Тони Морисън

проза

Литературен клуб | страницата на авторката | нобелисти

 

Из „Джаз“

 

Тони Морисън

 

Превела от английски: Анна Христова

 

Корица на книгата, снимка: Издателство Весела Люцканова

 

         Луда съм по този град.
         Дневната светлина се спуска косо, подобно на бръснач, и прерязва сградите надве. В горната половина виждам надничащи лица и никак не е лесно да се каже кои от тях са хора и кои - дела на каменоделците. Отдолу е сянката, където стават всичките преситени от удоволствие неща: кларинети и правене на любов, юмруци и гласове на скърбящи жени. Град като този ме кара да се впускам в необуздани мечти и да приемам нещата навътре. Влудява ме. Прави го блестящият метал, който се полюшва над сянката. Когато се вгледам в ивиците зелена трева край реката, в камбанариите на църквите и в кремаво-медните фасади на жилищните сгради, аз съм силна. Да, сама, но недостижима и неуязвима - както Града през 1926-а година, когато свършват всички войни и повече никога не ще има нови. Хората там долу, в сянката, се радват на това. Поне, поне всичко предстои. Така твърдят мъдрите и хората се вслушват и, четейки написаното от тях, се съгласяват: тук идва новото. Виж. Там си отиват тъжните неща. Лошите неща. Нещата, които никой не може да предотврати. По някакъв начин всеки е бил там и тогава. Забрави това. Историята свърши, ти си всичко и най-вече всичко е пред теб. В заседателни зали и кабинети хора седят и бездействат, заети с мисли за бъдещи проекти, мостове, бързо тракащи подземни влакове. A&P наема цветнокож служител. Дългокраки жени с розови, лепкави езици навиват пари на зелени свитъци за бъдни дни, после се смеят и се прегръщат една друга. Редове посетители сгащват крадци по улиците, за да ги някажат набързо и ако крадецът е бил глупав и е ограбил не когото трябва, крадците също го сгащват. Гангстерите раздават благодеяния, стараят се с всички сили да останат интересни и тъй като ги наблюдават заради силните усещания, обръщат внимание на дрехите си и на онова, което може да се „извае“ от обидите. На никого не му се иска да се озове по спешност в харлемската болница, но ако на визитация дойде негър-хирург, гордостта намалява болката. И въпреки че косата на първокласните цветнокожи медицински сестри се приема като напълно наподходяща за задължителните за „Белвю“ касинки, те вече са трийсет и пет - всичките отдадени изцяло на работата си, изключителни професионалисти.
         Никой не казва, че тук е хубаво, нито пък, че е лесно. Тук, всъщност, всичко е явно и ако обърнеш внимание на разположението на улиците, всичко се вижда. Градът не може да ти причини зло.
         Нямам никакви мускули, така че в действителност не мога да очаквам да се защитя. Но аз наистина знам как да взимам предпазни мерки. Най-важното е да съм сигурна, че никой не знае всичко, което има да се знае за мен. Второ, наблюдавам всичко и всеки и си представям ходовете им, мотивите им, много преди те самите да го направят. Трябва да си наясно какво значи да приемаш навътре големия град: аз съм изложена на всякакъв вид невежество и престъпност. И все пак, това е единственият живот за мен. Харесва ми начина, по който Града кара хората да си мислят, че могат да постигнат онова, което желаят и да се измъкнат с него. Виждам ги навсякъде: богати-бели и обикновени също, тъпчат се в хубави просторни жилища, разкрасявани отново и отново от черни жени, по-богати от тях - и едните, и другите доволни, когато някой стане за посмешище. Виждам очите на чернокожи евреи, препълнени с жалост за всички, освен за тях самите, да се плъзгат едва-едва по сергиите с храна и по глезените на леките жени, докато ветрецът разлюлява белите пера върху шлемовете на мъжете от UNIA. Надувайки саксофон, един цветнокож мъж се носи от небето право надолу, а под него, в празното пространство между две сгради, някакво момиче говори разпалено на мъж със сламена шапка. Той докосва устните й, за да махне нещо от тях. Внезапно тя замлъква. Той повдига брадичката й нагоре. Стоят там. Пръстите й, здраво сграбчили чантата, се отпускат и шията й прави красива извивка. Мъжът поставя ръка върху каменната стена над главата й. По начина, по който се движи челюстта му и той извръща глава, разбирам, че има златен език. Слънцето се прокрадва по уличката за тях. Красива гледка представлява, докато залязва.
         Правѝ каквото ти се иска в Града, той си е там, за да ти служи за фон и рамка, независимо какво вършиш. А из пресечките, кварталите и крайните улици става всичко онова, което може да хрумне на силния и на което слабият ще се възхищава. Всичко, което трябва да направиш, е да обърнеш внимание на разположението на улиците - на начина, по който то излиза наяве пред теб, внимателно, загрижено за това къде искаш да отидеш и от какво може да имаш нужда утре.
         Живяла съм доста дълго, може би прекалено дълго, затворена в моето собствено въображение. Казват, че трябва да излизам по-често навън. Да се виждам с хора. Съгласна съм, че от време на време се затваряме в себе си, но ако ви оставят да стоите и чакате, както мен са ме оставяли, докато партньорът ви си има друга среща или пък обещае да ви отдели специално внимание след вечеря, но заспи, точко когато започнете да говорите - е, ако не внимавате, това може да ви направи недружелюбни, последното нещо, което ми се иска да бъда.
         Дружелюбността е като златото в този Град; трябва да си умен, за да измислиш как да бъдеш едновременно приветлив и добре защитен. Кога да обичаш нещо и кога да се откажеш. Ако не знаеш как, можеш да свършиш, изгубвайки контрол над себе си или пък под властта на нещо външно, като онзи ужасен случай миналата зима. Носеше се слух, че под добрите времена и лесните пари нещо лошо управлява улиците и нищо не е безопасно - дори и смъртта. Доказателство за това бе откритото нападение върху самия обект на погребалната церемония. Не бяха минали и три дни от настъпването на 1926-а. Група дълбокомислещи хора се вгладеха в предзнаменованията (времето, датата, собствените им сънища) и повярваха, че това е поличба, изпратена да предупреди праведните и да разтърси неверниците. Не знам кой бе по-запален - пророкуващите Второто пришествие или Вайълит, - но на суеверието е трудно да се противопоставят големи надежди.

