Някъде в началото на новото хилядолетие, един ден чистачката ни издебнала баща ми през дупката на ключалката, как танцува гол в кабинета си. Той беше на четиридесет и две години, следователно беше минал възрастта, в която такива неща са все още простими. За чистачката най-странно не била нито голотата, нито танца. Не звучала никаква музика. След това баща ми излизаше и влизаше в лудницата, както кукувичката на часовника. Понякога го пускаха, куку, след това го затваряха отново. Имаше добри и лоши дни. Всички имат добри и лоши дни.
         След като окончателно го изписаха, взе участие в една рехабилитационна програма, в която помагат на хора с ментални заболявания и ги пускат обратно в обществото, досущ, както пускат ранените и излекувани зверове в гората. След това баща ми цели десет години управляваше една от жълтите колички за сладолед на предприятието Сладоледено вълшебство. Имаше един обичай, който спазваше десет години, правеше го преди всяко тръгване за работа, но никога не обясни причината. Мажеше филия с масло и я изяждаше под душа.
         Срещу редакцията на вестник Всекидневник работеше малък ресторант, в който по онова време майка ми била главен готвач. Между другото Всекидневник е един от онези вестници, които чрез AESDORC по-късно стана моя собственост.
         Именно защото беше посещаван от толкова много журналисти, ресторантът носеше името на откривателя на печатарството, Йохан Гутенберг. Думата Гутенберг беше изписана над входа с репродукция на традиционните печатни оловни букви, уголемени до метър, от дърво. Цялата идея и изработката бяха на майка ми. Така тя се насочи към изкуството.
         Винаги съм си мислил, че полудата на баща ми е била нужна, за да стане от майка ми художник. Така опитваше да изглежда в очите на обществото независима, с пълноценен живот и здрав вид.
         Отряза си косата, ходеше да танцува по супер скъпи клубове, където непознати чужденци й плащаха питиетата и започна да рисува. Беше прочела един средношколски учебник по история на изкуството и тръгна напред-назад по музеите, все едно целият художествен свят трепереше в очакване на нейните изявления. Прекъсна връзка с връстниците си, със старите си приятелки с отчайващо скучен живот, и заяви, че засега няма намерение да остарява.
         Понастоящем, живее в симбиоза с не много по-възрастен от мен гръцки мултимилиардер. Името на мъжа е Аргос Ксиотис, дошъл на света като четвърти син на бакалин от Атина, сега произвежда петнадесет процента от стъргалките за лед с гумена дръжка в света. Голяма работа е!
         В природата симбиозата е съжителство на два или повече организма, от което те имат взаимна полза, защото получават от другия, това което сами не биха могли да си набавят. За майка ми това са парите и признанието за изкуството й, за Ксиотис пък, навлизането в изглеждащия недостижим свят на интелектуалците. Макар че може и наистина да се обичат? Кой знае?
         Ако бях завършил университетa, може би щях да мога да кажа дали майка ми е добър художник или не, но нямам идея дали изобщо картините й струват нещо. Не виждам нищо друго освен размазано по платното, пъстро губене на време. В един миналогодишен изложбен проспект обаче бяха написали за тях: „Картините сякаш напомнят извънземни или дълбоководни форми на битие: пипала и очни ябълки, вплетени гъсто едни в други, амебоподобни същества, мекотели. В крещящите цветове можем да съзрем влиянието на Миро и Хундертвасер.“
         Не станах по-умен.
         Голото подскачане на баща ми, тъй да се каже, е било само заключителен акорд на драмата, цветята на злото са били на лице и по-рано. Само че никой не е знаел какво означават. За тези случаи майка ми казваше, че „в главата на баща ми спира токът“.
         Един такъв случай беше, когато баща ми написа писмо до президента на републиката, след като гледа по телевизията предаване от парламента. Поради някаква причина се беше разстроил, че депутатите продължават да говорят, след като председателят удари звънеца. А, звънецът значи, че времето им е изтекло!
         В писмото си баща ми препоръчваше, политиците да носят на носа си щипка за дрехи. Така всеки ще говори толкова, за колкото му стига за едно вдишване.
         На осемнадесетия ми рожден ден, през 2009-та, майка ми се премести в Крит с гръцката торба с пари, тази година тя ме направи пълнолетен не само символично. Мисля си, че майка ми трудно изчака този момент. Освободи се от всичките си родителски задължения, като от някаква черна магия. Предпоследният майчински жест, упражнен по отношение на мен, беше един ръчен часовник, който ми подари. Все още го нося.
         Какъв беше най-последният жест на майка ми, ще издам по-късно.
         Що се отнася до баща ми, не го разтърси особено заминаването на майка ми, понеже вече от години беше загубил интерес към брака си. Почина преди две години, след като поради неизяснени причини се блъсна с количката за сладолед в дърво.
         Зън-зън! – времето му е изтекло.
         След като родителите ми се разделиха, доколкото знам, разговаряха само един път по телефона по мое настояване, на Коледата на 2012-та година. Баща ми тогава каза на майка ми:
         – Не ти се сърдя, заради новия ти живот. Да можех и аз така да изживея моя. – Нямаше тъга в гласа му, по-скоро бленуваше.
         Последния път, в който говорих с баща ми, беше в болницата, след катастрофата. Беше вързан с всякакви тръбички, като страшилището Франкенщайн.
         В старите суеверни времена са смятали, че умиращите разполагат с информация от първа ръка за отвъдния живот, тъй като са вече там с единия крак. Затова придавали на последните им думи голямо значение. Последният път баща ми ме помоли да бъде погребан с жълтата си униформата от Сладоледено вълшебство, включително с фуражката. Кой да знае, може би вече си е говорил с ангелите. Във всеки случай това бяха последните му думи:
         – Моля те, не забравяй за фуражката!
         Разбира се, все още живеем в суеверни времена.

