Преди да разбереш какво всъщност е добротата,
трябва да изгубиш нещо,
да почувстваш как бъдещето се стапя за миг
като сол в рядък бульон.
Каквото си държал в ръка,
броял и заделял пестеливо,
всичко трябва да изчезне и да разбереш
колко пуст може да бъде пейзажът
между острови от доброта.
Как се возиш и возиш
и си мислиш, че автобусът никога няма да спре,
пътниците ще ядат царевица и пилешко
и винаги ще се взират през прозореца.
Преди да усвоиш крехката гравитация на добротата
трябва да отидеш там, където индианецът с бялото пончо
лежи мъртъв в канавката.
Трябва да разбереш, че това може да си ти,
че и той е пътувал нощем с планове
и само дъхът му го държал жив.
Преди да разбереш добротата като нещо дълбоко вътре в теб,
трябва да познаеш скръбта като друго нещо дълбоко в теб.
Трябва да се събуждаш в скръбта.
Трябва да й говориш докато гласът ти
хване нишката на цялата скръб
и видиш колко голяма покривка е изтъкала.
Тогава само добротата има смисъл,
само тя лъска обувките ти
и те изпраща в деня да съзерцаваш хляба,
само добротата надига глава
от тълпата на света и ти казва
Теб търся
и те следва навсякъде
като сянка на приятел.

върни се | съдържание | продължи