Къде ли са пчелите, дали восъка на твойте свещи?
Къде ли са отишли първите тетрадки, които си изписал?
Къде е първата ти обич, която не предчувства, че си мъртъв?
Какъв пейзаж те е покъртил,
за да отидеш да му кажеш, че вече си спокоен?
(Най-лошото не е да си умрял,
скръбното е, че след това не можеш нищо да направиш:
часовника си да навиеш,
да се разрошиш,
да подредиш книжата…)
Разбирам, че си тъжен.
Гледам да те утешавам.
Ако си струва, аз ще ти разкажа,
че си умрял във твоята постеля чиста,
че спалнята ти бе заобиколена от приятели,
че всичко се направи да бъдеш излекуван,
че термометър са ти слагали,
че ябълка ти белиха,
че най-набожният се молеше почти безгласно.
Помисли си за ония, които не умират вкъщи,
за умиращите неочаквано при злополука,
за хилядите помисли, които на война умират.
От погребалното бюро дойдоха,
ти лежиш върху килим и имаш четири големи свещи,
имаш бялото разпятие над тебе,
хор съседки;
нищо не ти липсва дори сега
и си отлично сресан.