Иржи Кратохвил

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

         Романът „Лягай долу, звяр!“ (2002 г.) е представителен за писателските и личностни нагласи на Иржи Кратохвил. В него откриваме любимите на Кратохвил постмодерни игри с историята и литературната традиция. Канава на текста е предпочитаната от автора „кундеровска“ тема: абсурдността и ирационалността на историята, срещу които човекът е безсилен, безпомощна играчка. Романът описва фиктивен (но напълно възможен) чудовищен експеримент с група деца, които са манипулирани и обработвани безмилостно, за да станат инструмент в мащабна политическа игра. Експериментът е неуспешен, но неговите жертви са белязани завинаги, те не могат да се върнат към нормалното човешко съществуване. До разтърсваща крайност са изведени тезите за осакатената, подменена идентичност, за невъзможността да се отърсиш от миналото си и да продължиш в една нова реалност.

 

 

Из „Лягай долу, звяр!“

 

Иржи Кратохвил

 

Превод от чешки: Анжелина Пенчева

 

 

         „Аз обичам да гледам как умират деца.“
                                    Владимир Маяковски, „Аз“

 

 

         „Ще убеждавам младите хора да не вярват на мракобесническите приказки, че комунистите ядели малки деца.“

                              Кандидатът на Комунистическата партия на Чехия и Моравия Роман Яноух в отговор на въпроса какво иска да върши в политиката (в. „Лидове новини“, 30.03.202 г.)

 

 

         „Да онагледиш един вид затворничество посредством друг вид затворничество е също толкова оправдано, колкото да онагледиш нещо, което действително съществува, посредством нещо, което не съществува.“

                                    Даниел Дефо

 

 

 

 

 

Корица на книгата, снимка: Colibri.bg
ПРЕДИ ТОВА

 

 

         В деня, в който започна моята история, за нещастие не бях предупреден и от най-бегло предчувствие, от абсолютно нищо, появило се на личния ми хоризонт като лошо предзнаменование. Пък и защо да се появява? Никой там, отвън, не е длъжен да ни предупреждава, щом вътрешният ни жироскоп не се е справил с тази функция, щом разумът, чувството и интуицията са ни изневерили и са ни оставили на произвола на съдбата. Точно това се случи на мен. Денят, в който встъпих, ми се видя де като всеки други и още от сутринта нито за миг не ми се стори, че може да не е така. Но стига съм го повтарял. Може би вместо това ще е добре първо да разкажа нещо за себе си. Уви, дами и господа, които сега ме слушате като безмълвна тълпа, струпана вътре в мен, не мога да отрека, че още от самото начало злополучна роля изигра и собственият ми характер, убеждението ми, че съм изключителен. И затова ще почна именно оттам. Чудесно, вие сте в очакване, не роптаете? Значи мога да започна разказа си?
         Произхождам от възможно най-обикновеното семейство, което някога е живяло на белия свят. Баща ми беше продавач в дрогерия, майка ми работеше зад гише в поща. Възпитаваха ме половинчато, както възпитаваха децата си повечето семейства по онова време. Тоест - никога не изрекоха пред мен и дума срещу режима, който ни управяваше тогава, и все пак аз прекрасно виждах как този режим ги задушава или ги подмята като играчки. Родителите ми бяха нормални малки хорица, които просто искаха да живеят нормален малък животец и нямаха никаква вина, че тежкият гардероб на тотално изперкалата история се бе стоварил и върху тях.
         И все пак в онези години аз наистина по някакъв начин се отличавах от цялата тази обикновеност и ще излъжа, ако сега взема да твърдя, че не съм съзнавал този факт. Напротив - трудно ще ми посочите някой, който да го е съзнавал в такава степен, както аз! Винаги отличен ученик, но не и зубрач. Знаех си всичко, без да се налага изобщо да се напрягам да уча. Това дори криеше известна опасност за мен, защото поставях учителите и учителките си в неловко положение, изпитвах удоволствие да ги притискам до стената с въпроси, за които ми беше много, много рано. И всъщност точно оттук дойде бедата, която ме сполетя. Да, оттук. Много обичах да бия на очи, да правя впечатление, и това се оказа решаващо. Може да се каже, че някаква сила ме наказа заради моята надменност и високомерие. При това наказанието беше абсолютно несъизмеримо с провинението, стана, както е било някога в мюсюлманските държави - да ти отсекат ръката за кражба или да те погребат жив за прелюбодеяние. Но какво се чудите, в света няма справедливост: или ще останете безнаказан, или онази малка курва с превръзката на очите ще я хванат лудите и ще ви пребие с ритници до смърт. В тази връзка искам да ви помоля нещо: опитайте пони вие да бъдете справедливи. Вие сте моите съдии и съдебни заседатели, заели местата си вътре в мен, някъде дълбоко (простете ми, че не мога да ви включа климатик или поне да ви отворя прозорците), така че когато съдите мен и моята история, бъдете безпощадни, но справедливи.

