През 1946 година Андре Жид публикува притчата „Тезей“ (1946). Плод на дълъг размисъл – повече от две десетилетия, тази творба е своеобразното литературно-философско завещание на писателя. Зад ретроспективния разказ за живота на митологичния герой се провижда друг разказ – този за етапите в човешкия живот и себепознанието. В своята статия „Тайната на „Тезей“, публикувана в Les Lettres Francaises на 20 септември 1946 година, Луи Паро (1906 – 1948) – френски писател, литературен критик, публицист, преводач от испански, ни предлага своя критически прочит на произведението.

        Наскоро Андре Жид публикува „Тезей“, творба, върху която работеше отдавна и за която споменаваше в своя „Дневник“. Веднага се заговори за „литературно завещание“. В тази творба привидяха обобщение на авторовото творчество. Наистина новоизлязлата книга, в която изобилстват толкова много стари идеи, ни помага да определим сегашната позиция на писателя и в не един пасаж самият Андре Жид ни говори с устата на своите герои. Но би било погрешно да виждаме в „Тезей“ точното отражение на неговия автор. Зад образа, който ни предлага това огледало, има доста сенки и призраци, които се движат, и всеки от тях иска да ни разкрие своята малка лична история. Ако изповедният тон на творбата, припомнянето на приключения, които изпълват цял един живот, и най-вече аз-повествованието ни навеждат на мисълта за отъждествяването на създателя на „Саул“, „Персефона“ или „Едип“ с основателя на Атина, не бива да забравяме, че дори най-незначителният персонаж на Жид, подбран наслуки в неговото творчество, е винаги един от говорителите на самия писател. Жид не е само Тезей, но и Едип, Минос, Дедал, а защото не и Ариадна, Пасифая или сложното създание Федра-Главк.
        Живи ли са всичките тези персонажи? Не. Или поне не в смисъла, в който обичайно разбираме това. Жид не е създавал типове (като изключим може би Лафкадио¹), ние разпознаваме самия него във всичките му герои. Това обаче не пречи всичките да притежават свръхиндивидуалност. Те са очертани само с едри щрихи в сборник с максими, които лесно можем да разчетем въпреки цветовете на туниките и митологичните атрибути. Нито един от тях не е строго определен. И нерядко те пътуват от произведение в произведение и си противоречат. Неведнъж в своето романово и театрално творчество Жид се позовава на едни и същи герои, заимствани от Библията или древногръцките митове. Ала тяхната индивидуалност и техните характери се променят според потребностите на доказателството и символите, които изрязват, добиват различни, нерядко противоположни значения. Това всъщност не е толкова важно и ако някои привиждат в този факт богатството на самите символи, то всъщност става дума за многообразието от интерпретации, които те ни предлагат.
        Нека сравним например Едип (от едноименната драма [на Жид]) с онзи Едип, който в „Тезей“ идва да търси убежище в Атика. Става дума за един и същ персонаж, който обаче е еволюирал. Първият Едип, който се отказва от щастие, „изградено върху заблуда и незнание“, приема с готовност ужасното наказание, което сам си е наложил. Той не иска и да чуе за боговете. Тирезий му додява със своя мистицизъм и поучения. Той е убеден, че човечеството „е несъмнено много по-далеко от своята цел, която не можем да прозрем, отколкото от изходната си точка, която вече не различаваме“. Прорицателите не са успели да разгадаят загадките. И той, Едип, е открил, че единствената парола това е Човекът. „Защото, разберете го добре, чеда мои, всеки от нас като юноша среща в началото на пътя си чудовище, което го поставя пред загадка, която може да ни попречи да продължим напред. И на всеки от нас, чеда мои, този сфинкс задава различен въпрос, бъдете сигурни, че на всеки от неговите въпроси отговорът е един и същ: да, има само един отговор на толкова различните въпроси и този един-единствен отговор е: Човекът“.
