Баща ми крачеше зад ралото
с издути рамене, като платно, завързано
между браздата и държалото.
Щом цъкнеше с език, конете се разбързваха.

Пък беше майстор. Биваше го да поправи
теглича, лъскавото острие да втъкне.
Земята се обръщаше на прави
ивици. До синора с едно завъртане

обръщаше запенения чифт
назад към нивата. Премерваше земята
със поглед, поприсвил очи
и безпогрешно набелязваше браздата.

Подтичвах в подкованата му диря
и често се препъвах в буците.
Понякога на раменете му се ширех
и с всяка крачка се издигах и се спусках.

Мечтаех да порасна и да грабна плуга,
око притворил, мишците напрегнал,
а го преследвах и не правех друго,
освен под едрата му сянка да се пречкам.

Бях напаст - падах, ставах ден след ден,
скимтях. Така и не обръгнах.
А днес баща ми крета подир мен
и все не иска да си тръгне.