А. С. Пушкин

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

ЧЕРГАРИ

 

(Цыганы)

 

Поема от А. С. Пушкина

 

Превод от руски: Алеко Константинов

 

 

Сноват в Бесарабия шумно чергари
и място удобно за стан си избират.
Те днес на брега на реката се спират
и опват си шатрите кой дето свари.
Свободно и весело тям се живей,
сънят им е мирен в леглата открити.
Колата, до полвина с черги покрити,
на кръг разположени. Огънят грей.
Пред огъня цяло семейство мижи
и готви вечеря. А зад шатра отзади
невързана питомна мечка лежи.
И всичко в опърпаний лагер се движи:
заети са всички със своите грижи,
готови да тръгнат, щом сипне зора,
и смесват се песните с детския плач
и с звънът на странствующия ковач.
Но ето че почват полек да се таят,
цял табор заспива. Навред замълчало
и чуят се само в полето заспало,
че цвилят конете и псетата лаят.
Навсъде огньовете са изгасени.
Утихнало всичко; луната изгрява
и бледно заспалия стан озарява.
Един само старец не хваща го сън
и седнал до полузагаснал огън,
начесто се взира в полето постлано
с вечерна мъгла. Тази вечер отрано
отишла е щерка му да се разходи,
навикнала й тя на свобода да ходи
и пак ще се върне, но днес опусте,
па скоро и месеца ще се закрива,
Земфира я няма и вече изстива
приготвеното сиромашко ястье.

 

Но ето яви се. След нея напето
млад момък върви, непознат на бащата.
„Доведох ти гостенин - казва момата, -
намерих го, тате, зад хълмът, в полето
и виках го тука при нас да остане.
Той иска чергарин кат нази да стане,
преследвал го някакъв, казва, закон,
но аз ще му стана ступаница. Он
Алеко се казува. Той от любов
да ходи навсякъде с мен е готов.“

 

 

С т а р е ц ъ т

 

Добре. Остани, ако щеш, до заран
под нашата стряха, във нашия стан
или ако щеш, остани занапред
при нас да живейш. Да се скиташ навред.
Готов съм със теб да деля и труда,
и хляба насущен, глада и студа.
Свикни се с живота ни и участта,
свикни се с свобо̀дата и бедността;
а утре, щом сипне зората, ний с теб
ще тръгнем с колата из гладката степ;
какъвто си щеш занаят залови:
ковач ли поискаш - желязо кови,
песни ли обичаш - мечкарин бъди
и с мечката редом в селата ходи.

 

 

А л е к о

 

Добре, ще остана.

 

 

З е м ф и р а

 

          Аз ще му пристана
и кой е тоз, дето ще ми го отнеме?
Но късно е вече. . . и месецът млади
залезе, с мъгла се покриха ливади,
и сън ме наляга веч, погледът дреме. . .

 

___________

 

Е съмна се. Старецът тихо обхожда
заспалия табор от всички страни.
„Земфиро, стани, ето слънце възхожда,
и ти, госте мой, събуди се, стани;
недейте се нежи, дечица, станете!“
И стана, разтича се цялата сган
и мигом събраха разпънатий стан;
настлаха в колата, запрягват конете
и всички накуп низ поле се повлачат.
Децата в кошове натварени скачат;
подиря им стъпват мъже и жени,
и стари, и млади, моми и момци;
повдигнал се шум, задрънчали звънци,
и викат, и кряскат, и пеят песни,
и мечка реве и подрънква вериги.
Кат лъснали дрипи с оназ пъстрота,
и стари, и млади в оназ голота,
залаяли псета, заскърцват талиги,
цигулки засвирват - полето пищи,
и всичко нестройно, и бедно, и диво,
но толкоз подвижно, но толкова живо,
тъй чуждо на нашия мъртъв покой
и тъй несъгласно с живота ни празен,
кат песен на робите еднообразен.