         ...

         – Молим за внимание! – каза Фриценванкер. – Добър ден! Извиняваме се, че прекъсваме обяда ви.
         – Аз съм доктор Рудолф Хюрлиман, а това е доктор Ханс Фриценванкер. – Разбира се, представянето беше чиста формалност, тъй като всички знаеха кои са.
         Максим, портиерът, надникна в стаята.
         – Нека влязат, Максим – махна му Фриценванкер. – Влизайте навътре, моля! – Максим влезе в компанията на три камериерки и застана до вратата. От кухнята дойдоха готвачката, двама кухненски помощници и сервитьорът. – Чудесно, всички са тук – отбеляза Фриценванкер и си намести очилата.
         Хюрлиман беше нисък, пълничък кабинетен учен със строг поглед, мустаците му – гъста телена четка. Фриценванкер пък бе висок, костелив чичко, веждите му, засукани нагоре, сякаш имаше дяволски рога върху челото си, при това беше и плешив като диня. Един до друг бяха като Крачун и Малчо или като Лаурел и Харди.
         Зачакахме да видим какво следва.
         – Бихме искали да ви съобщим, че през следващите дни на територията на хотел „La Regence“ ще се проведе научен експеримент. Вие ще бъдете участници в него независимо от вашето желание – каза Фриценванкер. – Експериментът ще започне непосредствено след обяда и, за съжаление, не можем да споделим нищо повече за него с вас.
         Хората безпомощно се оглeждаха.
         – Някой има ли въпроси? – попита Хюрлиман.
         Дали въобще имаше някой, който да няма въпроси?
         – Така или иначе няма да можем да ви отговорим – каза Фриценванкер.
         Мъжът, който допреди малко пушеше вън, вдигна ръка. Казваше се Бъкминстър Ходжинс, oфталмолог от Чикаго, който беше дошъл в Париж със съпругата си и дъщеря си за някаква медицинска конференция.
         – Може ли все пак да научим нещо повече за експеримента? – Попита.
         – За съжаление, не – отвърна Фриценванкер.
         Съпругата на Ходжинс, окуражена от въпроса на мъжа си, също вдигна ръка. Казваше се Лидия Ходжинс. Приличаше на учудено мишле.
         – Ами ако не искаме да участваме? – попита.
         – Няма как – отговори Хюрлиман. – Не можете да не участвате.
         – Дори и ако не участвате, пак участвате – добави Фриценванкер.
         – И какво се очаква от нас, какво трябва да правим?
         – Сами ще разберете. Или няма. Може и да не разберете.
         – Това е напълно безсмислено! – извика някой зад мен.
         – Законно ли е? – попита един друг мъж, който беше дошъл сам и както разбрах по-късно, беше швейцарският заместник-посланик във Франция. Името му беше Албер Вескови и временно го бяха настинили в хотела, докато довършат ремонта на посланическата резиденция.
         – Разбира се, всичко е напълно легално – увери го Фриценванкер. – Не трябва да правите нищо, което е против волята ви.
         След Вескови от ъгъла се обади един доста оплешивял, прошарен мъж, моментално го познах. Беше световноизвестеният диригент и пианист от израело-аржентински произход, Даниел Баренбойм. Предишната вечер беше напълнил залата на Парижката филхармония.
         – Аз утре си заминавам – вметна. – Да ви кажа.
         – Няма проблем – отвърна Фриценванкер – наясно сме.
         – Въпреки че се надявахме, да ни посвирите преди да си тръгнете.
         Баренбойм не отговори, само вежливо се усмихна.
         – Да речем днес след обяд? Възможно ли е? – Фриценванкер погледна към Максим. – Доколкото знам, в хотела има пиано. – Максим кимна.
         – Чудесно! – Професорът плесна с ръце от радост.
         – Всички са поканени – каза Хюрлиман – Много мил жест, хер Баренбойм. Какво ще кажете за два часа?
         – Ако непременно държите...
         – Как, разбира се!
         Баренбойм очевидно искаше да каже още нещо, но после се отказа.
         – В два часа е добре. Но няма да е дълго.
         – Щом не трябва да знаем нищо за експеримента, защо изобщо ни казахте за него? – попита уелският шампион по тенис, Джош Даниелс. Беше седнал на масата до Баренбойм. – Безсмислено е.

