Хесперидина“¹. Често (но само през първите дни) затваряхме някое чекмедже на шкаф и се споглеждахме с тъга:
         - Тук го няма.
         Поредното нещо, което бяхме изгубили в другата част на къщата.
         Но пък си имаше и предимства. Чистенето така се облекчи, че дори да станехме много късно, например в девет и половина, още преди единайсет стояхме със скръстени ръце. Ирене свикна да идва с мен в кухнята да ми помага. Обмислихме го добре и бе решено следното: докато аз готвя обяда, Ирене ще приготвя студени блюда за вечеря. Зарадвахме се, защото винаги беше неприятно да напускаме привечер спалните си и тепърва да се захващаме да готвим. Сега масата в спалнята на Ирене и студените блюда ни бяха достатъчни.
         Ирене беше доволна, защото й оставаше повече време за плетене. Аз бях малко разстроен заради книгите, но за да не натъжавам сестра си, се захванах да разглеждам колекцията от марки на баща ни и така си убивах времето. Много се забавлявахме, всеки със своето занимание, като почти винаги се събирахме в спалнята на Ирене, защото беше по-удобната. Понякога Ирене ми казваше:
         - Виж каква плетка ми хрумна! Не прилича ли на детелина?
         Миг след това аз завирах в очите й хартиено квадратче, за да оцени достойнствата на някоя марка от Ойпен и Малмеди. Бяхме си добре и малко по малко престанахме да мислим. Може да се живее, без да се мисли.
         (Когато Ирене говореше насън, аз се събуждах на мига. Така и не свикнах с този глас на статуя или папагал, извиращ от съня, а не от гърлото. Ирене казваше, че моите сънища се състояли от силни втрисания, от които понякога се смъквала завивката. Вестибюлът делеше спалните ни, но нощем в къщата се чуваше всичко. Чувахме се как дишахме, кашляхме, предугаждахме посягането към ключа на нощната лампа, честото споделено безсъние.
         Като изключим това, в къщата всичко беше тихо. През деня се чуваха домашните шумове. Металното почукване на куките, шумоленето от прелистената страница на филателния албум. Дъбовата врата - мисля, че вече го казах - беше масивна. В кухнята и банята, които граничеха със завзетата част, говорехме по-високо или Ирене пееше приспивни песни. Във всяка кухня има предостатъчно дрънчене на фаянс и стъкло, за да могат да проникнат и други звуци. Много рядко допускахме там да е тихо, но когато се връщахме в спалните и вестибюла, тогава къщата потъваше в тишина и полумрак, дори пристъпвахме внимателно, за да не си пречим. Мисля, че затова нощем, когато Ирене бълнуваше, аз веднага се разбуждах.)
         Всичко стана почти по същия начин освен последствията. През нощта ожаднявам и преди да си легнем, казах на Ирене, че отивам в кухнята да си сипя чаша вода. Още от вратата на спалнята (тя си плетеше) чух шум в кухнята или може би в банята, защото завоят на коридора го приглушаваше. Ирене забеляза, че спрях рязко, и се доближи до мен, без да отрони дума. Заслушахме се в шумовете и ясно осъзнахме, че са от тази страна на дъбовата врата, в кухнята или в банята, или при завоя на коридора, съвсем до нас.
         Дори не се спогледахме. Стиснах ръката на Ирене и без да поглеждаме назад, я повлякох тичешком към решетъчната врата. Затръшнах я и останахме в преддверието. Сега не се чуваше нищо.
         - Завзеха и тази част - каза Ирене. Плетивото висеше от ръката й, а преждата се губеше навътре под решетъчата врата. Щом видя, че кълбетата са останали от другата страна, хвърли плетката, без да я поглежда.
         - Успя ли да вземеш нещо със себе си?
         - Не, нищо.
         Носехме само дрехите на гърба си. Сетих се за петнайсетте хиляди песо, които държах в шкафа в спалнята си. Но сега вече беше късно.
         Понеже носех ръчния си часовник, видях, че е единайсет вечерта. Прегърнах Ирене през кръста (стори ми се, че плаче) и така излязохме на улицата. Преди да се отдалечим, ми домъчня, затворих добре външната врата и хвърлих ключовете в канализацията. Да не би на някоя нещастник да му хрумне да краде и да се вмъкне точно сега в завзетата къща.

---

¹ Аржентинска напитка, направена от портокалови кори и сладка от зелени плодове, която съдържа голямо количество биофлавоноиди. Вкусът й е нежен и сладък, обикновено се резрежда с тоник или газирана вода. - Бел. прев. [горе]

^* Разказът е от сборника „Бестиарий“, който издаден на български език с марката на Издателство „АГАТА-А“!