I

Тъжовний Демон, дух изгонен,
над грешната земя летял,
за прежни дни невесел спомен
в глава му мрачна се въртял,
когато в светлата вселена
той херувим блестящ е бил
и от комета устремена
с усмивка ясна осветена
ловил и пращал поздрав мил,
когато чрез мъглите вечни
можал е с поглед да следи
движенията безконечни
в безред блуждящите звезди.
С любов и вяра той тогаз -
син пръв на светлото творенье,
не знаял страх, нито съмненье,
и не заплашвали ни час
умът му векове безплодни...
И много още, но ни власт,
ни сила нямал да си спомни.

II

И оттогаз отвержен плува
и скита се в мирът велик,
а век след века се минува
кат час след час, кат миг след миг,
по строен ред еднообразен:
нищожната земя владей,
без наслажденье злото сей
и в туй изкусно злораденье
не среща той съпротовленье.

III

Над върховете на Кавказ
веднъж Лукавий пролетя,
Казбек под него кат ялмаз
със снегове си заблестя.
А надълбоко се черней
Дарял, извит кат някой змей
и като яростни тигрица
разпенен Терека ехти,
реве, и хищен звяр, и птица,
в небето сине кат лети,
се вслушват в грозната му реч,
и облаци го придружават
от южните страни далеч,
с вълните му към север плават;
и черни групи от скали
от сън таинствен упоени,
над него свиснали глави,
следят вълните разпенени.
Чернеят се върху скалите
кули кат гразни истукани,
те на Кавказа при вратите
стоят кат стражи-великани.
И божи мир бе чуден, див -
но Духа мрачен, горделив
с презрително погледна о̀ко
създаньето на бога свой,
и на челото му високо
остана същия покой.

IV

Пред него други пак картини
чудесно-хубави наглед:
в разкошна Грузия долини,
с цветя попъстрени отвред.
Честит, обилен земен кът -
с тополи стройни, с водоскоци,
с шумливи, пенести потоци,
по пъстър пясък що текат;
и с рози, гдето в тихий час
възпява славей в нощи летни
момите красни, безответни,
на сладкия любовен глас.
И с кипарисите прохладни,
обвити в бръшляни зелени,
и пещери, където пладне
се крият от пекът елени.
И блясък, и шум от листове,
стозвучен ек от гласове
от птица, звяр, от человек,
и сладострастний дневен пек
и със росите ароматни,
увлажени нощите лятни.
И в небеса блестят звездите
кат на грузинките очите.
Но само завистта студена
възбуди се във злия Дух
и към природата засмена
остана той и ням, и глух -
и туй пред себе си що виде,
презря той и възненавиде.

V

И дом висок, и дом широк
строил Гудал в скалите горни,
той струвал е сълзи поток
на рабовете му покорни.
Покрива сянка му в зори
полите в ближните гори
и на основната скала
изсечени са стъпъла,
те водят до реката чек,
по тях, забулена с яшмак,
княгинята Тамара слягва
и ходи за вода Арагва.

VI

И над дълбоката долина
безмълвно се домът черней...
Но днеска там се вино лей,
събрана й весела дружина.
Годил е щерка си Гудал,
на пир родът си е събрал;
на покривът, постлан с ковори,
седи невестата със дружки,
В песни, в игри и в разговори
деня минува. Зад гори
последний слънчев луч се скри.
Те пеят, пляскат със ръце
и ей пред тяхното лице
Тамара млада се изправя,
дайрето писано улавя,
и над глава си го върти,
играй увлечена, трепти,
ту леко впусне се кат птица,
ту спре се - ту започне пак
и блясва влажния й зрак
под завистливите ресници;
ту черни вижде си повдигне,
ту по килима повлече
като с глава надолу кивне,
прекрасно-дивно си краче.
И изявява си страстта
с усмивка чудна на уста.
И лучът лунен, кат играе
над разтреперени вълни,
едва ли може се сравни
със таз усмивка, що сияе
на тези алени уста,
игриви като младостта.

VII

Кълна се в ясната луна,
в зорницата се аз кълна,
кълна се в слънцето небесно,
че ни персийски господар,
нито пък други земен цар
не е таквоз око чудесно
целувал. Росния фонтан
нито веднъж, приз дни горещи,
не е росил такива плещи,
не е такъв умивал стан.
До днешен ден не е било
да разплете ничья десница -
кат милва ясното чело -
таквази хубава косица.
Откак се е лишил света
от светлия божествен рай,
не е цъфтяла в никой край
таквази чудна красота.