 

___________

 

Печално назади поглежда Алеко
на таз току-що опустяла долина
и скриената на скръбта си причина
не смее да се изтълкува. До него
вървеше наред черноока Земфира.
Сега е свободен той жител на мира,
над него уж слънцето весело грей
и с южния бляск озарява небето,
но що е на младия момък в сърцето,
каква ли тъга във гърдите му тлей?

 

Птичка божья суетлива
грижа, труд що ѐ - не знай,
гнездо трайно да си свива
много-много се не май,
върху клончето нощува,
а пък слънце кат изгрей,
птичето глас божий чува,
шавне, скокне и запей.
После пролетта прекрасна
лято жежко превали,
сетне есента ужасна
влачи бури и мъгли.
На света е мъчно, тежко;
птичката не ще да знай,
хвръкне, иде, дето й жежко,
докат нашта зима трай.

 

Подобно на божьето птиче безгрижно
той също, изгнаник, живял е подвижно
и той постоянно не е имал гнездо,
не могъл да свикне на никое место,
навсъде отворен бил пътя пред него,
навсъде посрещан с почет, с уваженье,
събуди се сутрин - денят предаде го
всецяло на божието провиденье.
Тревожний живот не можал да разшава,
нито да смути леността му сърдечна.
Понякога и на вълшебната слава
примамвала го е звездата далечна.
Разкошества и забавленья са блясвали
и той се е в техния сплитал хомот,
нерядко и гръмове се сгромолясвали
през неговия сиротинский живот.
Но той не преставал безгрижно да дреме
и в бурното, както и в ясното време.
Живял си той, без да признава властта
на свойта съдбина коварна, бездушна,
но, господи, как е играла страстта
с сърце му младежко, с душа му послушна!
С какво са вълнение страсти кипели
в гърди му омаломощени докрай!
За дълго ли време са те присмирели?
О, ще се пробудят отново - потрай.

 

 

___________

 

З е м ф и р а

 

Кажи ми, Алеко, дали се не каеш,
че всичко напусна и дойде със нас?

 

 

А л е к о

 

Какво съм напуснал?

 

 

З е м ф и р а

 

          Ти сам си го знаеш:
рода си, града си и всичко у вас.

 

 

А л е к о

 

Какво ли да жаля? Да знаеше ти,
да би си прадставила в твоите мечти
неволята в тез градове задушени!
Там хората, струпани в тясна ограда,
не могат да дишат приятна прохлада,
ни пролетний дъх на полята зелени.
Не знаят любов, здрава мисъл страши ги,
там свойта свобода продават - не бранят,
пред идоли всички главите прекланят
и жаждат и просят пари и вериги.
Какво съм напуснал? Продажни измени
или предразсъдъчний груб приговор,
гонението на тълпи заслепени
ил блясъкът, купен със низост, с позор.

 

 

З е м ф и р а

 

Но там са сградени огромни палати,
окичени с пъстри килими отвред,
там има игри, веселби са безчет,
моминските накити там са богати!

 

 

А л е к о

 

За тез веселби завистта ти й напрасна!
Где няма любов, веселба ли е то!
А наште моми. . . О, ти повеч си красна
без тези богатства, Земфиро прекрасна,
без наниз, без маргарит и без злато.
Не ми изменявай, о нежно ми цвете,
и аз. . . туй е мойто едничко желанье -
любов само с теб ще деля в часовете
на мойто докрай доброволно изгнанье.

 

 

С т а р е ц ъ т

 

