Анхелика Моралес

Разкази от Арагон

Литературен клуб | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

 

ЕДНА МАЛКА ЛЮБОВ

 

Анхелика Моралес

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

         I.

 

 

         Отпреди малко те гледам. Седнала на стол, те гледам. От терасата на хотел Ругака, те гледам. От време на време изхвърлям облачета дим.
         Знам, че ти харесва червеният цвят, и кадифеният допир на прасковите, и музиката на Шопен, и спагетите карбонара. Не правя друго, освен да те преследвам из града. Преструвам се, че се натъквам на тебе в аптеката, забавям се пред витрините, ускорявам ход, докато стигна до парка, наблюдавам патиците как кълват скуката, докато се плъзгат по водата.
         Пуша и те гледам.
         Понякога ми се струваш незначително същество, един от онези типове, които са се родили сред руините. Няма значение. Има нещо в тебе, което ме очарова. Приятелките ми са забелязали, че ми треперят краката, като те видя. Не умея да скривам чувствата си. Пилар наскоро се разведе. Има две шишкави момичета и един бивш съпруг с манийно-депресивно биполярно разстройство. Не е щастлива, колкото и да се сили да се облича като една петнадесетгодишна и да слиза до Сарагоса в петъците вечер.
         Вече имам три мартинита в тялото. Клаудия завижда на силуета ми. Когато я придружавам до тоалетната, преди да си свали пликчетата, пуска една въздишка във въздуха, сякаш я дразни да ме има пред себе си; после гледа паяжините по тавана и тогава е, когато се опитва да измъкне от мен дали вече сме спали заедно.
         За приятелките ми единственото важно е чукането. Да си отворят краката в кое да е хотелче и да се оставят да потънат в семе и измамени надежди.
         Мартинитата вече не ги сервират с маслинка.
         Мобилният телефон на Пилар звъни. Търси сред джобовете на сакото си, рови в чантата, опипва дънките си, докато накрая го намира на масата, точно пред носа й, между бирата на Клаудия и пепсито на Лола.

 

 

 

         II.

 

 

         Няма начин да остава чист килимът. Котката ми спи върху него.
         Това е единственото, което ми прави компания в този живот, моята котка и фейсбук. Антонио работи по цял ден, макар да не се оплаквам, съзнавам, че магазинът заробва.
         Бих предпочела да се посвещава на писането на стихове, като тебе... Но Антонио не разбира от свободни стихове, още по-малко от любов. Рутината ме е превърнала в сянка. Не умея да правя друго, освен да те търся. Свързвам късмета си с твоя, докато гледам телевизия на дивана.
         Вече успях да надмина по приятелства Лола, която има само триста приятели във фейсбук.
         Чатът е един публичен дом. Една мръсна стая, в която да вкарваш лъжи.
         Винаги съм искала да бъда друга, руса може би, висока, с тясна талия и привилегирован ум.
         Външният вид е важен. Дори моята котка би трябвало да е по-стройна и да мяука със стил, вместо да мърка и да ми пълни с косми възглавничките.
         Няма име, котката ми. Антонио цъка с език и тя идва. На мене, обратно, не ми се подчинява, използва и най-малкия повод да ми обърне гръб.
         Вчера точно изрязах снимката ти от вестника. Сигурна съм, че усмивката ти е посветена на мене.
         Лола мисли, че си тъпак, а Клаудия се кълне, че те е видяла да се разхождаш по площада на пазара под ръка с една мулатка.

 

 

 

         III.

 

 

         Децата убиват времето.
         Антонио никога не пожела да имаме. Той е предприемчив и независим човек. Парфюмира се като тръгва на работа, носи ризи на раета и си пръска лак на косата.
         В празничните дни става късно, преди да ме потърси в леглото, издава дълга прозявка и се почесва по темето, после ме люби за кратко, точно колкото да остане доволен от привичката.
         Винаги правим същата обиколка в следобедите, минаваме по улица Косо, докато стигнем до пресечката с Порчес де Галисия и там спираме до побъбрим с някого. Думите и приятелите ни са в излишък.
         Когато ходя сама, ми харесва да наблюдавам Лусия, една скитаща жена, която изброжда Уеска от край до край. И тя се подчинява на навика да не прави нищо, да остави дните да минават без съжаления. Няма акцент. Гласът й е суров, както и спомените й. Питам се откъде ли е дошла Лусия, ако случайно е разцъфтяла внезапно сред стерилната почва на гарата. Понякога й давам някоя пара, понякога й купувам обувки от китайския магазин.
         Пазя снимката ти в чантата, до сандвич, който съм приготвила на Антонио да закуси.

 

 

 

         IV.

