Антонио Фернандес-Молина

Разкази от Арагон

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

ПЕПЕЛНА СРЯДА1

 

Антонио Фернандес-Молина

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

         След като прекоси тихо стаята в полусянка, Сантиаго надникна в спалнята, където жена му си почиваше болна в леглото.
         Тъй като тя изглеждаше заспала, той я попита с много тънък глас:
         - Как си, Роса, да ти донеса ли яденето?
         Почака няколко секунди. Нямаше отговор и й каза:
         - Аз съм, Сантиаго.
         Сега също не му отговори. Докато се оттегляше на пръсти, за да не я събуди, Сантиаго замърмори шепнешком:
         - Има нужда да си почива, прекара много лоша нощ.
         Зае се да подреди кухнята и да приготви масата, защото приближаваше времето и синът му Рамон нямаше да закъснее за вечеря.
         Като вдигна поглед, го видя през прозореца. Беше станал доста рано и се връщаше от планината, където беше отишъл да сече дърва за огрев.
         Другият му син, Томас, брат близнак на Рамон, работеше във ферма на около четири левги2 от къщата. От няколко месеца беше завързал връзка с едно момиче. Гаджето му живееше близо до фермата и сега Томас рареждаше посещенията при родителите си.
         Сантиаго беше построил къщата си на няколкостотин метра от последните сгради на селото, скрита в низина на терена.
         Електрическата мрежа не стигаше до къщата.
         Сантиаго беше пазач на общинската мера, беше много угрижен от болестта на Роса, което освен всичко му пречеше и да охранява полята.
         След шетнята от онази сутрин беше уморен и замаян.
         - Как се чувства мама? - го попита Рамон на влизане.
         - Прекара много неспокойна нощ, но сега спи спокойна. Да хапнем докато си почива.
         Потънал всеки от тях в мислите си, по време на вечерята едва размениха няколко думи. Сантиаго мислеше за здравето на жена си. Рамон правеше планове. Внезапно каза на баща си:
         - Днес е Карнавалният вторник3, ще тръгна веднага за селото, да го отпразняваме с приятелите ми.
         - Вярно е! - съгласи се Сантиаго, сякаш размишляваше на висок глас при падане от облак. - Не бях забелязал. Като идеш да се сбогуваш с майка си, внимавай. И не я буди, ако продължава да спи.

 

 

*    *    *

 

 