VIII

За сетен път тя днес играй...
Щом утре слънце засияй,
тя, дъщерята на Гудала,
ще отпътува в чуждий край!
Свободно, весело дете,
с съдба печална на рабиня,
ще стане млада домакиня, -
меж чужди хора ще расте.
И често вътрешно съмненье
помрачваше й памятта;
но бяха всички й движенье,
тъй пълни с чудна простота,
че ако Демона би зърнал
в тоз миг чертите й чудесни,
кат спомни ангели небесни,
с въздишка би се той отвърнал...

IX

И той видя... За мигновенье
неясно някакво вълненье
изпълни мръчни му гърди,
в душевната му пустота
звук благодатен се вгнезди
и пак усети святостта
на любовта и хубостта.
И пред картината омайна
стоя замислен дълго той
и кат верижница безкрайна,
за щастье минало цял рой
в умът му хвръкнаха мечти,
като звезди подир звезди.
Скован от сила непозната,
той нова̀ мисл сети за миг
и нещо му екна̀ в душата
с познат, със родствен язик...

И да постигне той не може
дали възражданье бе туй?
И да забрави - пак не може,
забравянье му бог не дал -
и той това би сам не щя.

X

Лети на коня разярен
към привечер във брачний ден
женихът млад нетърпеливо
и на Аргва той щастливо
достигна росни брегове.
Отрупани със дарове,
едвам пристъпват уморени
една след друга наредени
камилите из тесний път.
Звънци разклатени звънът...
Той, Синодалски господар,
повел богатия керван.
С ремик пристегнал строен стан,
на кръст му сабля и ханджар;
преметнал пушка дългоцева;
ръкавите му от чепкеня,
със сърма редом украсени,
назад ги вятърът развева,
Седло му със коприна шито,
юзда му със ресни обвита,
под него коня му безцен
хръпти, играе разярен,
с уши преде и от баиря
хрипи и дърпа се надиря
пред разпенените вълни.
Опасен път в тез стръмнини:
скали от лявата страна,
надясно буйна дълбина.
Мръкна. Тъмнее път прибрежен,
тъмнее веч и върхът снежен,
наоколо мъгла падна,
керванът сърчено тръгна.

XI

И ето черквица стигнаха...
Отдавно тук почива праха
на някой княз, светец сега,
убит от мстителна ръка.
На празник или пък на битва,
оттука пътник щом минува,
сърдечна всякога молитва
във тази черковица струва.
И таз молитва ден и нощ
пазила го й от вражи нож.
Но младия жених не спря,
той този обичай стар презря.
С коварни мисли му душата
Духа лукавия вълнува:
той мислено във тъвнината
в уста невестата целува...
Но изведнъж се там мернаха
двамина... други... ей гръмнаха...
И князът, без да погълчи,
нахлупи шапка над очи,
повдигна се на стремена
и пушката от рамена
измъкна; и с камшикът - пляс!
И летна кат орел завчас,
изгуби се... и гръмна пак
и крясък див из нощний мрак
екна из глухите долини...
Но силен беше техний враг:
бега̀ха сплашени грузини.

XII

Утихна всичко. Сбрани в куп
камилите поглеждат плахо:
прострени мъртви труп до труп,
ездачите край тях лежаха.
Сегиз-тогиз звънци звънтяха.
Разграбен е керванът тежки,
веч над телата им мъртвешки
се вият нощни, хищни птици!
И не очакват го гробници
във манастирский мир тъжовен,
гдет бащин им е прах заровен.
И ни сестра, ни майка веч
над гробът им - с яшмак покрити -
не ще да дойдат отдалеч,
за да си скубят тук косите
и да им кажат: „Лека пръст!“
Но на христенина ръката
край пътят тесен, под скалата,
ще им въздигне скромен кръст;
бръшлян под него ще расте,
напролет ще го уплете
със свойте листове зелени
и пътниците уморени
от пътят ще да се отбиват
под сянката му да почиват.

XIII

Препуска бързий кон припрян,
кат че налита буйно в бран,
ту изведнъж в бегът си спрен,
накъм ветрецът се прислуша
широко с ноздрите подуша,
ту в миг с копита, разярен
в земята удря; роши грива
и кат стрела напред лети.
Ездач на него мълчеливо
повиснал на седло, седи,
допрян към гривата с гърди.
Тоз кон не той го е повел;
крака си в стремена заплел
и на чепкенът червеней
кръвта, що се от него лей.
О, коньо, господарят свой,
извлече ти из грозний бой,
но злий куршум на осетина
и в мракът нощем го достигна.

