На Хосе Матеос

Покатерени на една издатина
на онзи скалист бряг, едновременно
спокоен и зашеметяващ, приготвяхме
всички риболовни принадлежности с точна
и странна прецизност на стари морски
вълци, които вече познават добре заниманието си.
Дори така, изглеждаше неизбежно
някой и друг път онези тапи
да не паднат
в почти невидимата паяжина,
която имаше въдичарската корда връз скалите.
Тогава имаше само две възможности:
или да се въоръжим с вечно несъществуващо
търпение и да посветим дълги минути
да оправяме оплетеното и да не ловим риба;
или да отрежем до дъно, да направим възел
с краищата и да продължим да ловим риба.
Нищо като да стиковаш добре въдицата,
да чувстваш онази дребничка опасност
близо до устните ни, със среброто си
изкушавайки ни, наивна, да захапем.
Нищо като да изкараме от тайните им
жилища раците отшелници
и да се мислим по-мъдри и повече хора,
като излъжем с тях онези хулии
с крещящи и бляскави цветове.
Спомням си, че другите винаги използваха
онази глупава тапа, червена и бяла,
която плуваше отегчена над морето.
Аз, напротив, предпочитах една бърза
оловна топка, която да потърси, дейна, дъното
и, като се повлече по него, да си го представя.
Така, опъната кордата, когато някоя риба
най-накрая идваше и клъвваше,
                                                              внезапно
чувствах в себе си нейното замахване с опашка.

върни се | съдържание | продължи