         Вляво от мен седяха момче и момиче, около двайсетгодишни, мислех, че са влюбена двойка, докато не разбрах, че момчето е хомосексуалист. Бяха професионални танцьори, така че в този смисъл все пак бяха двойка. Жената нервно подръпваше блузата си. Не изчака тенисиста да получи отговор.
         – Експериментът опасен ли е? – попита.
         – Не знам – каза Фриценванкер. Искрено се разколеба. – Надявам се, че не.
         – Всичко зависи само от вас – добави Хюрлиман. – Наистина, само от вас.
         Из трапезарията премина тревожно шушукане. Навън удари страшен гръм. Валеше неспирно, като из ведро.
         – Докога ще продължи това? – попита Лидия, жената на офталмолога от Чикаго.
         Хюрлиман и Фриценванкер се спогледаха за секунди, след това единият каза:
         – Междувременно ще стане ясно.
         Някой смутено се изсмя, когато нов гръм разтресе прозорците.
         – Има ли още нещо, което сте склонни да ни разкриете? – обади се Джош Даниелс.
         – Не – отвърна Хюрлиман. – Това е всичко.
         – Благодарим за вниманието, експериментът започна!

         ...

         3

         – Религия – каза Хюрлиман. Обикаляше из стаята нагоре-надолу, междувременно разсеяно хващаше по някой друг предмет и го разместваше. Изглежда, въобще не беше наясно къде се намира.
         – Знаете ли историята за Авраам?
         Кимнах.
         – Започва, как Авраам се събужда посред нощ. Вижда един ангел, който му заповядва да принесе в жертва първородния си син.
         – Ъхъ.
         – Всичко е наред, ако наистина му се е явил ангел, но кажете, защо е бил сигурен Авраам? Какво му е гарантирало, че наистна говори с ангела Господен, в три сутринта, по гащи край леглото? Ами, ако е било просто тягостен сън?
         – Или е ял развалено овнешко преди лягане – добави Фритценванкер.
         – А ако му се е явил зъл дух, който е пробвал, дали може да го измами? Или Авраам просто е халюцинирал? Той няма да е първият човек в историята, който чува гласове. И заради това, да убие сина си?
         Гледаха ме очаквателно.
         – Съжалявам, но не разбирам – казах.
         Хюрлиман размахваше кривия си показалец пред носа ми.
         – Измежду многобройните обяснения, Авраам избира това, че е получил нареждането да убие сина си пряко от Твореца на Вселената. Всъщност, просто той така го е разчел!
         – Чаткате ли?
         – Мисля – казах. – За експеримента ли става въпрос?
         – Нека да вземем друг пример – каза Хюрлиман. – Чували ли сте за Крез? Приказно богатия цар от древността.
         – Според легендата, преди да атакува персите, поискал поророчество от делфийския оракул. Той му предрекъл, че тръгне ли на война срещу персите, една голяма империя ще бъде погубена. Крез решил, че пророчеството е за Персия, затова започнал войната и след това хубавичко я загубил. Голямата империя, която била унищожена, била собствената му империя. Е, какво ще кажете? Луд ли е бил?
         – Мисля, че неслучайно е бил известен с богатството, а не с ума си.
         Много им се искаше да им кажа това, което ми намекваха и направих опит.
         – Искате да кажете, че всъщност изобщо няма експеримент, но хората да вярват, че има? – попитах.
         – Топло, топло – каза Фритценванкер.
         – Всъщност има експеримент, но няма да преметнем никого. Изследваме именно тази психологическа тенденция, поради която хората придават твърде голямо значение на ежедневните събития.
         – Все още не твърдя, че разбирам.
         – Хората, отседнали в хотела, и служителите вярват, че участват в експеримент, за който не знаят нищо, затова ще се опитат сами да си отговорят на определени въпроси. Каква е целта на експеримента? Каква е тяхната роля в него? Колко време ще продължи? Дали е сериозно, опасно или просто игра?
         – Интересно ни е, на кой какво ще му хрумне, за да си отговори на тези въпроси.
         Хюрлиман спря да обикаля и с изненада забеляза, че една от вратовръзките ми е в ръката му. Извини се и я сложи в панерката за плодове.
         – Значи, отсега нататък просто ще седите и ще наблюдавате? – попитах.
         – След като пуснахме мухата.
         – Сигурно искате да разберете, защо ви се разкриваме? – каза Хюрлиман.
         – Е, защо? – попитах.
         – Защото, вие ще бъдете необходимия контрол в изследването.
         – А?
         – Контролът е неповлиян от текущите събития и служи като отправна точка за учените. Въз основа на контрола се стига до каузалните заключения.
         – Важното е, че вие вече знаете и няма да очаквате извънредни събития. Знайте, че каквото и да изпитате, каквото и да се случи, то няма нищо общо с нас. Надяваме се, да не почнете да виждате предупредителни знаци навсякъде.
         – Защо, какво ще стане? – попитах.