XIV

Във до̀мът на Гудала плач,
на двора трупа се тълпата:
чий този кон, що стигна в скач
и падна мъртъв пред вратата?
И кой е мъртвий тоз ездач?
Върху челото му студено
смущенье бе изобразено,
оръжье, дрехи, в кръв облени,
ръце му в гривата сплетени.
Не дълго ти гледа из друма,
невесто, за женихът свой!
Сдържа си княжеската дума,
на брачний пир пристигна той...
Но... Не можа жив да го зърнеш,
нито пък жив да го прегърнеш!...

XV

И като гръм влетя удара
в Гудаловия весел дом
и падна бедната Тамара
върху леглото плачешком.
Сълза подир сълза се лее,
не сеща тя спокоен час...
И ето чува, че над нея
говори й омаен глас:
„О, не плачи, дете, напрасно!
Със сълзи тялото безгласно
ти няма да го възкресиш,
мъгливиш само лице ясно,
страни си девствени гориш!
Далеко й той, не ще узнае
скръбта, която те горчи;
небесен бляск сега ласкае
безплътните му веч очи.
Той чува райските песнѝ...
Що значат твойте дребни грижи,
за този, кой сега се движи
там горе, в райските страни?
Смъртта на земното творенье
не, не заслужава ангел мой,
нито едничко мигновенье
сърцето ти да безпокой.

По въздушний океан
без платна и без кърмила,
тихо плават сам и там
стройни групи от светила;
сред пространствата безкрайни
ходят на вълни безчет
облаци недълготрайни,
без да правят негде след.
Свижданье, раздел - не всяват
в тях ни радост, ни печал,
в будуще се не надяват,
минало не им е жал.
Като паднеш в нещастье,
ти за тях си напомни,
всичко земно без участье
като тях го замини!

А щом се спусне мракът нощен
върху Кавказките гори
и над свет омаломощен
спокойствие се въцари,
и щом ветрецът над скалата
се разлюлее низ тревата
и с радост хвръкне в нея скрита
из мракът птичка гласовита,
и под зелената лоза,
като се напои с роса,
се нощното разцъфне цвете
и отдалеч зад върховете
луната златна щом изгрей
и скритом слабо те огрей, -
при теб тогаз ще долетявам
и чак догде настъпи ден,
над твоя образ уморен
аз сладък сън ще ти навявам...“

XVI

Гласът мръкна. Един след друг
далеч замлъкна звук след звук.
Тя скокна, взря се в тъмнината...
Смущенье пълни й душата,
тъга и страх, одушевленье -
с това са нищо във сравненье;
вси чувства кипнаха завчас.
Душа й се навън стремеше,
по жили огън и течеше
и новия за нея глас
кат че звучеше и тогаз.
И пред зори я посети
сънят - почивката желанна;
но той й мислите смути
с мечта пророческа и странна:
ей странник ням, със лик неясен,
с неземна красота блеснал,
склонен над одъръг й прекрасен
с такваз любов се в нея взрял,
кат че му бе за нея жал.
Не беше туй небесен жител
божествения й хранител:
венец от бляскави лучи
върху глава му не личи.
Не беше туй Духа ужасен,
порочний мъченик прокрет -
той беше същ кат вечер ясен:
ни ден, ни нощ, ни мрак, ни свет!...

I

„О татко! Татко! Не плаши ме,
Тамара свойте не кори,
аз плача, виждаш. Утеши ме,
в тъга душата ми гори.
Жена аз другиму не ставам,
на всичките момци кажи,
аз другиму сърце не давам,
откак съпруг ми в гроб лежи.
Откакто трупът му кървав
погребахме ний под гората,
вгнездил ми е Духът лукав
престъпни помисли в душата.
Във мракът нощем ме смущават
неясни сънища цял рой
и денем те ме не остават
да се помоля за покой.
Сърцето ми във огън плава
и чезна аз от ден на ден,
във мен душа веч не остава.
Смили се, татко мой, над мен!
О, дай в священната обител
безумната си дъщеря,
аз там пред благия спасител
душа си бурна ще смиря.
За мен веч няма веселѝя...
И нека в тихий манастир
със мир като ме осени,
ме скрий в печалната килия,
кът гроб, меж тъмните стени.“

II

И в манастирът отстранен
родителите я отвеждат,
и там килия й отреждат -
тих, мрачен кът уединен.
Но под монашеските дрехи
тъй също, както и тогаз,
кога тя носеше атлаз,
все тъй пак биеше сърце й
от беззаконната мечта.
Но отстранена от света
и пред олтарят осветен
в тържествений молитвен час
тя чуваше, със ум смутен,
все същия вълшебен глас.
И там под тъмний свод на храма,
пред нейния разпален ум,
летеше образът без шум;
в прозрачний дим на тамияна
съзираше го кат звезда, -
зове я, мамия я, къдя?

