Отворих си прозореца към залез розов
и в черчевето се разбиват вълни леко.
Домът ми с макове изпълва се полека,
морето докато залива ме оловно.

Достигат рибите челото ми отново,
размахвайки крилата на опашки меки.
Щом тялото ми вълнолом не е напреко,
морето над ума ми да прелее е готово.

Изпълва се с акули моят разум,
които моя ум свободен ръфат настървено,
докато от дарбите му го оставят празен.

И мисля, че изгубвам своето търпение
при толкова безумие в дома, напразно:
и искам да избягам... не с ума си, в неведение.