 

         Но дали преди да започна същинския разказ, не трябва да разкажа как живях до онзи ден, различен от всички други дни? Навярно очаквате да чуете от мен фантастични случки, едва ли не прекосяване на ада и спасително бягство в последната секунда по стръмни серпентини към висок планински връх, и невероятните обствоятелства, съпътствали всичко това? Давам ви честната си дума, че ще ги получите. Но преди това може би се полага да ви опиша и един мой обикновен ден, каквито бяха всичките ми дни, безкрайна редица, до тринайсетата ми година. Добре, да постъпим компромисно. Ще ви покажа как закусвахме у дома, тоест - как изглеждаше едно малко парче от деня ми. Избирам за целта една сутрин, когато все пак се случи нещо, нещо, което едва впоследствие свързах с историята си. Въпреки че може и да не е имало никаква връзка. Пак ще повторя - нямах и сянка от предчувствие какво ме чака и когато се случи онова, за което сега ще ви разкажа, аз не му придадох никакво значение.
         Стевах рано сутрин, защото имахме обичай, преди аз да ида на училище, баща ми - в магазинчето, а майка ми - в пощата, да закусваме заедно. Аз отскачах за пресни кифлички до една малка закусвалня в безистена „Алфа“. Всяка сутрин взимах оттам и мляко с каничка, защото нямахме хладилник. В онези години в Бърно хладилници имаха само най-големите паралии.
         Да, май е време да ви издам, че става въпрос за 1952 година и въпреки че бяха минали седем години от края на войната, Бърно все още изглеждаше така, сякаш тя бе свършила едва предния ден. Бърно, този вечно следвоенен град.
         Живеехме на улица Янска, в елегантна, модерна железобетонна сграда, в която се помещава банка, по онова време - „Държавна спестовна банка“. Закусвалнята в безистена „Алфа“ беше точно срещу нас, трябваше само да пресека улицата. Не бях единственият, който ходеше там в този ранен час, даже напротив, беше претъпкано и почти винаги по две-три момчета с канички за мляко стояха чак отвън, толкова дълга беше опашката, на чийто втори край, в закусвалнята, продавачката отмерваше с черпак млякото от голяма синя кофа.
         Така че онази сутрин стоях с каничката си на опашка пред закусвалнята. В един момент видях как на ъгъла спря такси и от него слязоха двама елегантни господа, каквито по онова време човек вече не можеше да види и по филмовите списания, защото модата тогава изискваше да се носят торбести, лошо скроени костюми, да не кажа направо анцузи. Когато минаха покрай мен, чух единия да казва: „...към двеста деца, но подборът ще е много строг, никакви компромиси, ще подложим на изпит много, но ще изберем малко, акцията ще започне едновременно и в Полша, Унгария, Румъния, България и Албания...“