         – Не знаем.
         – Няма ли значение, дали аз искам да бъда контрол? – попитах.
         – Тъй като вече знаете, не може да бъдете друго.
         – Наслаждавайте се на церемонията по награждаването си, почивайте си, няма да ви притесняваме повече.
         – А концерта, той с каква цел е? – попитах. Организираха го с такава арогантна безцеремонност, затова смятах, че трябва да има някакво значение.
         – Какво друго, освен да послушаме музика? – каза Фритценванкер. – Даниел Баренбойм е най-добрият пианист в света.
         Вече бяха до вратата.
         – И защо избрахте точно мен? – попитах. – Какво очаквате от мен?
         – А защо да е друг? – попита Хюрлиман.
         – Нищо не очакваме от вас.
         – Приятен ден.
         И затръшнаха вратата пред носа ми. Когато резето щракна, чистачката за обувки спря спонтанно.

         ...

         Една седмица преди Коледа получих ключовете за къщата на Финкелман … ключовете за собствената ми къща. Адвокатът беше оставил една голяма купчина с документи в дневната върху пианото, на които трябваше да се подпиша, за да стане официално мое ковчежето със съкровища AESDORC. Отне цяла вечност докато премина през външната порта, през решетките, през една врата, след това през друга врата, защото трябваше да пробвам ключовете за всяка ключалка. Връзката за ключовете, която получих, беше като котва за китоловен кораб.
         С право можех да предположа, че къщата е празна, но грешах, у дома беше кученцето Менди. Когато пристъпих прага, мушна опашка между краката си и ми се усмихна със зъби от върха на вътрешната стълба. От дни никой не му беше давал да яде. Изглежда, че Жозефин се беше изнизала тихомълком. Приела беше като обида, че Финкелман не й беше оставил в завещанието дори едно потупване по рамото. Разбира се, може да е имала и други причини, но Жозефин несъмнено беше отмъкнала със себе си и една картина на Мондриан на стойност от няколкостотин милиона форинта, която висеше над грамофона. Нека, нека! Никога не се опитах да изясня нещата. Много повече й бях сърдит, че не е дала на кучето да яде.
         На бърза ръка подписах документите върху пианото без дори да ги прочета. Навън падаше сняг. Менди донесе в краката ми гумена топка с пискало. Животът си течеше. Животът винаги си тече. Тези няколко подписа ме направиха най-богатия човек на земното кълбо.
         Не бях ходил в по-голямата част на къщата и затова реших да поразгледам. Надникнах в стаите, в шкафовете и издърпах чекмеджетата. Имах чувството, че извършвам грабеж. В офиса на Финкелман намерих една карта за достъп за хангара, където имаше частен самолет… моят частен самолет. Досега никой не ми беше споменал, че имам и самолет. Никога не съм мислил дали имам нужда от личен самолет, затова и не можех да реша дали се радвам. Обаче не беше само самолета, имах и пилот, който получаваше космическа заплата, в замяна на което трябваше да е на разположение във всеки ден от годината и всяка част от деня.
         Можех да го открия на един личен номер. Само един път набрах този номер и то, за да го освободя от служба. Опитах се говоря бързо и тактично с него, но пилотът не се интересуваше особено, че ще изгуби работата си. По-важно му беше, че Финкелман е починал.
         – Съжалявам, че трябва да научите от мен – казах.
         – Знаех, че е болен.
         – Не страда.
         – Това е последното добро нещо, което може да ни се случи.
         – Вече е на едно по-добро място.
         – Знаехте ли, бяхме приятели – каза пилотът.
         – Разбирам.
         – Разбира се, никога, когато се виждахме, нашето по-скоро беше телефонно приятелство. – Тази дума използва, „телефонно приятелство“. – Често ми звънеше на този номер, когато искаше просто да си поговори.
         – Това не го знаех.
         – Понякога пиехме до късно, аз от едната страна на линията, а той от другата – каза пилотът. Разказа как на сватбата на сина си, през цялото време говорил с Финкелман по телефона и изпуснал дори заветното „да“ на младоженците. Тогава станало ясно, че е неизлечимо болен.
         – Нямало е с кого да поговори. Нямаше как да оставя слушалката.
         – Oчевидно – казах.
         – Беше много разстроен. Не можеше да повярва, че се случва с него.
         – Мисълта, че вие сте били до него, е успокояваща. – Не знаех как да върна темата на разговора към уволнението му
         – Странно, как някой, който е толкова богат, е толкова самотен – отбеляза.
         – Случва се – отговорих.
         – Вие вярващ ли сте? – попита пилотът. След това цитира Новия завет. – „Понеже какво се ползува човек като спечели целия свят, а изгуби живота си?“
         – И какъв е отговорът? – попитах го.
         – Хм… мисля, че е реторичен въпрос. Но отговорът е ясен – нищо.