        Да, този Едип е наш съвременник. Но с остаряването Едип се променя. Разбира се, той не се отрича от думите си, но се опасява, че е проявил крайност. И отново се съгласява с Тирезий, когато казва, че „трябва да престанем да виждаме света, за да видим Бог“. Едип вече не вижда хората, загубил е всякакъв досег с тях. Той противопоставя интемпоралния свят, разкрил му неговата собствена слепота, и външния свят и се радва, че е достигнал „свръхсетивно блаженство“...
        Тук откриваме отглас от мистичните тенденции, които могат да се наблюдават в разпръснат вид в доста произведения на Жид и под булото на иронията съставляват една от константите в неговото творчество. Ала авторът на „Зле прикованият Прометей“ се въздържа да твърди каквото и да било, без непосредствено да ни предложи онова, което би ни позволило да го оборим. Защото винаги вярва само наполовина на онова, което казва. Подобно на Икар той извлича дори от най-доброто умозаключение само онова, което изначално е вложил в него. „Ако съм вложил Бог, ще го открия там. Няма да го открия само ако не съм го вложил“. И освен това никога не е напълно уверен.
        На този Едип, който се връща смирено назад, за да потърси закрилата на боговете, отговаря един различен Жид, който чрез устата на Тезей извлича поуката от разказа и този път няма никаква двусмислица. Той иска да има последната дума. Този овладял страстите си Тезей, който се е отказал от почестите, установил е чрез социални и политически реформи определено демократичен, мирен период, е един успял човек, човек, който вече не изпитва съмнения. Той е изпълнил предназначението си. С умиление си мисли, че след него, благодарение на него, хората ще станат по-щастливи, по-добри и по-свободни. Така този Жид-Тезей заключава не без гордост и основателно доверие в присъдата на идните поколения: „Завърших делото си за благото на бъдещото човечество“.
        Но това дело е твърде разсъдително, може би прекалено премислено. И хората не виждат изобщо в какво се състои неговата заслуга. Той е бил герой с късмет, проспериращ владетел, видимо закрилян от съдбата, която си знае работата. Син от добро семейство, комуто е купен военен чин още с раждането. Заслугата? Неговата заслуга е не по-голяма от тази на другарите му и на неговите предходници, които Минотавъра просто е погълнал, и то в количество, значително по-голямо от това, за което се твърди в легендата. Няма и следа от лична заслуга. Тезей ще има охолен живот и през каквито и изпитания да преминава, той знае много добре, че те ще бъдат възмездени.
        Всичко е подготвено предварително, подредено е от един deus ex machina, който винаги отчита потребностите на бъдещите хронисти, за да направи така, че начинанието да успее. Тезей трябва само да слезе от кораба. Целият декор е монтиран. Всички са съгласни, дори жертвите, полубогът да се оттегли, без да му бъде сторено никакво зло. И до срещата си с Минотавъра той е, според описанието на Жид, съблазнителен и апатичен в разцъфналата градина подобно на хермафродита на Лотреамон, който се възползва на воля от този пасторал, заради който се измъчва. Кой би дръзнал да твърди, че този подвиг е достъпен за всички? Не, несъмнено, тъй като единствено на него е трябвало да бъде поверена нишката на Ариадна.
        И ето че всичко става по-ясно. Всъщност чудодейната, невидима нишка не принадлежи на Ариадна, която е само нейна пазителка. Тази жена, на която митологията и литературата са отредили такова значение, е само епизод в кариерата на Тезей. Ако може така да се каже, тя е само опора. На нея трябва да се осланя успехът на начинанието, но тя не ще бъде възнаградена за него. Именно от нея трябва да се отскубне Тезей, за да се впусне в Лабиринта: Ариадна е обречена по силата на самата си природа никога да не може да влезе в него.