         Да, обаче когато днес разсъждавам със задна дата за тази случка, ми се вижда абсолютно изключено някой да е говорил за това открито, на улицата. Само ще се убедите нататък, че нещо такова просто не е било възможно. Почти сигурно е, че аз самият съм приписал тези думи на онзи елегантен господин. Кой знае за какво са разговаряли всъщност. Може наистина да са споменали някакви деца, а аз впоследствие да съм преиначил думите им и да съм им придал друг смисъл.
         Но нека довърша разказа, който ви обещах. Колко пъти само си спомнях по-късно с вълнение за тази семейна закуска! При това, както скоро ще разберете, не съм човек, дето се трогва от щяло и нещяло. Бях си извоювал и поддържах респект сред момчетата точно със своята твърдост, ех, да си го кажа направо - суровост. Бях студенокръвен цепеняк. И въпреки това точно тази закуска се е запечатала най-силно в спомените ми.
         Значи, дойде ми редът в магазинчето, напълниха ми каничката, продадоха ми три кифли и калъпче масло от 125 грама и аз хукнах към къщи. И сега внимавайте. Мама изсипва върху поднос кифлите от хартиената кесия, татко веднага се протяга да вземе една и на мига я пуска погнусен, сякаш е докоснал грамадна хлебарка. Ама тя е вчерашна! Като гумена е!, изкрещява и посяга за друга кифла. Нея вече я одобрява. А първата, гумената, слага на моята чиния. Наказва ме - нали аз съм позволил продавачката да ми я пробута. Обаче щом баща ми се обръща за миг да види къде са му цигарите, защото много обича да си изпуши с мерак една веднага след като закуси (един ден пак ще си спомня за тази таткова цигара, ще видите!), мама изпалзва момента и ловко ми сменя вчерашната кифла с днешната. След което сама захапва енергично гумената. Долива мляко в кафето, което всъщност е мляна циркория, и над масата се разнася великолепно ухание.
         Поглеждам през прозореца. На отстрещната страна на улицата, в приземния етаж, на нивото на нашето жилище, се намира кафене „Европа“, където има програма с танцьорки, и там дори сега, в този утринен час, свири тиха музика и някой пее... като слънчоглед, всеки ден... виждам една невероятна танцуваща двойка, плътно притиснати, кръжат бавно, навярно са танцували през цялата нощ, за тях не съществува нито светът, нито нищо от ставащото в света, ето че се доближават до прозореца на кафенето и той се превръща в голяма лупа, бинокъл, през който можеш да надзърнеш в приказен свят, виждам, че дамата държи в ръката си, отпусната на рамото на господина, роза, очите й са затворени, но ето че точно сега ги отваря и - Боже мой! - ми намига!
         Баща ми си сърба кафето, ръчният му часовник лежи до чашата, за да следи времето, успява набързо да разкаже на мама как предния ден отворил с железен лост някакви сандъци, които докарали в дрогерията му, и, представи си, Ханка, вътре имаше резервни части за някаква фреза, освен това си представи, че дори не поискаха да ги извозят обратно, не можели, без да получат заповед. Така че се наложи да телефонирам сигурно на петдесет места... Мама предано мълчи, а на прозореца каца гълъб и звучно кълве нещо от ламаринения перваз.