         ...

         След вечеря реших, че всички могат да отидат по дяволите. Връщам се в стаята си, заключвам вратата и каквото и да се случва по света не искам да знам за него. Няма да изляза, докато нещата не се върнат по старому. Запушвам много здраво всеки отвор на главата си, през който може да влезе информация от света. Впрочем вече имам известен опит.
         Когато аз и баща ми се преместихме в ранчото, реших да изпразня тавана на къщата ни, уверявайки се че нищо ценно не е останало в нея. Постъпката ми бе чиста некромантия. За който не знае, некромантията е черна магия, чрез която мъртвите се съживяват. Докато опаковах, се натъкнах на нощната ми лампа, която стоеше до леглото ми, когато бях дете. Абажура й се крепеше на статуя на трите мъдри маймуни: едната закрива очите си, другата ушите, а третата устата. Доколкото знам статуята символизира някаква китайска мъдрост, която гласи, че който не вижда, не чува и не говори, проблемите го избягват. Дълго време живях според мъдростта на маймуните. Да не се обръща внимание на света, обаче не е мъдър съвет.
         Особенно след това, което преживях, смятам, че спокойно мога да перефразирам маймунската мъдрост ето така: който не вижда, не чува и не говори, да не се чуди, когато един ден се събуди затънал до гуша в лайна.

         Баща ми също оставяше нещата просто да се случват. По съвсем различни причини, разбира се. Защото токът в главата му беше спрял. Когато му казах, че се местим на ново място и му показах приказното ранчо, той с нито една дума не изрази учудване, не ме попита как съм се сдобил с него, нито какво се е случило с предишната ни къща. Той просто прие промяната, като необходимост, както би приел, ако например го бях пратил в някоя планинска пещера с мечки. Затова беше толкова трудно да му се угоди.
         Никога не му казах, че не е истинският ми баща. Нито че съм най-богатият човек в страната, нито че съм най-младият милиардер в света. Искаше ми се да изкопча от него какво би направил, ако можеше да си позволи каквото и да е на този свят, защото исках да го изненадам с нещо. Казах му да даде воля на въображението си.
         – Кажи, че искаш да се изкачиш на Килиманджаро! Или пък да извървиш Великата китайска стена, правейки салта! – казах му аз. – Каквото и да е! – От отговорите на баща ми разбрах, че стига да може да кара жълтата количка за сладолед на Сладоледено вълшебство, всичко останало му е все едно. Близо две седмици след като се премести в ранчото, където, между другото, имаше пълен персонал, баща ми ми се обади.
         – Какво е Килиманджаро? – попита ме той.
         Може би е странно, че наричам баща си „баща“, а истинският ми баща е Финкелман. Всъщност обяснението е много просто: така съм свикнал.

         ...