        Нишката, предоставена от Дедал, който е Мъдрец, описан прекрасно от Жид като един Леонардо-Фауст-Пиранези, това е познанието; именно този ключ позволява да стигнеш до Майките², без риск да бъдеш сразен по пътя. Без него човекът си остава дете; оръжията му губят силата си. Едва когато пашкулът се разпукне докрай, какавидата ще приключи метаморфозата си, а героят ще застане пред своя Минотавър (всеки си има свой собствен минотавър). Оттук той може да се върне без никакъв риск към онази майчински настроена и леко презирана Ариадна, която го очаква, към онази материя, която той владее и на която ще може смело да предложи брак.
        Но това познание предполага чувство за дълг и ето че се озоваваме твърде далеч от съмнителните препоръки на пророка Натан, когато Жид ни казва: „Макар и опиянен, старай се да останеш господар на себе си. Всичко се свежда до това“. То предполага също така зачитане на ценностите, неподвластни на времето: Тезей не ще скъса никога с миналото. „Върни се към него, върни се към себе си, защото нищо не произхожда от нищо и всичко, което ще станеш, се осланя на твоето минало, на това, което си сега“. Тук откриваме една от идеите, често изказвани от Жид. В отговора си до Барес („Избрани фрагменти“) той сравнява миналото с трамплин, който е пагубно да не се осмеляваш да използваш.
        Тезей, който знае това, е авантюрист, но авантюрист, който никога не губи здрав смисъл. Клетият Икар се е зареял в метафизичните висини и е намери смъртта си – изгубил е земята от погледа си. Вярвал е, че е достатъчно да се отдалечи от себеподобните, да загуби досег с хората, за да познае тайната на Лабиринта. Този възвишен ум, „дълго време лутал се в плетеницата на проблемите“, усложнени още повече от тревожността му, който не открива друг изход освен към небето, така и не е пожелал да разбере, че лабиринтът е в самия него и че в себе си трябва да търси тайната му.
        Но дали Жид-Тезей наистина е открил тайната на Лабиринта? Не е много вероятно. Нищо не ни навежда на мисълта, че в това огромно творчество гръцкият герой властва с цялото си величие. И на какви основи почива това творчество? „Градихме върху пясък нетрайни катедрали“ – твърди с тъжна прозорливост един от героите на „Блатата“, една от най-представителните творби на големия писател. Като че ли Тезей вече не изпитва тревогата и съмнението на преследвания човек, разтърсен от четенето на Кафка („Дневник 1939 – 1942“), който години преди това не е искал нищо друго, освен да умре напълно загубил надежда.
        Но това творчество, строено така търпеливо, така грижовно, чиито материали са подбирани така внимателно, е измъчвано подобно на огромните доелинистични градежи, за които говори Бодлер, от скрита болест. И тази болест е липсата на вяра. Ревностното усърдие не замества вярата. Няма нищо по-отчайващо от проваленото усърдие! И може би именно вярата е тази, която най-силно липсва на Жид и която съжалението, че не я притежава изобщо, само непълно замества. Жид е прекалено разумен – липсва му зрънцето лудост, което прави понякога Икар по-симпатичен от Тезей. Той не дръзва да излезе извън собствените си граници. С всичките си таланти, с уникалния си стил, с чувствителността си и иронията, зад която я крие, с огромната си култура Андре Жид е способен да направи много повече, отколкото е сторил. Но никога не е искал да рискува. Винаги се е въртял около Лабиринта, без да влезе в него, в плен на своята предпазливост. В деня, в който блудният син решава да се завърне в бащиния дом, той вече е изгубен – и за другите, и за самия себе си.

---

Бележки:

¹ Герой от романа на Жид „Подземията на Ватикана“. – Бел. пр. [горе]
² Според Гьотевия „Фауст“ в пещерата на Майките Фауст се връща в миналото, в предхристиянската епоха, и от там довежда Хубавата Елена. – Бел. пр. [горе]

^* Текстът е включен в българското издание на „Тезей“ в превод на Калоян Праматаров („СОНМ“, 2023). Преводът е осъществен в рамките на Програма „Творчески инициативи’2022“ на Национален фонд „Култура“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „СОНМ“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!