Обичаш ни, ако и да си роден
и да си живял сред имотен народ,
но тоз, що е свикнал на нежен живот,
на нашта свобода не е научѐн.
У нас съществува отколе преданье,
че някой си цар тук изпратил в изгнанье
един человек, там от юг, отдалеч
(аз знаех напред, но забравил съм веч
как той се наричаше - чуждо названье),
и този човек на години бил стар,
но млад бил в душата си, жив и незлобен;
и имал чудесен за песните дар
и глас на шума на водите подобен.
Обикнали всичките стареца благ
и той си живял тук по дунавский бряг
и никога никого не оскърбил,
и хората с своите разкази пленил.
От грижи световни той не разумявал,
бил слаб, като малко дете се стеснявал,
но чуждите хорица тъй го обичали;
храна му донасяли и го обличали;
а щом с ледове се реката скове
и зимни вихрушки в полето завият,
старали се с топъл кожух да покрият
плещите на стареца от студове.
Не можал да свикне той с тоз живот беден
и скитал се старецът немощен, бледен,
и винаги казвал, че бог разгневен
с изгнанье наказал го за престъпленье,
очаквал е да доживей избавленье
и все е тъгувал, нащестния, силно
когато се лутал по дунавский бряг,
и сълзи горчиви е лял изобилно,
като си припомнял далечния град.
И, казват, на смъртний си час завещал
на юг да изпратят страдални му кости,
на този чужд край непривикнали гости
и неуспоко̀ени даже с смъртта.

 

 

А л е к о

 

Та ето съдбата на твойте деца,
о Рим, о велика и славна държава!
Певецо, властител на всички сърца,
кажи ми, кое би нарекъл ти слава?
Надгробния шум ли, хвалебния глас,
из рода ли в род предаваемий звук,
или в сиромашкий катун, както тук,
на дивия циганин тихий разказ?

 

 

___________

 

Две години минаха. Катунът не спира
и скита се мирно тълпа изподрана,
и гдето помине, навсъде намира
и гостоприемство, и скъдна прехрана.
А също кат тях и Алеко е волен,
не ще и да знае от свет - просвещенье,
не сеща ни грижа, нито съжаленье,
живее скиталчески и е доволен;
като че забравил предишний си род,
съвсем се с катунските нрави навикнал,
езикът им беден и звучен обикнал
и пълни с безгрижност и леност живот.
И с мечката, тяхна другарка космата,
те ходят и спират се редом в селата.
Сберат се наоколо купища хора,
у някой молдавска колиба на двора,
и мечката тежко играй и подскача
и гризе веригата, що я докача.
И старецът бие лениво дайре:
Алеко със пение звяра разхожда,
Земфира пък всички селяци обхожда
и дан доброволна от всички бере.
Настъпи нощта; съберат се троица,
варят се от тях непожната пшеница;
заспива бащата - навсъде покой,
в колибата тихо: Земфира и той. . .

 

 

___________

 

На слънцето пролетно старецът грей
кръвта си, наченала веч да застива.
Земфира детето си с пени приспива;
Алеко се вслушва във тях и бледней.

 

 

З е м ф и р а

 

Старий мъжо, грозен мъжо,
заколи ме, ако мож,
аз съм твърда, не боя се
ни от огън, ни от нож.

 

Аз те мразя и от тебе
веч сърцето ми изстина,
ази другиго обичам,
с тази обич ще загина.

 

 

А л е к о

 

Омръзна ми твоето пенье. Млъкни,
не искам да чувам аз диви песнѝ.

 

 

З е м ф и р а

 

Не искаш ли! Малко за туй ще жалея!
Аз тези песни ги за себе си пея.

 

Заколи ме, изгори ме,
нищо няма да узнаеш;
старий мъжо, грозен мъжо,
него няма да познаеш.

 

Като пролет той е пресен,
по-горещ от летен ден,
колко млад е, колко красен,
колко той е влюбен в мен.

 

Колко съм го аз ласкала
в тъмни зори по роса!
Колко сме се смели двама
с твойта спъстрена коса!

 

 

А л е к о

 

Не пей тази песен, Земфиро, мълчи. . .

 

 

З е м ф и р а

 

Разбра ли какво се говори във нея?

 

 

А л е к о

 

Земфиро!. . .

 

 

З е м ф и р а

 

          Свободен си - викай, гълчи,
но аз тази песен за тебе я пея.
(Излазя и пее: Старий мъжо и пр.)