         Юлиана поръча от бармана по още един рунд.
         – Знаете ли кое най-много ме омая в аржентинското танго? – попита тя.
         – Не, но ще се радваме да чуем – отговорих.
         Нямах намерение да я наскърбявам, но съдейки по снизходителния поглед на Юлиана, явно е можело да го кажа с повече ентусиазъм.
         – Така, това е единственият танц на света, който е изцяло импровизиран. Всяка стъпка на този, който води е непредвидима. Този, който го следва, обаче трябва да бъде плътно до него, въпреки, че никога не знае каква ще е следващата стъпка на партньора му.
         – Винаги съм копнеел да се науча – каза Баренбойм.
         – Никога не е късно – каза Юлиана.
         – Докато изведнъж не стане късно.
         – Но ако няма стъпки, как изобщо ще се научи? – попитах аз. – Искам да кажа, че така всеки може да танцува танго, нали?
         – Да, точно така. Според мен вие танцувате най-добре танго – каза Юлиана, която беше решила, че всяко мое изказване е открито заяждане.
         – Значи, този който следва може да узнае как да продължи танца като разчита знаците, които получава от партньора си – отговори на въпроса Баренбойм.
         – Следователно, единият винаги решава свободно какво ще бъде следващото движение, а другият непрекъснато дебне накъде е следващата стъпка?
         – Ами нещо такова.
         – И все пак и двамата танцуват един и същ танц.
         Баренбойм кимна.
         – Нарича се аржентинско танго – осведоми ни Юлиана.

         Джош Даниелс, уелският шампион по тенис, се появи в бара със странно изражение на лицето. Юлиана вече беше обърнала достатъчно мартинита и дори не се опитваше да скрие колко го харесва. Джош ни разказа, как току-що се е срещнал с Вескови във фоайето.
         – Попита ме дали мога да взема куфара му и да го скрия някъде. При условие, че не казвам на никого и в никакъв случай не го отварям.
         – Да, да – каза Баренбойм – Вече опита и при нас.
         Баренбойм обяви, че освен да пият, нямало какво друго да правят в това лошо време, междувременно Юлиана ме ръчка отстрани, докато не си отстъпих мястото на Джош.
         – Та, кога ще бъде полетът? – попитах аз Джош Даниелс.
         – Моля?
         – Не бяхте ли казали, че скоро ще потегляме към космоса?
         Огледах се за помощ, но улових само погледа на Юлиана, която пък от своя страна всичко отрече, за да се почувствам пълен идиот.
         – Никога не съм казвал такова нещо – отрече и Джош. – Каза го онзи американски офтамолог. – След това ме информира, че с изключение на семейство Ходжинс вече никой не смята, че искат да колонизират вселената с жителите на хотела.
         – Забавна теория беше – отбеляза Юлиана – Аз, разбира се, нито за минута не съм повярвала в нея.
         – Оттогава се случиха много неща – сподели Джош.
         – В такъв случай съм изпуснал много – отговорих му аз.
         Юлиана се изкиска.
         – Надявам се, не сте приготвили вече скафандъра си.
         – Може би, ще се изясни нещо за експеримента – попита Баренбойм.
         – Да, най-вероятно няма експеримент – отговори Джош. – Изглежда, сме в разгара на международен шпионски скандал.
         – Иха – възкликна Баренбойм. – Това и за мен е нещо ново.
         – Добре, слушайте внимателно сега ще ви разкажа.

         ...