III

Между високи хълмовѐ
е манастирът построен,
с тополи стройни редове
от вси страни е окръжен.
По някой път сред тъмнината
чрез тях блещукаше лампада
в прозореца на Тамара млада;
и на дърветата миндални
измежду кръстове печални -
стражари неми на гробнѝци -
чурликат хорове от птици;
по камънаците шумят,
потоци с пенести вълни
и между буйни стръмнини
в едно се сливат и вървят
и лъкатушат в храсталакът
и губят се далеч из мракът.

IV

На север се гори синеят,
под тях мъглите се мержеят
над буйно-шумния поток
и се разливат по долини.
И с глас обърнат към възток
молитва пеят муезини.
И звучния камбанен глас
трепти, обителта пробужда;
в тържествений и мирен час,
кога грузинките се спущат
и за вода в потока слязват;
и върховете на горите
със сняг и със мъгли покрити
се на небето отбелязват;
когато слънцето се скрива,
руменина ги тях покрива.
А между тях се е издигнал,
с глава над облаци достигнал,
Казбек, бащата на Кавказ,
с чалма и риза от атлаз.

V

Тамара пълна й с мисл престъпна;
сърцето й е недостъпно
за чисти наслажденья. В мира
тя радост нигде не намира.
И всичко, що създал е бог,
кат че й служи за предлог
на мъки. Всичко я горчи -
и мрак, и слънчеви лучи.
По някой път, щом нощ настъпи,
тя към иконата пристъпи
в безумье падне на гърди
и плаче; в нощното мълчанье
това таинствено риданье
обръща пътнику вниманье
и мисли той: „Това е дух,
що в пещерата свързан стене!“
И кат напряга плахо слух,
той бърза с конят да избегне...

VI

И на душа си нажалена
Тамара не намира лек,
в килията, усамотена,
стои и гледа надалек,
въздиша, пламва тя и тръпне...
„Ще дойде той“ - и нещо шъпне.
Не всуе той я в сън ласкал,
вълнувал й е памятта,
с очи изпълнени с печал
и с чудна нежност на уста.
Веч много дни тъги, неволи
не й остават в мир душата,
тя на светците ли се моли,
към него й лети молбата,
убита от борба всегдашна,
припадне ли върху легло,
душа й стряска нещо страшно
и жар обгръща и тело.
Пламтят гърди, глава и плещи,
мъгла обзема й свестта,
прегръдките й търсят срещи,
целувки таят на уста...
...........................................

VII

В грузинските гори богати
вечерната мъгла слетя
и ето Демон крилати
във манастирят прилетя.
Но дълго гордий изкусител
да влезе в тихата обител
не се реши. И в колебанье
като че щеше без вниманиье
да хвърли о̀мислът жестоки,
замислен пред стени високи,
покрай дърветата той стъпва
и всякой лист без вятър тръпва.
Подигва той очи нагоре
и вижда светлина в прозора -
в килията блести кандило;
тя кат че чака нещо мило.
И посред общото мълчанье
китара с стройното брънчанье
и звучна песен чу се там,
тез звукове едвам-едвам
из мракът нощен проехтяха,
като че ли сълзи се ляха.
И тази песен бе чудесна,
като че ли ръка небесна
я бе създала за земята.
Не ангел ли от небесата
да види някой пострада̀л
е потаено тук слетял
и за минало му запял -
да му отлекне от мъченье?
Пръв път любовното вълненинье
усети Духът нажалени.
Желай да се отдалечи -
крилата му кат вцепенени.
И чудо! В горди му очи
показва се сълза гореща...
Та до килията насреща
и днес вдълбан се вижда камък
с сълза тореща като пламък,
нечеловеческа сълза!...

VIII

И влиза жаден за любов,
с душа открита за добро
и мисли за живота нов
е вече времето дошло.
Очакванье на първа среща,
страхът пред неизвестността,
като че първи път се спащат
и виждат с гордата душа.
Това бе грозно предвещанье.
Той влиза, гледа със вниманье
и вижда херувим прекрасен
със чудно-бляскаво чело
и от врагът със поглед ясен
я скрива с своето крило...
Луч от небесно осветленье
му ослепи нечистий взор
и вместо мило поздравленье
той чу мъчителен укор:

IX

„Дух безпокоен, Дух порочен,
защо дойде в тоз час полнощен?
Тук твой поклонник не живей,
тук зло не може да вирей!
Там, гдето ази обич сещам,
не искам тебе да те срещам!
Защо дойде?“ - И в отговор
коварно се Духът усмихна,
засвятка с завист злий му взор
и пак в душата му избликна
напрежния омразен яд:
„Тя й моя!“ - той му възвести, -
махни се, отлети назад,
с защита късно се вести.
Не ти ще съдиш мен и нея,
наложил съм веч на сърце й
със гордост пълно, свой печат,
ти отлети към твоя свят,
тук аз отнине ще живея,
тук ази любя, аз владея!“
И ангела с тъга погледна,
към жертвата, печална, бледна
и леко кат простря крилата
изчезна мигом в небесата...
............................................