 

 

С т а р е ц ъ т

 

          Таз песен - сега ми на памет дохажда -
извадили бяха по моето време;
и вече отдавна из нашето племе
начесто с таз песен се някой обажда.
И в нашите скитанья татък, в Кахула,
аз помня, че мойта жена, Мариула,
при огъня щерка ни нощем люлей,
люлей и започне таз песен да пей.
За минали случки забравил съм аз
и моята памет е вич помрачена,
но тази е песен в душа ми вгнездена
и нея ще помня до сетния час.

 

 

___________

 

Утихнало, нощем; луна се показва
и тихо по свода сияен заплува.
Земфира баща си събужда и казва:
„О, татко! Алеко е страшен, бълнува,
я чувай, я гледай как той се превива
и стене в съня си и сълзи пролива.“

 

 

С т а р е ц ъ т

 

Не го безпокой и пази си мълчанье,
аз зная, че имаше руско преданье,
че нощем домашния дух се явява
и мъчи заспалия и го сдушава;
но щом се разсъмне - духът си излязва.
Седи тук, при мене.

 

 

З е м ф и р а

 

          Не чуваш ли, казва:
Земфиро!

 

 

С т а р е ц ъ т

 

Да, дири те той и в съня си.
От обич към тебе презря и рода си.

 

 

З е м ф и р а

 

Омръзна ми с него веч обич да вода;
сърцето ми иска свобода, свобода. . .
Веч ази. . . Полека! Не чу ли? Бълнува,
той друга си спомня, за друга сънува.

 

 

С т а р е ц ъ т

 

Коя ли?

 

 

З е м ф и р а

 

          Не чуйш ли? Как сипкаво стене
и скърца със зъби!. . . Ах, туй е ужасно!
Да ида ли да го разбудя?

 

 

С т а р е ц ъ т

 

          Напрасно,
ти нощния дух не гони. Той и сам
излазя, когато се съмне.

 

 

З е м ф и р а

 

          Той шава;
не видиш ли - вика ме; буден е; става.
Ще ида при него. Легни си ти там.

 

 

А л е к о

 

Къде си била?

 

 

З е м ф и р а

 

          При баща си седях.
Теб някакъв дух те душеше. Видях
душата ти давеше страшно мъченье,
ти скърцаше с зъби и викаше мене.

 

 

А л е к о

 

Да, тебе сънувах. Да знаеше ти. . .
какви ми се мяркаха страшни мечти.

 

 

З е м ф и р а

 

Не вярвай лукавите тез сновиденья.

 

 

А л е к о

 

Ах, никаква вяра у мен не остана,
ни в сънища вярвам, нито в уверенья.
И вярата в твойто сърце веч престана.

 

___________

 

 

С т а р е ц ъ т

 

Защо ли, безумецо, в тез младини
ти все си печален, въздишаш всечасно?
Тук всички са волни, небето е ясно;
и славеят се с хубости наште жени.
Недей плака, теб ще тъгата погуби.

 

 

А л е к о

 

Ах, татко! Земфира ме вече не люби.

 

 

С т а р е ц ъ т

 

Спокоен бъди; нали виждаш - дете е.
И да се отчайваш тук, синко, не струва.
Ти любиш дълбоко, сърце ти милее,
жената, ти знайш, с любовта се шегува.
На̀, гледай: там волно луната си плава
и гдето помине, това озарява,
погледне на облаче - то засияй,
на друго прескочи и там се не май.
Е кой ще й място в небето укаже
и смело ще й заповяда: не шавай!
И кой на сърцето моминско ще каже:
люби едного само, не изменявай!

 

 

А л е к о

 

А как ме обичаше мойта Земфира!
Сега вече сладост при мен не намира,
не скланя се нежно на мойте плещи,
тъй както прекарвахме цели нощи!
Тя с своите весели, детски шеги,
със своите нежни, приятни милувки,
със своите омайни и страстни целувки
разсейваше мойте горчиви тъги.
И ето! Земфира ми веч изменява,
сърцето Земфирино веч охладнява.