         Спомен: погледнах календара си и осъзнах че миналата пролет, точно по същото време преместих баща ми в ранчото, дето сега пиша, за да продължи тук своя достоен за съжаление и достоен за завист живот. Почтен, мустакат предприемач пренесе нещата от старата ни къщата в новата. Баща ми беше странна и рядка птица, с никакъв усет за реалността, но пък не му трябваше много, за да се усети щастлив. Именно заради това животът му беше достоен за съжаление и завист.
         Не участва в отглеждането ми. За баща ми аз съм просто още един човек повече, с който живее в дома си. Каква правя там? Мистерия.
         Трудно се разбираше с хората, постоянно беше смутен, защото не можеше да разбере, какво и защо правят наоколо. Спасяваше се с бягство в най-повърхностната форма на комуникация в обществото: учтивостта. Вместо неясните правила на човешкото общуване, той смяташе, че формите на учтивост са много по-лесни за научаване. Така че баща ми редовно благодареше или се извиняваше за нещо. Смяташе че, „благодаря“ и „извинете“ са думи, които не могат да създадат проблеми, дори когато човек ги използва неправилно.
         Почтеният, мустакат предприемач, който превози нещата ни, пристигна с два часа закъснение, защото трябвало да вземе съпругата си от болница. На слизане от колата, разбира се, веднага се извини за забавянето си.
         Баща ми не обичаше да има конфликти. Затова отговори така:
         – Няма нищо, ние ви се извиняваме.
         Жената на предприемача чакаше в колата на предната седалка. Тя се наведе през прозореца и след като останахме двама, ми махна.
         – Я кажете, баща ви да не е умствено изостанал? – попита.
         – Моля?
         – Питам дали баща ви не е умствено изостанал?
         – Да, чух ви и първия път. Не е много любезен въпросът.
         – Въпрос на гледна точка.
         – Не е, ако искате да знаете.
         – Жалко – каза. – В някои култури се смята, че децата на умствено изостаналите имат специални способности.
         – Щом казвате.
         Тя попита дали може да ми гледна на ръка.
         – Мога да ви кажа бъдещето – каза. – Не ви ли интересува?
         – Заслужава ли си?
         – Няма грешка.
         – Какво означава това?
         Посочи ръката ми.
         – Всичко е написано тук – каза. – Няма да се промени нищо, независимо дали знаете или не, защото на всяка цена ще се случи. Как му се казва? Изигран мач.
         – Хъм.
         – Някои ги успокоява, а други се плашат.
         – Очевидно – казах.
         Подадох й ръката си, за да ми гледа.
         – Какво виждате? – попитах.
         Съпругата на предприемача дълго се взира в резките и гънките на ръка ми.
         – Ще загубите всичко и ще намерите нещо ново и по-ценно. Ще имате късмет. Ще изгубите и парите си. Парите не стават за нищо.
         – Това е доста общо. Ще ми дадете ли, да речем, някъкъв добър съвет?
         Съпругата на предприемача пусна апатично ръката ми.
         – Добър съвет? Няма такъв. Вече казах, няма грешка. Правете всичко както досега. Съдбата ще се погрижи за останалото.

         ...

         Бях толкова богат, че не можех да си представя какво би могло да се направи с парите, които имах. Затова пък Лили се беше заела със задачата да ми покаже. Ставах разноглед, докато ми показваше множеството приказнo красиви неща, които купуваше. Всяка сутрин, когато си отварях очите и виждах това море от съкровища около себе си, се чувствах така, сякаш съм ограбил нечий живот.
         Възнамерява и нова къща да си купим, която по-добре да пасва на вкуса ни. Но докато не е минала сватбата и сегашната пасва. И таз добра!
         Лили най ненавиждаше картините на Мондриан, докато не разбра каква е стойността им. Впрочем заяви, че й напомнят за телевизора, когато прекъсне предаването. Сигурно говореше за цветния моноскоп.
         Сватбеният прием се състоя в собствената ни градина. И това струваше куп пари. За гостите готви холандски готвач, имаше и струнен квартет, който свирееше фокстрот и тарантела, нищо че никой не можеше да танцува фокстрот и тарантела. Градината бе осветена от няколкостотин лампички. От прозореца на етажа виждах сякаш някакъв окъпан в светлини град. А пък гостите на купона приличаха на великани, ходещи из града.
         Що се отнася до мен, бях поканил само двама души на сватбата – баща ми и един стар приятел от университета, който пък не дойде. Написа ми, че за съжаление точно в този ден погребва майка си, но се надява, че за мен ще бъде най-щастливият ден. Малко му се разсърдих, задето ми каза защо не може да дойде, колкото и да е истина. Докато слагах халката на пръста на Лили, неволно ми мина през главата как в момента заравят старицата в земята.
         Лили бе поканила всички останали гости. Бяха около двеста, за повечето никога не разбрах кои са били. Тук се срещнах за пръв път и с родителите на Лили, макар че баща й бях виждал и по-рано да ходи по въже в цирка като Мистър Вселена. И двамата сe наквасиха яко. В три сутринта Мистър Вселена, облечен в смокинг, се окъпа в басейна ми.
         Лили до сутринта ля шампанско на танцуващите двойки, а пък аз не бях склонен да танцувам. Потискаха ме и глъчката, и тълпата, а и бездруго само щях да стана за смях. В четири сутринта се изкачих до спалнята на етажа и там заварих непозната двойка да се люби в леглото ми. Първо трябваше да се отърва от тях и чак тогава можах да си легна.
         Първата ни брачна нощ не се състоя. Сутринта се събудих, защото Лили стоеше до леглото ми напълно готова за път. Въобще не си беше лягала. Беше с подгизнали обувки и дъждобран, защото навън дъждът се лееше като плътна завеса. Празничните лампички и украсите от цветя за масите киснеха в калта.
         – Хайде ставай – каза Лили.
         – Колко е часът? – попитах.
         – Седем сутринта – отговори. Значи съм спал около три часа.
         – Тръгнаха ли си всички вече?
         – Всички – каза. – И аз си отивам.
         – Къде?
         – Някъде.
         Седнах в леглото и си подпрях гърба с възглавница. Кръвта ми бучеше в ушите и установих, че вероятно и аз бях прекалил с пиенето снощи.
         – Изобщо ли не спа? – попитах.
         – Би било странно да си легна до теб – каза Лили. – Щеше да е все едно сме женени наистина.