 

         Три седмици по-късно се започна. Само глух не би чул и само сляп не би видял, но аз, дами и господа, в началото на тази история си бях по-глух от глухите и по-сляп от слепите. Не бях способен, а всъщност нямах и желание, да усетя настъпването на всичко онова, което разтърси и преобърна живота ми, така че тръгнах право срещу него като най-тъпоумната овца.
         Да го кажа още веднъж и за последно: денят, който започна за мен, ми се струваше ден като всички други, от мига на събуждането си нямах и най-малкото предчувствие, че ще бъде другояче. И все пак в училище ставаше нещо странно. То се знае, сутрин тук човек не обръща внимание на малоумното поведение на даскалите, защото е прекалено зает да преписва домашните от съучениците си. Аз, както вече казах, нямах проблеми с усвояването на материала, но злоупотребявах с това и гледах с пренебрежение на идеята да си пиша домашните вкъщи.
         Въпреки това още първия час успях да забележа, че историка Вайгъл не го свърта, като мома часове преди венчавката. Павел Врубел ми пусна бележка: „Хайде на бас, че днес ще идва инспектор!“ Отвърнах му: „Не позна. Инспекторът вече е тук! Погледни само Вайгъл - подскача, сякаш го бодат с губерки!“
         В началото на следващия час в класната стая влезе директорът и изтика от катедрата учителката по чешки, която размаха ръце като подплашена кокошка и отхвърча чак при прозореца. Директорът постоя на катедрата, без да каже дума, само ни изпепеляваше с поглед. Накрая заяви, че в училището ни са дошли на посещение генерали от Прага и че ни се оказва честта на неколцина от нас да се даде възможност да продължат обучението си във военни училища. Всички ученици в училището щели да бъдат подложени на щателен лекарски преглед, както и на възможно най-строг изпит за проверка на знанията им. После генералите щели да подберат най-здравите и най-способните от нас. Вярвам, че всички ще защитите доброто име на нашето...
         Я върви на майната си, еблив хобот такъв!, промълвих едва чуто, без да свалям предан взор от очите на директора.
         (Да... по онова време си бяхме полицейска и военизирана държава. Генералисимусът на могъщата страна, която след победата над Хитлер ни беше взела под крилата си на квачка, подготвяше трета световна война и на нашата държава в тази война бе определена ролята на буферна зона. Така че вербуването на войници от училищата тогава не беше нещо необичайно и затова аз дори за миг не предположих, че този път става въпрос за нещо съвсем, съвсем друго.)
         После директорът отиде в следващия клас, а другарката по чешки колебливо се върна на мястото си зад катедрата. Можех да се закълна, че в очите й проблясват ситни сълзи, като мънички кристалчета, и си помислих, сега тя сигурно ни вижда всичките във военни униформи, хвърлени срещу кули с картечници и пълзящи танкове. След известно време, през което на нас ни се стори, че никога вече няма да успее да изрече и една дума, тя неочаквано заговори и ни накара всички заедно да прочетем на глас стихотворението на Ян Неруда „Напред!“. Едва много по-късно разбрах, че това патетично стихотворение на най-тачения ни класик е било за учителката ни масова молитва за спасението на нашите души, за съдбините на народа ни, отчаян, безпомощен протест без никаква стойност - единственото, което бе по силите на тази чувствителна душа. Но едва издекламирахме със запъване: „От бурно време ние сме родени, един след друг през облаци вървим, към свойте горди цели устремени - там на народа ще се поклоним...“1, вратата се отвори отново и, съпровождани от класния ни, този гаден плазмодий, в класната стая влязоха генералите. Мирррно!, изкрещя плазмодият с писклив гласец. И беше толкова неочаквано да чуем това точно от него, че всички до един скочихме от чиновете и се изпънахме като струни.
         Свободно, седнете, обади се почти веднага приветливо един от генералите. Бяха двама генерали и една генералка. Генералът, който се беше обърнал към нас, се запъти към катедрата и учителката ни по чешки бързо запристъпя назад.
         Няма по-висше призвание от призванието на военния, увери ни генералът. У всеки от нас се крие войник, както статуята се крие в каменния къс. Просто трябва да издяламе войника. Вашите майки, съпруги, любими - така говореше генералът за нас, тринайсетгодишните момчета, - един ден ще се гордеят с вас, задето сте били готови да пожертвате живота си. И понеже всяка армия трябва да бъде командвана, ние днес сме дошли тук да си изберем сред вас бъдещи генерали и маршали. Избраните от нас субекти ще завършат военни училища и един ден ще облекат тези красиви униформи и ще обуят тези лъскави ботуши. При тези думи посочи колегата си генерал и колежката си генералка, които се разходиха по пътечката между чиновете като по моден подиум. А сега под ръководството на класния си ръководител се подредете в строй, момичетата да останат в класната стая, а момчетата да отидат във физкултурния салон.
         Генералът направи кръгом и се изнесе с другия генерал и генералката. Когато стигнаха до отворената врата, класният се опомни и итново изписка: Миррррно!