X

Т а м а р а

О, твоята е реч опасна!
теб рай ли, ада ли пратѝ?
Що искаш?

Д е м о н

Колко си прекрасна!

Т а м а р а

Но отговаряй, кой си ти?

Д е м о н

Аз съм онзи, когот ти
видя през няколко нощи,
тоз, кой ти шепнеше в душата,
комуто ти разбра тъгата,
тоз, кой на сън ти се вести,
кой с взорът си надежди губи,
преди те да разцъфтят,
когото никой веч не люби,
когото всички го кълнат,
от който всякой се отрича;
тоз, който не знае разстоянье,
на рабовете земни бича,
цар на свободното познанье,
природно зло, небесен враг
и видиш - аз падам в прах
пред теб, пред твоите колене
и ти принасям с умиленье
молитвата на любовта,
и първото ми тук мъченье -
мъчението на страстта.
Изслушай ме от съжаленье!
Ти би могла с едничко слово
да ме възвърнеш в небесата;
покрит със любовта ти свята,
аз ще предстана там отново
кат ангел нов във блясък нов.
О, чуй ти моята любов!
Чуй твоя раб, о моя страст!
Когато първи път те видех
аз тайно в миг възненавидех
безсмъртьето и свойта власт.
Аз почнах да завиждам с ядост
на земната непълна радост;
но щом при теб съм неотлъчно,
не сещам страх, не ми е мъчно.
И във сърце ми от разгара
луч неочакван вече грей
и скръб във мойта рана стара
увила се е като змей.
Без теб какво е тази вечност?
Владеньето до безконечност?
Без смисъл думи... за какво?
Обширен храм без божество!...

Т а м а р а

О, остави ме, Дух лукавий!
Мълчи, не хвъргай ме в неволя...
О боже мой, о боже прави!
Уви, не мога да се моля:
с отрова ми й умът обнят.
О чувай, ти ще ме погубиш;
словата ти са огън яд...
Кажи, защо ли ти ме любиш?

Д е м о н

Защо ли, хубост? - Аз не знам,
не мога да ти кажа сам!
Щом новият живот сетих,
щом ново чувство ме обзе,
трънливий си венец хвърлих
в прахът под своите нозе.
И рай, и ад в теб виждам аз!
Обичам те с неземна страст,
да любиш тъй не можеш ти
със упоенье, с всичка власт
на мисл безсмъртна и мечти.
В душата ми открай света
е образът ти отразен
и мяркал се е той пред мен
в пустините на вечността.
И твойто име оттогаз
звучало ми е с сладък глас
и в раят даже като бях,
за твоя образ там гледа̀х.
О, ако би могла да знайш
доколко горко е мъченье
през векове без разделенье
да тържествуваш и страдайш,
не чакащ похвала̀ за злото,
нито награда за доброто;
с такъв живот, стакваз съдба
и в тази вечната борба
без тържество, без примиренье!
Спокойствие да не намираш,
да знайш, да чувствуваш, да виждаш
и всичкото да ненавиждаш,
и всичко, всичко да презираш!
Едва се божьето проклятье
изпълни - и от същий ден
природните от жар обятья
навек изстинаха за мен...
Небе синееше пред мене,
аз виждах зваздните премени;
със тез звезди аз бях познат...
И всякоя с венец без злат.
Сега? - Предишний си събрат
нито една го не позна.
Изгнаници на мен подобни
в отча̀янье ги аз връзвах,
но с тез лица с тез думи злобни
уви! Аз сам не ги узнах.
Уплашен - махнах със крилата
и впуснах се... Защо? Къде? -
не знам. Напрежните ми братя
отхвърлят ме. Тогаз за мен
светът стана и глух, и нем.
Тъй също в силното теченье
оставений кораб в реката
сам без кормило, без платната,
ще плава тъй без назначенье.
Тъй също облакът откъснат,
от силен ураган разпръснат,
в небето сине кат черней,
сам нигде да се спре не смей,
лети в пространството без край,
а накъде? - Сам бог го знай!
Не дълго с хората играх си,
не дълго ги на ум учѝх,
над благородното надсмях се
и най-прекрасното хулих.
Аз загасих навеки жара
на твърдата им чиста вяра...
И струва л`някой да се труди
за глупавите, низки люди?
От тях отвърнах своя взор
и скрих се аз далеч в горите,
и лутах се кат метеор
сред нощний мрак на теснините.
И ето пътник уморен,
излъган, като вижда мен
и огън мисли, че блести,
със конят в бездната слети
и руква му кръвта завчас,
напусто вика - там му й гроба...
Но с тез игри на мойта злоба
недълго се залъгвах аз.
В борба със бурите ужасни
аз често, кат подигна прах,
облечен в мълнии, нещастний,
към облаците смел летях,
поне във бурната стихия
скръбта сърдечна да задавя,
туй, що не мога да забравя,
из памятта си да изтрия!
Що значат немощите тежки,
беди и трудове човешки
над всички земни поколенья -
и пред едничко мигновенье
на мойте, грозните мъченья?
Що значи хорския живот,
потънал в грижи, в труд и пот?
Ще минат всички те без след!
Надежда имат занапред,
че тях ги съд последен чака
и може Той да ги прости,
а мойта скръб ще се протака
и няма край да се вести,
не ще почине тя във гроба!
И вий се като змия в злоба,
ту жегва, блясва като пламък,
ту ме притиска като камък -
тоз мавзолей несъкрушим
на всичко минало кат дим!...

