Открих го в курника,
където тя го беше затворила. То
не можеше да произнесе ни дума.

Когато лампата грейваше -
светъл жълтък
в прозореца на вътрешната стая,
детето от бараката
долепяше око до процепа -

малък обитателю на курник,
с изопнати черти, запомнени от
новолунията, снимката ти
просветна като гризач
на пода на съзнанието ми,

малък лунен човечко,
залостен и предан
в ъгъла на двора,
крехката ти фигура, сияйна,
безтегловна, раздвижва прахта,

паяжините, старите курешки
под прътовете за кацане
и сухите миризми от огризките,
които тя хвърляше от капака на тавана
сутрин и вечер.

След тези стъпки, тишина.
Бдения, усамотения, пост,
некръстени сълзи,
озадачена любов към светлината.
Но ти най-сетне говориш

с едва доловима мимика
за нещо отвъд търпението -
зеещото ти безсловесно доказателство
за лунни разстояния,
пропътувани отвъд любовта.