         Помислих, че иска да ме преметне.

         – Че ние сме си такива – казах. Лили си показа ръката и размаха пръсти към мен, за да видя, че не носеше халката. Не беше игра. Опитах да си спомня дали съм казал или направил нещо снощи, с което успешно да съм съсипал брака си, но нищо не ми идваше на ум.
         – Да не би да е защото не танцувах? – попитах накрая.
         Лили подигравателно се ухили, понеже се бях приземил доста далеч от верния отговор. – Нещастник – каза. – Напускам те.
         – Моля?
         – Напускам те.
         – Какво имаш предвид?
         Лили извъртя очи с досада, за да покаже колко бавно загрявам.
         – Край, финито. Енде. Точка.
         – Ама какво съм направил? – попитах аз.
         – Нищо – каза Лили. – Съвсем търпим съпруг си беше.
         – Но ние едва вчера се оженихме.
         – Сториха ми се като хиляда години – каза Лили.
         – Вече не ме ли обичаш?
         – Ами, – каза – никога не съм те обичала.
         Говореше с мен като с глупaв хлапак.
         – Буден ли съм? – недоумявах. – Тогава защо се омъжи за мен?
         – Кълна се, понякога се тревожех, че само се преструваш – каза тя. – Понякога си казвах: изключено е да е толкова плиткоумен. Сигурно се опитва да ме надхитри.
         – Никога не съм се опитвал да те надхитря – казах.
         – Да, сега вече и аз виждам. Предполагах, че ако пътуваме много и получавам всичко, което искам, все някак ще те изтърпя, колкото и тъпоумен и скучен да си – каза Лили. – Но не успях.
         – Защо така ме ненавиждаш?
         – Имаш прекалено много пари.
         – Това не ти влиза в работата.
         – Всъщност доста ми влиза. Съпруга съм ти.
         – Ако помня добре, в момента ме зарязваш?
         – Половината от състоянието ти е мое – каза Лили. – И ще си го взема, когато си затръгвам.
         – Като гледам си пълна с добри новини – казах.
         – Ще го направя.
         – Изключено.
         – Не заслужаваш и половината от това, което имаш – отговори. – Аз поне завърших университета. Две години преподавах, едва не умрях от глад с тая заплата. Ти и училище не си завършил. Не си и чувал за неща като упоритост, жертва, тежък труд.
         – Значи всичко е, задето е трябвало да преподаваш две години?
         – Този, който е работил дори ден, заслужава повече от теб. Но ако искаш да знаеш, щом взема каквото ми се полага, ще го раздам на онези, които наистина заслужават.
         – Виж сега... Аз изобщо не съм искал тези пари – казах. – Не съм искал тази къща и този живот.
         – Боже мой, човек да те съжали. Трябвало, милият, да спи в копринено легълце, с копринени пантофки да ходи. На света дошъл със сребърна лъжичка в задника.
         За беда се сетих едно много будалашко и арогантно изречение, което преди време бях чул от Финкелман.
         – Такъв е животът. На едни им е дадено, на други не – казах.
         Лили хвърли към мен първото нещо, което й беше подръка, случайно се оказа романът „Моби Дик“ на Херман Мелвил.
         – Върви по дяволите, лайно такова – каза.
         – Окей – казах.
         – Адвокатът ми ще се обади на твоя адвокат.
         – Чакам с нетърпение.
         Лили си тръгна и не я бях виждал до днес сутринта, когато се качи на подиума пред финкелмановата къща. Moжеше да се предположи, че не се готви за защитна пледоария.

         Превод от унгарски: Катерина Георгиева, Елица Климентиева, Лилия Дулева, Зорница Виденова, Георги Ангелов, Виктория Цанова, Далия Георгиева, Виктория Андонова

---

Свързани линкове:

Иван Манди, из „Кино от старо време“, Второ ателие за превод на унгарска литература в Балатонфюред, Унгария (2019 г.)