Т а м а р а

Защо ми за тъги приказваш?
Защо на мене ти се жалваш?
Ти съгреши...

Д е м о н

Пред теб не съм.

Т а м а р а

Нас ще ни чуят.

Д е м о н

Ний сме са̀ми.

Т а м а р а

А бог?

Д е м о н

На нас той взор не мята:
зает с небето - не с земята!

Т а м а р а

А мигар адски мъки няма?

Д е м о н

Та що? Ний там ще бъдем двама!

Т а м а р а

Но как да е, другар случаен,
покоя си като разрушам,
неволно, със възторг потаен,
страдалче странен, аз те слушам.
Ако речта ти е лукава
или измама ти таиш...
Смили се!... И каква ли слава?
Защо душата ми мътиш
с мечти и сладки, и ужасни?
Нема меж всичките девици
не срещна други хубавици?
Уви! И те са тъй прекрасни!
И девствение им страни
не е могла да оскверни
ръката смъртна досега.
Не! Дай ми клетва вярна ти...
Ти виждаш моята тъга,
ти виждаш женските мечти!
Неволно страх в душа ми всяваш...
Ти всичко виждаш и узнаваш
и ще да се смилиш за мене!
Но в знак на туй, че ме обичаш,
кълни ми се, че се отричаш
от твойте злобни намеренья!

Д е м о н

Кълна се в първий ден на мира
и в неговий последен ден,
кълна се в правдата и мира,
в престъпния позор презрен;
кълна се в страшната си мъка
и във победната надежда,
кълна се в първата с теб среща
и във горчивата разлъка,
кълна се в всичко духове
и в мойте братия подвластни,
и в херувимите бестрастни,
моите вечни врагове;
кълна се в ада и небето,
във всичко туй, що ти милейш,
във погледа ти на лицето,
в сълзата първо, що пролейш,
във твойто сладостно диханье,
в коса ти вита кат вълна̀;
кълна се в грозното страданье
и в любовта си се кълна -
отричам се от отмъщенье,
от горди мисли и мечти,
от днес с коварно прелъщенье
не ще аз никой ум смути...
Аз ще се помиря с небето,
аз ще се моля, ще обичам,
аз жажда вяра във доброто;
с сълза разкайна ще избриша
небесний огън на челото.
И нек светът успокоен
цъфти в невежество без мен!
О, вярвай ме, до този час
аз пръв те оцених, разбрах,
за мой кумир кат теб избрах,
в нозе ти сложих мойта власт.
Ти твоята любов ми дай
и вечност давам ти за миг,
в любов и в злоба аз съм, знай,
и неизменен, и велик.
Аз тебе, щом с любов пристанеш,
в надзвездния ще вдигна мир
и там царица ти ще станеш,
другарка моя, мой кумир;
без съжаленье, без участье
ще гледаш на земята ти,
там гдето няма също щастье,
ни дълготрайни красоти.
Там има само престъпленье,
там всички в дребни страсти газят,
там не умеят без стесненье
ни да обичат, ни да мразят.
Не знаеш ли с каква цена е
минутната любов човешка? -
Вълнение на кръв младежка.
И колко малко всичко трае!
И с изнуренье там се мъчат
с съблазн от нови красоти,
със своенравни си мечти -
и всякога кат се разлъчат.
Не, не на теб, другарко моя,
съдбата е определила
да вехнеш тихо в кръгът тоя,
раба̀ на грубостта ревнива,
сред малодушни и невежди
другари - скрити врагове,
послед безплодните надежди
и празни, тежки трудове.
Не тук ще сетиш ти доброто
меж тези манастирски стени,
с молитви равно отстранени
от хората и божеството.
О, не прекрасно ми създанье,
за друг живот е твойта младост,
теб чака инакво страданье,
теб чака друга, вечна радост!
Хвърли напрежните желанья
и забрави нищожний свет,
и цяла бездна от познанья
в замяна ще открия теб.
Тълпи от духове служебни
ще твойте заповеди чуват,
слугини леки и вълшебни
на теб, о хубост, ще слугуват.
За теб от светлата зорница
ще свия от зори кръстец,
венец ще ти сплета - с росица
ще го поръся тоз венец.
Със лучът огнен на зарята
ще бъде твоя стан обвит,
със дъхът чист на аромата
ще бъде въздухът напит!
И ежечасна песен дивна
на твоят слух ще бъде дар,
палати чудни ще издигна
от изумруд и от янтар;
аз във морето ще се спусна,
зад облаците ще се впусна
и всичко земно ще ти дам.
Обичай ме!...