         Като се върна от спалнята, Рамон каза на баща си:
         - Мама не отговаря. Говорих й бавно, за да не се събуди.
         - По-добре е да почива.
         - Да. Тръгвам още сега.
         - Не забравяй да се върнеш скоро.
         - Довиждане, тате.
         Докато Сантиаго прибираше чиниите от масата, виждаше как синът му върви към селото. Носеше пакет със стари дрехи под мишница, да се предреши. Гледайки как крачи, го сравни с Томас. Кой от двамата е по-висок? Не успя да определи. Много си приличаха и често ги бъркаше.
         Облаците бяха много надвиснали. През отвора на прозореца започваше да се чува неспокойния разговор на фученето на вятъра.
         В къщата нарастваше тъмнината. Нощта сякаш бързаше да се настани в нея.
         Сантиаго усети пролазването на тръпка.
         „Ще трябва да разпаля огъня - си каза. - Отивам за дърва.“
         Като отиде да потърси, над силуета на къщата лицата на облаците му показаха иронични, заплашителни гримаси. Теменужните им пепеливи тонове почерняха, падаха едри студени капки, вестейки неприятен дъжд.
         Върна се в кухнята с наръч много сухи дърва. Като ги постави в огнището, огънят пламна веднага. Застанал пред пламъка, Сантиаго започна да се върти, за да стопли всички части на тялото си. Безпокоеше го да вижда как се проектират фантастични сенки по стените. Ободрен от огъня, се запъти към спалнята. Като прекосяваше дългия коридор, му се струваше, че се сблъсква със сянката си и със своите тревоги.
         „Доста време е с празен стомах - си казваш. Ако още спи, ще я събудя, за да й дам нещо да хапне“.
         Стаята беше в тъмнина. Остана на пръсти в нерешителност пред вратата на спалнята за няколко мига. Страхуваше се да наруши тишината.
         - Роса! Роса!
         Чу много странен гласа си.
         Тя продължаваше да мълчи.
         С уста до ухото на жена си, Сантиаго я повика отново, от границата на надеждата си да му отговори.
         - Роса! Роса!
         Пред мълчанието й Сантиаго възкликна с прекърше кураж и глас.
         - Страх ме е от най-лошото. Ох! Какво ти е, Роса!
         Като я докосна, забеляза, че е умряла. Седнал до нея върху леглото, в продължение на дълго време плачеше тихо. После го тласна нуждата да направи нещо. След като затвори очите й, оправи положението на Роса и чаршафите на леглото.
         Тъй като го плашеха сенките, беше запалил с каквото разполагаха за осветяване на къщата.
         Тътрейки се обезсърчено, се насили да подреди нещата, за да посрещне траура, без да има ясно съзнание за онова, което вършеше.
         От време на време се връщаше в спалнята, замаян от нещастието си и за някой миг съзерцаваше Роса.
         Студът го застави да излезе отново да потърси дърва.
         В гъстата външна тъма силуетите на дърветата трепкаха с хленчешия ритъм на вятъра. Върна се вкъщи веднага.
         Бе избрал няколко едри сухи пъна, ненамокрени от дъжда. Веднага направи изобилна жарава. Когато приготви мангалите, ги разположи из къщата.
         Мисълта, че благодатната топлина няма да съживи тялото на Роса, правеше по-тъжна самотата му.
         Представяше си своя син Томас, до гаджето му, докато се наслаждаваше на празника без безпокойства, защото не бе получил вест за краткото боледуване на майка си.
         Закъснението на Рамон увеличаваше тъгата му. Когато стигнеше до дома, макар да е много късно, трябваше да иде с коня до фермата, за да предупреди брат си.
         Скръбните му размисли удължаваха хода на времето.
         Мислеше си как, ако Роса не се беше разболяла, щяха да идат в селото да се веселят до среднощ.
         Всяка година празнуваха фиестата. Веднъж се беше предрешил като пикадор... Сантиаго се опитваше да отдалечи от себе си онези мисли.
         Но страшните обстоятелства се сбираха в безнадежден монолог. Внезапно и бързо бе дошъл краят на един общ живот, с труда си и радостите. Имаха три деца. Най-голямото, едно момиче, почина в ранна възраст. Двете момчета, пълни със здраве и сила, имаха целия живот пред тях.
         „Като тръгна Рамон - мислеше Сантиаго - майка му вече е била мъртва. Каква младост! С танците, хапванията и гуляите се забравя всичко“.
         Започваше да му прилошава. Седнал на стол, затвори очи, за да не вижда как нещата се въртят около него.
         Като се повъзстанови, след няколко мига, самотата и тъгата събудиха нетърпението и гнева му.
         Седеше до Роса и през мозъка му минаваха безумни объркани мисли.
         От време на време някаква дреболия събуждаше у него отвикнал и странен интерес. После дойде момент, в който безутешността сякаш се преобразуваше в безразличие.
         Едва забелязваше хода на времето и искаше, ако нещата не можеха да останат така, да свърши всичко колкото може по-рано.
         Сред обърканото вълмо от хрумвания и спомени, които го обезпокояваха, разпозна зад гърба си стъпките на Рамон. Кое време щеше да е?
         - Как е мама? - го питаше Рамон.
         Като се обърна към сина си, за да го прегърне и да му каже, че майка му е починала, почувства да се объркват бащинските му пориви. Рамон се връщаше пийнал с нацапотено лице и облякъл стари дрехи на Роса.
         Сантиаго не можа да се сдържи да не се нахвърли върху него, за да го удари.
         Макар реакцията на баща му да го изненада, Рамон успя да избегне ударите му, отблъсквайки го настрана.
         После му обърна гръб като някой, сметнал работата за приключена.
         Сантиаго, ядосан, го последва тихо и го удари с желязна лопатка от огнището по главата, докато казваше с пропит от отчаянието глас:
         - На ти, да идеш да гуляеш, докато майка ти е на смъртен одър!
         Рамон се строполи на земята.
         Отначало Сантиаго бе доволен, че го е наказал за отсъствието му, но няколко мига после, като го видя неподвижен, започна да се безпокои.
         - Припаднал е - си каза, повишавайки глас и искаше да си повярва. - Отивам за вода.
         Плисна студена вода на главата му.
         Не можа да го накара да реагира.
         Не можа да усети пулса му на китката, нито на слепоочията.
         Не можа да чуе биенето на сърцето му, като сложи ухо на гърдите му.
         Като разбра, че синът му е умрял, взе едно решение.
         Отправяйки се към конюшнята, си спомни, че от доста време не бе давал фураж и вода на коня. Сега нямаше да се занимава с това. Прекара коня пред вратата на къщата, с пристегнато с подпругата одеяло на гърба, и сложи отгоре трупа на Рамон, добре завързан, сякаш бе вързоп.
         Нощта, толкова тъмна и неприятна, сякаш замисляше да подпомогне намеренията му.
         Мислеше как злощастно беше ударил сина си.
         Той не искаше да го убива и не му бе кипнала кръвта. Но и не искаше да се натоварва с вината за смъртта му, толкова трудна за оправдаване.
         Ако след двадесетина минути път успееше да стигне без премеждия до моста, щеше да го хвърли във водата. Възнамеряваше да представи станолото като нещастно произшествие вследствие на напиването. Или да посее съмнението за отмъщение или самоубийство.
         Тъмнината беше почти пълна. Не спираше дъждът. Силата на вятъра без малко щеше да изтръгне дрехата му. Кой друг щеше да се осмели да тръгне из онези затънтени местности, на път за никъде, в такава нощ? Вървеше пред коня, придържайки юздите му. Никой не го видя по пътя, нито като претърколи тялото през перилата на моста. Не го видяха и когато се връщаше, яхнал коня с намерението да се подслони на закътано, като стигне у дома. След случилото се нямаше смелост да погледне лицето на Роса мъртва.
         Като се приближи до къщата, видя във вътрешността светлината на свещите, които беше запалил.
         Беше оставил коня в конюшната и стоеше нерешителен пред вратата на дома. Когато понечи да я бутне, за да влезе, вратата започна да се отваря, преди да успее да я докосне.
         В продължение на миг остана застинал и потресен.
         Виждаше Роса и Рамон да го гледат с усмихнато и питащо изражение, сякаш като го посрещаха доволни, го питаха откъде идва.
         Реагира на мига и отстъпи към сенките. Отдалечаваше се бързо, потънал в паника и без да обръща внимание на любезните призиви на жена си и сина си, които чуваше като идващи от отвъдното. Веднага удари на бяг в посока на моста и, без да се замисля, се хвърли във водата от същото място, откъдето беше хвърлил Рамон.

