Каквото и да погледнех, мислех за теб
лампата, дъждът без вятър, лъскавото синьо,
което писалката ми изпуска, матово на страницата.
Можех да си избера герой, кауза, епоха
и ето, като стрела, насочена в сърцето,
яхнал пъстра кобила, краката разкрачени
колкото сребърните шпори позволяват -
ето те там, бърчиш вежди
ризницата бляска, дошъл да ме освободиш:
Едното око се усмихва, другото не изпуска врага.

Ерата след постмодернизма е цялата бизнес: CDs,
факсове, бързо-и-без-риск
събитие. Днес ураган ръчка брега,
странно мъжествен. Големият Зъл Флойд, повлякъл
ято блянове: объркани спомени
за младежки влюбвания в недостойни момчетии
с единствен талант да те целуват до припадък.
Всичките с лигави имена - Марсел, Пърси, Дюи;
кльощави като тръстики и толкова жилави,
милички, с тъмна и празна сърцевина. Флойд

донася буря. Ти си се барикадирал в твоето
орлово гнездо, аз съм кацнала в моето.
(еднакви бюра, компютри, дъбов паркет):
задоволени, но далеч от Божественото.
И все пак, това щастие смущава -
кой се примирява със задоволителното,
кога обикновеното е било новина?
Но тъй като нищо друго няма
да ме държи далеч от меланхолията (наречи я тъга)
запълвам това открадното време с теб.

върни се | съдържание | продължи