XI

                        И той едвам
се косна с пламенни уста
до нейните трептящи устни...
Тя моли, шепне да я пусне,
но той увлечен от страстта,
с очи разпалени кат жар,
във нея вперил огнен зрак, -
над нея светка в нощний мрак
неотразим като ханджар.
Ядът на страшното лобзнанье
в гърдите й проникна в миг...
Мъчителен, ужасен вик
екна сред нощното мълчанье...
В този вик бе всичко: и страданье,
любов, укор и молба нежна,
прощавание безнадеждно, -
прощавание с младостта...
.......................................................

XII

В тоз миг страж нощен кат обхожда
покрай високата стена,
самси сред нощна тишина,
с желязна се дъска разхожда;
и под прозореца Тамарин
той обиколката поспря,
ръка над дъската възпря
и остана кат с гръм ударен:
и в тишината на нощта,
като че чу той в този миг
лобзнание на две уста,
въздишка и минутен вик.
И нечестива мисл, съмненье
в сърцето старческо проникна...
Но мина още мигновенье
и всичко пак наокол стихна...
Ветрецът носи отдалеко
шумтението на листата
и с брягът тъмен шепне леко,
като си шумоли, реката.
И бърза той да се помоли
с канон от страх да се избави
от напаст на Духът лукави,
от грешни мисли и неволи;
и с разтреперани си пръсти
гръдите си смутени кръсти
и тихо пак из пътя влезна
в ръка със дъската железна...
.......................................................

XIII

Кат пери спяща мила беше,
когато в гробът тя лежеше,
и мъртвото чело бе бяло
кат чистото й покривало.
Навек очите й закрити...
Но кой, но кой не би казал,
че погледът й е заспал
и само чакат й очите
целувка или пък лучите?
Но безполезно лучът златен
ласкай й ликът невъзвратен;
напразно свои и съседи
целуват й устата бледи...
Напусто всякой ще се бий
печатът смъртен да изтрий.

XIV

И никога не е била
в таквиз богати облекла
Тамара, както в този час.
Цветя с роса като ялмаз
(тъй иска старият обряд)
над нея пръскат аромат.
И нищо в мъртвия й лик
не казваше, че сетний миг
я сварил в страст и упоенье;
и всяка нейна бе черта
изпълнена с тази красота
кат мраморът без израженье,
от чувства и от ум лишен
и кат самата смърт студен.
Усмивка странна се съзира,
че на устата й личи
и кат че някой скръб намира
тоз, който се във нея взира
със по-внимателни очи.
Тя изражаваше съмненье
на мисълта й във душата,
тя бе последно израженье,
последно „сбогом“ към земята;
и таз усмивка мъртва, хладна
бе безнадеждна, безотрадна
повеч, отколкото очите
веднъж завинаги закрити.
Тъй във тържествения час,
когато слънцето се скрива,
с зори пурпурни се разлива
връх снеговете на Кавказ;
но този луч осиротял
в равнините не ще слети,
път някому да освети
от своя връх оледенял...