 

 

С т а р е ц ъ т

 

Я слушай за мене си да ти прикажа:
това бе отдавно, на дунавский бряг
не бе йоще стъпил московския крак
(ти виждаш - припомням си стара тъга),
тогаз ни владееше турский султан,
а пък управляваше във Акерман
от него изпратен наместник - паша.
Аз млад бях тогава и мойта душа
на тези години със радост кипеше.
Между хубавиците наши блестеше
една. . . кат на слънце се радвах на нея
и сетне се взехме. . .
          Ах, моята младост
прехвръкна за миг, кат звездата, що пада!
А пък любовта ми, пък моята радост
се йоще по-бърже от нея изгуби:
едва Мариула година ме люби.
          Веднъж до блатата кахулски вървяхме
и тамо се срещнахме с чужди чергари.
Опънахме шатрите кой гдето свари
и заедно цели две нощи преспахме.
На третята нощ се задигват оттам
и с тях Мариула избугва, жена ми.
Остави на мойте ръце дъщеря ми.
В туй време съм спал и без нещо да знам,
събуждам се - няма жена ми до нас.
Подирих, повиках - и никакъв глас!
Земфира тъгуваше, плака за нея,
и аз си поплаках! Но ей оттогаз
към всички моми започнех да хладея
и веч не помислих да търся съпруга,
не исках да стварям връх себе си бреме,
от тази минута със никоя друга
не съм си прекарвал свободното време.

 

 

А л е к о

 

Добре, но тогава защо се ти спря,
защо не пресладва таз неблагодарна
и хищнику, както и ней, коварна,
защо им в сърцето ханджар не завря?

 

 

С т а р е ц ъ т

 

Защо? Младостта е кат птичето божье.
И кой може да удържи любовта?
На всинца по ред се дари радостта;
това, що й било, да се върне не може.

 

 

А л е к о

 

Не съм аз от тях. Не, така без борба
от моето право не бих се отказал,
аз бих отмъстил, о, аз бих го наказал
тоз хищник. И даже над морската бездна
на мен да се паднеше спящия враг,
заклевам се, че и тогаз моя крак
не би се забавил да тласне злодея.
В вълните разпевени, без да бледнея,
аз би го изтласкал от морския бряг,
внезапния ужас кога се разбуди,
и плясъкът, с който ще падне зелен,
и смешен, и сладък ще бъде за мен.

 

 

___________

 

 

Е д и н   м л а д   ц и г а н и н

 

Една йощ целувка беше ми дала!

 

 

З е м ф и р а

 

Е стига! Мъжът ми е зъл и завижда.

 

 

Ц и г а н и н ъ т

 

Едничка. . . но дълга. . . така - на раздяла!

 

 

З е м ф и р а

 

Прощавай, върви си, догде ни не вижда.

 

 

Ц и г а н и н ъ т

 

Кажи ми кога ще се видиме пак?

 

 

З е м ф и р а

 

Таз вечер, когато изгрее луната,
дойди зад могилата, гдето е гроба. . .

 

 

Ц и г а н и н ъ т

 

Да не ме излъжеш!

 

 

З е м ф и р а

 

          Върви си по-скоро,
ще види - избягай! Ще дойда, изгоро.
Алеко дълбоко заспал. Във съня му
видение смътно играе в ума му;
той виква, събужда се и в тъмнината
ревниво в леглото простира ръката,
напипват му пръсти завивката хладна -
другарката няма, Земфира пропадна. . .
Той трепва, повдига се и се прислушва. . .
Навсякъде тихо! И страх то промушва.
И жар му обнема телото, и хлад;
той става, излазя из шатрата, ходи.
Навред обикаля, колата преброди,
навсъде спокойно; навсъде мълчат;
и тъмно; луната зад облак се скрила,
сам-тамо блещука в небото звезда,
едва се мръждей по росата следа
и тази следа се към хълмът извила.
И нетърпеливо той тръгва напред,
там, гдето го води зловещий примет.

 

Край пътя далеко той гроб забелязва;
предчувствие таз му посока указва,
обзет от съмненье - към гроба закрачи,
нозе му слабеят, насила ги влачи,
уста му треперят, треперят колени. . .
Върви. . . изведнъж. . . не насън ли е туй?
Той вижда до пътя две сенки сближени,
над гроба впорочен той шепненье чуй.