 

         Физкултурният салон беше разположен под цялото училище. През войната е служил като скривалище за хората от околните улици. Класът, който имаше там час по физическо, винаги се чувстваше като изгубен върху огромния паркет, при лъскането и лакирането на който вече няколко разсилни бяха предали богу дух. Но докато този ден слизахме по широкото стълбище, пред очите ни се разкри извънредно странна гледка. Всичко беше организирано по военному и пространството на салона беше използвано много рационално. Генералите го бяха разделили на три части, буквално го бяха разпарцелирали. В първата част седеше генералката, на шията й висеше стетоскоп, който тя ту поставяше на ушите си, ту отново оставяше да виси свободно. На табуретка до генералката беше сложен леген, а от джобчето на блузата й се подаваше зелен тебешир. В подножието на стълбището имаше дълга пейка и точно там започваше всичко. Всеки от нас трябваше да се съблече, да си сгъне прилежно дрехите, да ги остави на пейката и, гол като одран заек, да стигне с маршова стъпка при генералката. Тя оглеждаше щателно всеки от нас, обхождаше го с ръце и със стетоскопа, а на финала му стискаше здраво топките, та той чак изквичаваше, пробваше да издърпа кожата на главичката, за да види дали не страда от фимоза, обръщаше го като добиче и пъхваше пръст в ануса му, после си измиваше ръцете, изтриваше ги, бръкваше в джобчето за тебешира и начертаваше на челото на всяко момче кръгче или триъгълниче. Белязаните момчета преминаваха нататък при първия генерал.
         На това място може би трябва да ви направя нещо като план на всички движения в пространството на физкултурния салон, за да ви стане ясно на каква стриктна военна дисциплина се подчиняваше всичко и какви кръгове, елипси и вълнообразни черти трябваше да описваме под строгия контрол на няколко военни с низши чинове, които ни насочваха, подбутваха и координираха. Но няма да ви чертая нищо, защото цялата тази военна калиграфия ми е противна до дъното на душата. Първият генерал поглеждаше челото на всяко момче и ако видеше кръгче, пускаше момчето да си тръгне от салона, а с тези, на чието чело имаше триъгълник, провеждаше разговор и едва тогава решаваше дали да ги препрати при колегата си, или да освободи и тях. Този беше генерал-стрелочник.
         Крайната инстанция беше вторият генерал. Той седеше зад една маса с някакъв мъж, по всяка вероятност негов секретар, пред тях лежаха книжа, които те прелистваха. Вторият генерал разпитваше подробно всяко момче, пратено му от първия генерал. Днес бихме казали, че го подлагаше на тест. Секретарят записваше всичко.
         Когато дойде ред генералката да прегледа мен, който се радвах на по-изразено окосмяване (голяма част от съучениците ми си бяха все още гладки и голи като малки прасенца), и на по-големшки атрибути, генералката-зайка измляска одобрително и изтърси: Ех, жалко за артилерист с такъв голям топ! Не разбрах какво иска да каже и защо да е жалко за мен, но тя вече стискаше топките ми, при което аз стоически не изквичах. Тя с рязък жест повдигна бръдичката ми и ме погледна право в очите. Издържах погледа й. Спокойни, миличък, и теб ще пречупят, промълви тихо, дръпна назад кожата на главичката ми, а после обратно, чукна с пръст по пишката ми, при което доста ме заболя, обърна ме, наведе ме и пъхна пръст в ануса ми, извади го, плесна ме по задника, изми си ръцете, избърса ги, отново ме обърна с чело към себе си и вече усещах как изписва върху него със зеления тебешир триъгълник.