 

 

*    *    *

 

 

         Томас беше дошъл да посети родителите си малко след като бе тръгнал Сантиаго, с трупа на Рамон. Като стигна, намери къщата отворена и много осветена. Обходи я цялата, без да намери никого.
         В момента на влизането му в спалнята майка му се събуждаше от каталептичен сън, без никой от двамата да го схване. Роса поздрави сина си естествено, сякаш нищо не беше станало. Като забеляза, че са сами в къщата, веднага обясни на Томас, че докато тя е спала спокойно, баща му и Рамон са отишли за малко в селото, тъй като е Карнавалният вторник, без да искат да я събудят.
         Виждайки го мокър от дъжда, Роса даде на Томас друхи да се облече. Когато вече се беше облякъл, му каза:
         - Сигурно имаш много неща да ми казваш, докато те си дойдат. Няма да се забавят да се върнат.
         Той се готвеше да заговори, когато чуха шума от стъпки. Помислиха, че се връщат Сантиаго и Рамон и тръгнаха към вратата да ги посрещнат.
         Сантиаго много обичаше шегите и при неочакваната му реакция помислиха, че сега искаше да им изиграе някоя. Изчакаха връщането му някой и друг миг. После излязоха да го търсят, да не би да се криеше наоколо. Но при такава нощ, шегата започваше да става досадна и се върнаха разстроени и неспокойни.
         Роса отказваше нещо да помрачи радостта от това да са заедно и каза на Томас:
         - Баща ти сигурно се е върнал в селото да търси Рамон. Ние да хапнем нещо, докато ги чакаме. Няма да се забавят да се върнат.
         Приготви вечерята на масата в кухнята и като сервираше храните, сложи кана добро вино.
         Седнали при топлината на огнището, с пламъците на пъновете, наоколо къщата добре осветена, изчезна лошото им настроение.
         Макар да искаха да ги дочакат будни, виното, емоциите и доброто ядене ги победиха и накрая сведоха спящите си чела върху масата.
         Не чуха изсъскването на котката, като скочи забързана, откъм жарта, до която дремеше.
         В момента на проникване на силен порив на вятъра през комина запалената опашка докосна една завеса. Веднага започна да гори. Огънят се разпросря по цялата къща, преди Роса и Томас да успеят да се събудят...
         Малко преди това дъждът беше спрял.
         Когато вече се приближаваше зората, един човек напусна шумотевицата на празника и отиде да се разходи, за да се разведри и вдъхне чист въздух.
         Разхождаше се из околностите, когато откри заревото. Като видя как гореше къщата на Сантиаго, се впусна да бяга към центъра на селото, вдигайки тревога.
         Тези, които бяха будни, прекъснаха празника много разтревожени и се притекоха да видят какво става и дали можеха да са полезни. Присъединиха се към тях и някои от вече заспалите и събудени от виковете и възбудата.
         При излизането от селото им се струваше, че пламъците мятат тореадорски плащ пред тъмен звяр.
         Приближиха се бързо и мълчаливо.
         Пред огъня, погледите им търсеха сред присъстващите Сантиаго, Роса и синовете им, макар да знаеха, че никой не бе сред тях, защото не ги чуваха да се оплакват от загубата на родното огнище.
         В състезание с къщата, която осветяваше наоколо като гигантска факла, светлината на деня идваше забързано и много скоро единствено тя щеше да осветява пепелищата и обгорелите стени.

 

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

 

1 На Пепелна сряда католиците се посипват с пепел по време на месата и започват 40-те дена Велики пости, в подготовка за Пасхата. Постът свършва с Цветница и цветята й се изгарят, за да се унищожат направените дотогава грешки. Запазената пепел се полага на главата или по лицето с думите „Помни, че прах си и на прах ще се превърнеш.“ - Б. пр. [горе]
2 Левга е мярка за дължина, рамна на 5 573 метра - Б. пр. [горе]
3 Карнавалният вторник е последният ден преди поста, когато католиците трябвало да дояждат бързоразвалящите се храни; в древността думата карнавал означавала „сбогом на месото“. - Б. пр.[горе]

 

 

 

 

---

 

 

Антонио Фернандес-Молина, „Пепелна сряда“, Капризният живот. Антология с разкази и прози. Сарагоса: Либрос дел Инномбрабле, 2003.

 

Електронна публикация на 20. януари 2024 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]