XV

Роднини в скръб обезумели
в печален път се вече сбират.
Кат скуби косми побелели,
гърди си с плач като раздира,
Гудал за сетен път въвира
нози си в златни стремена,
в последен път на кон яхна
и шествието в път тръгна.
Три дни, три нощи ще вървят.
Приготвен й е сетен кът
там гдето костите лежат
на някой прадед на Гудала,
хайдут по път и по села.
Кога го болестта сковала,
кога смъртта му веч дошла,
за да изкупи грехове
се врекъл храм да построи
на връх гранитните скали,
там, гдето веят ветрове,
там, где се вият сал орли.
Меж сниговете на Казбек
усамотен се вдигва храм
и костите на тоз човек
се пак успокоиха там.
И във гробнѝца се превръща
тоз край, що облак го обгръща,
като че гробът към небето
по-жежък е от на полето;
кат че от хората далек
последний сън ще бъде лек...
Напрасно! Мъртвия във гроба
не среща ни любов, но злоба...

XVI

Във ясната лазур небесна
един от ангелите святи
летеше на криле си злати
и на ръце душата грешна
държеше в своите обятья.
И с сладка реч я утешава,
съмненията й разсява,
грехът и нейното страданье.
И ето рая стигат веч
и чуят песни отдалеч,
но Демона се в миг затече
и се отпреде им изпрече;
той бе могъщ кат буря шумна,
като светкавица гори
и горд, във дързостта безумна.
„Тя й моя!“ - той заговори.
Тез думи страшни като слуша
душата грешна на Тамара,
в прегръдки ангелски се крие,
с молитва си страхът заглуша.
Решаваше й се съдбата:
пред нея пак стоеше той,
но как бе мрачен, боже мой!
Как злобно гледаше душата,
как пълен беше с смъртен яд
и със вражда той в този миг
и вееше гробовен хлад
от неподвижния му лик.
„О, изчезни, порочен дух -
каза му ангелския глас, -
доволно тържествува ти,
сега настъпи съдний час
и нея господ я прости!
Веч изпитаньята минаха;
щом тялото й закопаха,
оковите й зли паднаха.
От тоз й е душата род,
на чийто земния живот
минува като мигновенье
от най-несносните мъченья,
от най-приятни наслажденья.
От най-прекрасния етир
бог таз душа е изтъкал,
не за светът ги е създал,
нито за тях е земний мир.
С цена жестока тя изкупи
съмненията на живота...
Тя страда много, много люби
и си откри на рая входа!“
И строго ангела премери
със поглед Духът-изкусител
и радостно крила разпери
и скри се в райската обител.
И прокълна Духът-хранител
безумните свои мечтанья
и остана с душа надменна
пак сам във цялата вселенна
без обич и без упованье!...

Над Кайшаурската долина,
на каменните стръмнини
личат и днеска съсипни
от сграда някаква старинна.
И за деца разказ е страшен
преданието съхранило;
кат призрак памятникът мрачен,
свидетел на това, що й било,
меж дървесата се черней.
Цъфти полето, зеленей;
отдолу е аул сграден,
оттам минуват всякой ден
между скали, посред поляни,
със шум, с звънтение кервани.
Далеч, мъглите кат пробива,
извива се река пенлива
със вечно млад живот сияй
покрай аула всичко ближно,
природата си там играй,
кат весело дете безгрижно.
Над тях високо се е спрял
пуст и безмълвен замкът стари,
кат клетник старец, преживял
и мила челяд, и другари.
И на луната сал възхода
очакват гадовете скрити:
тогаз излизат на свобода
и плъзват по развалините;
тогава паякът полита
своята мрежа да заплита,
тогава гущери в грамада
се щурят в мрачната ограда,
из свойта дупка се пронизва
и змията - навън излизва
и върху каменните плочи
в кълбо се вие и немей,
ту като лента се проточи
и кат ханджар се залъщей
в поле забравен после боя,
ненужен вече на героя.
Навред е тихо, запустяло.
От времето не е остало
от миналото нигде дири
по тези каменни баири,
по тази мрачната гора
да ни напомня за Гудала,
за милата му дъщеря.
Но църквата между скалите
и днес се вижда през мъглите,
стоят пред нейните врати
на стража черните гранити
със снежни пластове прикрити
и вместо броня на гърди
със вечни ледове обвити.
Намръщени висят грамади
от ледове над самий път,
кат вледенени водопади
сковани мигом от мразът.
И с бяс виелици жестоки
меж голите скали високи
снегът размятат с диво пенье;
и облаците от възтока
към нея бързат с поклоненье.
Над гробовете запустяли
днес никой веч се не печали:
над тях скалата на Казбека
надвиснала, кат няма страж бди
и вечний ропот на човека
не ще им вечний мир смути.