 

 

         - Не знам кво му намираш, по-грозен е от смъртта - казва Пилар.
         - Чуй, ами аз съгрешавам и е много готино - вметва Лола.
         - Че този чичка трябва да мирише на нафталин. От векове е out, облеклото му и превземките.
         - Не ми остава друго, освен да ти дам право.
         Лола се обръща към мен и ме пита: - И на теб какво по дяволите ти е щукнало сега за поезията? При многотията прями мъже мъже по света, без лабиринти и гайди, красиви и с бицепси, млади и глупави, очарователни и за еднократна употреба.
         Не отговарям.
         Синият салон на Казиното е почти празен. Дошли сме рано но концерта. Пилар се върти на седалката си. Оплаква се от всичко, от шушненето, от жегата, от излинялото кадифе на креслата...
         - Какво лошо има да й харесва едни поет? На мен ми изглежда по-екзотично от онзи досаден компютърен специалист, с който се мъкнеш ти, Пилар.
         Клаудия е тази, която говори, без да вдигне поглед от вестника.
         - Вече сме с интелектуалката. За мен е като прераждането на Тарзан.
         - Оня не е поет - вметва Лола.
         - И не му трябва. Въпросът е, че типът преди два дена изпращаше пари в една банка, беше от сам по сам и беше толкова интересен колкото стрък здравец. Но ненадейно спечелва тлъста награда и целият свят започва да го гледа по друг начин. Превръща се с магическа пръчка в интересен и почитан господин, включително привлекателен. И жените, които не знам дали по душа сме романтични или глупави като дупе, започваме да въздишаме, защото един кретен навързва стихове. Трябва да сме практични. Виж, Елвира, за да се чукаш, няма нужда да се изтезаваш толкова. Глей Лола, фейсбук й отвори пазар. Нещата трябва да са прости.
         - Интернет е друг свят - защитама се Лола.
         - Светът винаги е същият.
         На Клаудия й доставя специално удоволствие да държи контрата на Лола.
         След малко се появява суховат мъж с вид на съветски келнер. Облечен е в толкова излязал от мода смокинг, колкото и жестовете му. Това е пианистът Олег Рудницкий.
         Тишина.

 

 

 

         V.

 

 

         Куфарчето на Пилар е портативен секс шоп: вибратори, водни играчки, минизайчета, двойни клитори, смазки, белезници, сбруи, удължители на пенис...
         Завежда дъщерите си на час по балет и после идва на някоя от сбирките ни. Нормално насрочването е ротационно, от един дом в друг.
         Този път е ред на Клаудия да се изявява като домакиня.
         Лола опипва стоката. Не се решава. Колебае се между черен на цвят вибратор и едно тюленче за бяната.
         От размера на вибратора ме полазват тръпки. Приемам чаша бяло вино и правя място на Пилар на креслото. Останалите жени са непознати, които се смеят и вдигат врява, с гриви, осеяни с къдрици и със сладострастни очи.
         - А на теб какво ти харесва повече? - ме пита Лола с вибратора в едната ръка и гюленчето в другата.
         Свивам рамене.
         - Ако ти бях задала да избереш между Шекспир и Алберти, също ли щеше да ти е все едно?
         Часовникът току-що е ударил осем часа. Трябва да побързам, ако не искам да стигна късно.
         - Къде отиваш? - по устата на Лола се изписва отегчението.
         - На представянето на една книга.
         Нехая за злонамерените фрази и хлопвам вратата. Обувката ми е наранила лявата пета. Излизам куцайки на улицата. Прекалено висок ток, за да ускоря ход.

 

 

 

         VI.

 

 

         Нареждам се на опашка, за да се сдобия с твой автограф.
         Книжарница „Анонима“ е претъпкана с жени и любопитни, госпожи, облечени, за да откраднат въздуха на гърлата, и девойчета, готови да се оставят да ги заслепят.
         Телевизията превръща пошлото в изкуство, преобразява един индивид без нищо особено в олимпийски бог.
         Подписваш и се усмихваш.
         Ризата ти има две петна от пот на височината на мишниците, но аз не му отдавам значение и мисля за любовта. За онези твои изрази, написани с гъше перо.
         Пия вино и дъвча парче сирене.
         От време на време някой ме поздравява неохотно.
         Въпреки това ти подписваш и се усмихваш. С поглед, раздвоен между гърдите на една русокоса, която в дъното се преструва, че се интересува от книга за пиренейски пътешествия, и задника на една нетърпелива служителка.
         Вглеждам се тогава в рядката ти коса и в бледия цвят на ръцете ти. Когато най-накрая заговаряш, гласът ти ми звучи като от разказ на ужасите.
         Пия и опитвам сега малък сандвич със сьомга и пастет от маслини.
         Винаги си нося огледалце в чантата за случаи като тези.
         Външният вид е важен.
         Внезапно си представям, че броиш банкноти зад едно прозорче. Че не си престанал да бъдеш онова незначително същество, което изникна от руините.
         Подписваш ми. Без да ме питаш за името, поставяш една драсканица върху хартията.
         Обзема ме желание да заменя чувствата си за монето в евро и да ги хвърля на пода, сякаш са захаросани бадеми от дяволско кръщене, но вместо това запалвам цигара пред витрината.
         Мисля за алтернативата на Лола. Позвънявам й на мобилния телефон.
         - Остани с тюленчето - й казвам.

 

         Седнала на терасата на хотел Ругака, мислите ми летят.
         - А на теб за какъв дявол ти е щукнало сега с един археолог? - пита Пилар, дъвчейки пържен картоф.
         - И какво лошо има в един археолог? На мен ми се вижда по-екзотично от оня зъболекар, на който ти се нахвърли - изказва мнение Лола.
         Чатът е публичен дом, една мръсна стая, в която да вкарваш лъжи, затова смених снимката си във фейсбук с една русокоса с огромен бюст, студена и изплъзваща се, като парченце исландски ледник.
         Днес в мартинито ми плуват две маслини.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 12. януари 2024 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]