 

         През зимата, когато Вайълит прекъсна погребението, мирът бе на седем години и ветераните на Седмо Авеню все още носеха военните си шинели, защото нищо, което можеха да си позволят, не бе толкова стегнато, нито пък скриваше така добре онова, с което се бяха хвалили през 1919-а. Осем години по-късно, денят преди скандалното поведение на Вайълит, когато снегът завали, остава си, там, където е паднал по Лексинктън, а също и по Парк Авеню и чака теглените от коне каруци да го утъпчат, когато доставят въглища за изстиващите фурни по мазетата. Навсякъде из тези големи пететажни жилищни сгради и в тесните дървени къщи между тях, хората си чукат един-друг на вратите, за да видят дали няма нужда от нещо или пък може да се вземе друго. Калъп сапун? Малко керосин? Някаква мазнинка, пилешка или свинска, за да се поосвежи супата? Чий съпруг се приготвя да излезе и провери дали не може да намери отворен магазин? Има ли време да се добави и терпентин към написания и връчения му от жените списък?
         Боли те да дишаш в толкова студено време, но каквито и да са трудностите на това да си прикован от зимата в Града, те ги понасят безропотно, защото си струва да бъдеш на Ленъкс Авеню, в безопасност от феи и нещата, които им хрумват; където тротоарите, покрити или не от сняг, са по-широки от главните улици на градчетата, в които са родени и съвсем обикновени хора могат да стоят на спирката, да се качват на трамвая, да дадат на някой петаче и да ходят, където пожелаят, въпреки че нямаш желание да ходиш на много места, защото всичко, което ти се иска, е точно там, където си: църквата, бакалията, купона, жените, мъжете, пощенската кутия (но не и гимназии), мебелният магазин, вестникопродавците по улиците, заведенията, в които контрабандно се сервира алкохол (но не и банки), фризьорските салони, бръснарниците, евтините ресторантчета с дансинг, залите за залагания, откритите пазари, амбулантните търговци и всевъзможни клубове, организации, сдружения, ордени, съюзи, братства, калугерски благотворителни общества и асоциации. Обществените алеи са с износена настилка и има пътеки, утъпкани от набезите на членове на една група в територията на друга, където се смята, че се крие нещо необичайно и потресаващо. Нещо бляскаво, забележително, застрашително. Където можеш да изстреляш тапата и да надигнеш студеното стъклено гърло към устните си. Където можеш да намериш опасността или да бъдеш такава; където можеш да се биеш, докато паднеш и да се усмихваш на ножа, когато не те улучи, а и когато го направи. Дори и само да го видиш, всичко това те кара да се чувстваш чудесно. И също толкова чудесно е да знаеш, че там, в твоята собствена къща има списък, написан от жените за мъжа, който търси отворен магазин и че чершафите, които е невъзможно да бъдат прострени навън във виелицата, се провесват в кухните като завесите от абисинските пиеси в неделното училище.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. май 2022 г.
Публикация в кн. „Джаз“, Тони Морисън, пр. Анна Христова, Изд. „Весела Люцканова“, С., 1995 г.

©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]