         След генералката-зайка ми дойде редът при генерала-стрелочник. Там минах много бързо. Попита ме дали искам да бъда адмирал или генерал, а аз му отвърнах, че най-много искам да съм счетоводител, дето раздават заплатите, или пък клисар в църква. Той се засмя развеселен, защото реши да приеме думите ми като сполучлива шега, цапардоса ме приятелски по гърба и изказа убеждението си, че някой ден със сигурност ще се засечем в генералския щаб. После ме експедира при другия генерал. Пред масата, къдетоседеше вторият генерал със секретаря си, всичко осезателно се забави. Значи тук, съобразих, ще се случи най-важното. Когато най-сетне ми дойде редът, генералът погледна триъгълничето на челото ми, но за разлика от мен можа да види, че в него е начертана и една допълнителна чертичка - както по-късно разбрах, съдбовна, фатална за мен. На момента вниманието му се изостри. Отдели ми доста повече внимание, отколкото на другите. (Аз самият видях чертичката едва когато си тръгвах от училище, в голямото огледало до централното стълбище. Наплюнчих пръст, за да изтрия триъгълничето и чертичката, но после само комично помърдах с уши и излязах на улицата.)
         Секретарят на генерала ме попита за името ми, порови в книжата, извади моята папка, даде я на генерала, двамата се приведоха над нея и започнаха да си сочат нещо. Разбрах, че папката съдържа учебни и кадрови материали за мен, които директорът бе предоставил на генерала. Стоях отпред, прикрил срамотиите си с похлупени длани. Генералът вдигна глава от книжата и ми заповяда да разперя ръце. Огледа ме и каза: Я, какъв плъшок! Секретарят записа и ми разрешиха пак да спусна ръцете си надолу.
         В първия кръг, който беше само за разгряване, секретарят ме попита за няколко неща от най-общ характер, пробваше знанията ми напосоки. Кое е най-голямото езеро в Андите? Какво е филипинска канавка и колко е дълбока? Какво се е случило на 12 май 1913 година в Бомбай? От какво се прави ръчно хартия в прочутите хартиени заводи в градчето Прашили в Шумава? Колко е висока наклонената кула в Пиза? На какъв принцип работи Каплановата турбина? Кой е бил маршал Радецки? И след като отговорих правилно на всички тези въпроси, без дори да се замисля, генералът ми даде следната логическа задача: Един престъпник се е озовал в затвор с два изхода. Единият води към свободата, другият - към ешафода. Президентът решава да помилва престъпника, но му поставя условие - да познае през кой от изходите ще излезе на свобода. Ако излезе при ешафода, ще бъде обезглавен начаса. При всеки от входовете стои пазач и затворникът има право да зададе един единствен въпрос само на единия от тях. Какъв трябва да е въпросът, ако затворникът знае, че единият от пазачите говори винаги истината, а другият винаги лъже, но не му е известно кой е лъжецът и кой - не?
         Две минути постоях и мислих, после отговорих. И в същия миг разбрах, че с правилния си отговор не само съм отворил вратата към свободата на затворника от гатанката, а едновременно с това съм отворил някаква врата и на самия себе си. Тогава, разбира се, нямах и най-малко предчувствие къде ще ме изведе тази врата. И че човекът, който ми задава гатанки, в действителност не е никакъв генерал. Ако сега кажа, че той беше дяволът, няма да съм много далеч от истината.
         Но не се бойте, няма да ви отегчавам тук с теологически трактат. Разбира се, че онзи мъж не беше дяволът, поне не такъв, какъвто го познавате от богатите, пъстри илюстрации на средновековните книги или от приказките. Но той ме въвлече в дяволски заговор. И ако имате достатъчно търпение, сами ще разберете какво беше дяволското в него.
         Сигурно ви е интересно как отговорих на гатанката на генерала. Повтарям - не бойте се, ще ви кажа. Само ще ви оставя време сами да стигнете до отговора. Но и да не успеете, ще го узнаете по-късно, в хода на разказа ми. Също както аз самият узнах много по-късно, че съм бил единственият, избран от нашето училище.

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Ян Неруда. Избрани творби. София, Народна култура, 1986 г., стр. 110, превод Вътьо Раковски. - бел. прев. [горе]

 

 

 

 

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!

 

 

Електронна публикация на 08. февруари 2024 г.
Публикация в кн. „Лягай долу, звяр!“, Иржи Кратохвил, пр. Анжелина Пенчева, Изд. „Колибри“, С., 2006 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]