Вълните подмиваха основите.
Всяка една изтръгваше, бяха жестоки от глад,
своята хапка от пясък.
Отидохме до другия край на острова
и на връщане
дъждът ни забавяше и ни мяташе
лепкавите си лапки като восъчни стрели.

Стъмеността на небето се раздираше
като блузон, омотан в перка.

Ако това, което бе тъй лесно, се превръщаше в трудно,
онова, което беше брегът, приличаше
на опустошен кораб,
разцепен от ревовете в открито море.

Не остана време да се изнесе никаква вещ.
Съседите излязоха много по-рано, отнасяйки покъщнината си,
и къщата се срина бавно, почти без шум,
в дълбок услаждащ сън –
каза, като се събуди.
Също като да издърпаш възглавницата на спящ –
наподоби с прегръдка жест на пропадане –
и без нея да потърси най-удобната поза.

върни се | съдържание | продължи