Не ще успея да те събера в едно,
да те сглобя, скрепя, залепя.
От огромните ти устни излизат
грухтене, магарешки рев, куткудякане.
По-зле е от обор.

Навярно се броиш за оракул,
за глашатай на мъртвите или някакъв бог.
От трийсет години се бъхтя
да изчегъртам от гърлото ти утайката.
Все толкова ми е умът.

С качета туткал и кофи лизол пълзя
по стълбички, като мравка в траурни одеяния,
през буренясалата степ на челото ти
да реставрирам черепа ти, да лъсна
плешивите и бели могили на очите ти.

Едно небе, директно от Орестия,
се изкорубва отгоре ни. О, татко, ей тъй, сам,
си пълен с мая и история като форум.
На било с черни кипариси разгъвам обяда си.
До хоризонта чак си пръснал канелюрните си кости

и акантовите си коси – в старата им анархия.
Светкавица не би могла
да удари така разрушително.
Нощем клеча на завет в лявото
ти ухо – същински рог на изобилието.

Броя червените звезди и другите – с цвят на слива.
Слънцето изгрява в полите на езика ти.
Часовете ми са женени за сянка.
Не чакам вече да застърже кил
по плочите на пустата площадка.

върни се | съдържание | продължи