 

 

П ъ р в и я т   г л а с

 

Пусни ме!. . .

 

 

В т о р и я т   г л а с

 

Почакай!

 

 

П ъ р в и я т   г л а с

 

          Не, късно й, не мога.

 

 

В т о р и я т   г л а с

 

Не, стой да се съмне.

 

 

П ъ р в и я т   г л а с

 

                    Пусни ме, за бога!

 

 

В т о р и я т   г л а с

 

Минута постой! Как плашливо ме любиш!

 

 

П ъ р в и я т   г л а с

 

Ах, с тази минута ти мен ще погубиш.

 

 

В т о р и я т   г л а с

 

Минута!

 

 

П ъ р в и я т   г л а с

 

          Минута, но ако тоз час
мъж ми се събуди. . .

 

 

А л е к о

 

                    Събудих се аз.
Къде? Не, не бързайте, тук е добре -
и гробът е близичко, тук ще се мре. . .

 

 

З е м ф и р а

 

Избягай! По-скоро избягай!

 

 

А л е к о

 

                    Постой!
Къде си забързал, приятелю мой?
Лежи тук!
          (Пронизва го с нож)

 

 

З е м ф и р а

 

Алеко!

 

 

Ц и г а н и н ъ т

 

Умирам!

 

 

З е м ф и р а

 

                    Недей,
недей го убива, Алеко! Злодей.
Я виж се, ти цял си зацапан с кръвта му!
Какво стори?

 

 

А л е к о

 

          Нищо. . .
Иди наслаждавай се пак с любовта му. . .

 

 

З е м ф и р а

 

От теб се не плаша аз и те презирам
и твойте угрози презирам сърдечно,
за твойто убийство проклинам те вечно.

 

 

А л е к о

 

Умирай тогава!
          (пронизва я)

 

 

З е м ф и р а

 

                    За него умирам!

 

 

___________

 

 

Възток засия от зарите. Алеко
зад хълма на камъка гробен седеше
зацапан със кърви и ножа държеше.
Два трупа бездушни лежаха пред него.
Убийцът в лицето изглеждаше страшен,
наоколо сбрал се катунът изплашен.
Наблизо копаеха гроб за телата.
Жените печално вървяха наред
и мъртвата двойца целуват в челата.
Бащата от скърби като онемял
в покойната щерка печално се взрял.
Паднаха телата и в хладната яма
положиха младата двойца. Алеко
изглеждаше всичко това отдалеко.
Когато съвсем вече гроба зариха
и с сетнята шепа земя го покриха,
тогаз мълчеливо склони той главата,
склони я и падна прострян на тревата.

 

          В тоз миг приближи се бащата и рече:
„Махни се от нас, горделивий човече!
Ний диво сме племе, закони не знаем,
и ний не убиваме наште врази,
ний нямаме нужда от кръв и сълзи,
с убийца ведно да живейм не желаем.
Не можеш да бъдеш от нас ти доволен,
ти искал би тук само ти да си волен;
ужасен ще бъде гласът ти за нас:
плашливи сме ний, и добри, а пък ти
и зъл си, и смел - остави ни тогаз;
прощавай! И нека те господ прости.“

 

Щом каза това, и катунът веднага
прибра си нещата, в колата наслага,
остави с печалната памет долина
и бързо в полето широко замина.
Една само бедна талига остана.
Тъй някой път в есен мъглива зарана
подплашено стадо от жерави с шум
и с крясък на топло към юг заминава,
един само жерав в полето остава,
с увиснало крѝло, пронизан с куршум.

 

Настъпи нощта; до талигата тъмна
не кла̀де се огън, догдето се съмна,
и никой под таз сиромашка покривка
през цялата нощ не потърси почивка.

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация във кн. „Съчинения в три тома“, Алеко Константинов, том 3,
под ред. на Илия Тодоров, Изд. „Български писател“, С., 1981 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]